Възпитание на чувствата

Патриотичният фронт иска час по родолюбие в училищата. Той поставя това условие, за да подкрепи правителство на ГЕРБ и така изпълнява предизборната си програма.

В нея пише: „Връщане на възрожденския дух и националното самосъзнание в училищата и университетите. Родолюбието в образователната система трябва да бъде основа за възпитание и извисяване на българския дух. Ние сме за въвеждане изучаването на дисциплина „Патриотизъм“, както и на час по физкултура всеки ден, до завършване на средно образование“.

Правителството на страната ли е по-важно, или учебната програма на децата й? Засега отлагам отговора на този въпрос, защото не съм сигурен в него. Струва ми се обаче, че качеството на правителствата зависи и от учебните програми.

Струва ми се също, че работа на училищата и университетите е да дават знания. Що се отнася до възпитанието на чувствата, в него участват повече фактори.

Кой ме е учил да обичам България? Не училището, въпреки че когато бях ученик имаше “патриотично възпитание”, имаше хора на щат, които отговаряха за него, както и часове, в които ни “възпитаваха”, докато умът ни беше съвсем другаде.

Да обичам България ме научиха родителите ми, които бяха учители. Особено баща ми, който предаваше история. Но не заради предмета си. Той не ми изнасяше уроци у дома. Водеше ме за риба, или в планината. Това, заради което обичам България, е в библиотеката, която ми остави и в начина, по който живя.

Баща ми и майка ми бяха българи, които ми вдъхваха уважение. И, гледайки ги, аз, неразумният, не се срамувах, че съм българин, а тъкмо обратното. И хората като тях бяха мнозинство. Поне така ми се струва, без да съм ги броил.

И тогава имаше от кого да се срамувам. Но родителите ми бяха аргумент, че въпреки всичко, България е и по-голяма, и по-хубава, и по-силна, и по-важна.

И тогава, и сега учителите бяха сред най-ниско платените. И тогава, и сега доброто образование не беше гаранция за добър живот. Но това, което наричат “възрожденски дух” го имаше. Помня го у дома. Той беше във въздуха, когато обличахме най-хубавите си дрехи преди 24 май, когато с китки в ръце отивахме на тържеството. Това беше нашият празник.

Каква полза сега децата да учат в клас да обичат страната си, ако у дома ги учат на обратното? При това с железни аргументи. Виж къде са тези, които емигрираха.

Каква полза от часа по родолюбие, когато и родът, и любовта имат все по-малко значение?

Каква полза от тези уроци, когато, излязат ли от училище, всичко наоколо – особено политиците – буди у тях омраза?

Не би ли било по-добре, вместо да ни въвеждат часове за патриотично възпитание, те да си въведат часове по прозрачност и по отчетност пред избирателите?

Не е ли по-добре да се опитат да убедят децата, че родината им им предлага бъдеще, справедливост, равни възможности?

Кои присвоиха патриотизма като политически лозунг след 1989 година? Най-големите безродници- тези, които зорлем караха българите в пиринско да се пишат “македонци”, тези, дето тайно предлагаха да станем шестнадесета република на СССР и смениха имената на нашите съграждани турци. Тези, които сега искат да освободят “Газпром” от българските и европейските закони на българска и европейска територия.

Те и техните издънки искат да учат децата ни на родолюбие. Според мене ще ги научат точно на обратното.

Големият дефицит тук не е в образователните програми, а в политическия спектър. България има патриотарски формации, но няма истинска силна народна партия, която е носител на традиционни ценности като патриотизма, вярата, семейството.

В ръцете на сегашните си носители те са карикатурни. И децата не са виновни за това.

Leave a comment

1 Comment

  1. Поздрави за статията
    Таня Георгиева Бургас /АЕГ/

Send a Comment

Your email address will not be published. Required fields are marked *