Jelev.info
Veselin Jelev's Blog

Архив October, 2019

Вчерашният ми блогпост предизвика много и остри реакции. Тъй като някои от тях са от колеги и приятели, на които държа, се чувствам длъжен да отговоря.

Друга група реакции са от анонимни тролове. По принцип на тях не отговарям. Този път обаче ще направя изключение заради опорните точки, които използват.

И така:

Статул Карабашев ме упреква, че пренебрегвам постиженията на сегашната градска управа на София и с негласуването си помагам на предрешената като независима червена кандидатка да спечели. Той пише:

“Стотици хиляди мои съграждани вече се радват на обновени и нови булеварди, кръстовища на две нива, санирани сгради, нови трамвайни линии и велоалеи, училища, детски градини, паркове и много други прекрасни придобивки. Уф, щях да забравя и метрото. Та то е фантастично и с какво темпо се строи! (помниш ли в махалата в Брюксел колко години строяха нова линия и все още не е завършена)!Та как да си затворя очите за всичко това и да страдам по моята уличка. Факт е, че има още много какво да се желае, но нека бъдем реалисти. Затова са необходими време и финанси. Важното е, че желанието и усилията на сегашната управа са видими, а програмата- впечатляваща. Ще дойде ред на всичко. И затова гласувам! И ще гласувам твърдо на балотажа. Не за “промяната”, която така и не разбрах каква ще бъде, защото е само в перфидния мозък на “независимата” другарка. Защото знам, какво може и какво прави сегашният кмет. Защото знам, с какви проблеми се сблъсква и решава. И друго, много важно знам- че ако аз и хилядите като мен не гласуваме в неделя, в този град ще се завърне комунизмът, маскиран като екс социалист, като надпартиен, като “избора на гражданите”(какъв нонсенс)”.

Честността и почтеността изискват да призная, че никоя от предишните градски управи на София и никое от предишните правителства не е направило толкова за инфраструктурата на столицата и на страната колкото правителството на ГЕРБ. Пак честността и почтеността обаче изискват да отбележим, че София не е само “нови булеварди, кръстовища на две нива, санирани сгради, нови трамвайни линии и велоалеи, училища, детски градини, паркове и метро”. София е също мръсен въздух, трудно паркиране, задръствания, ромски гета, постоянният скандал “Топлофикация”, занемарени покрайнини, презастрояване, корупция. Приятно ми е да пътувам с метрото, но стигам до него за минимум половин час, потънал в прах или в кал според сезона.

Благоустройството, инфраструктурата, новите средства за градски транспорт, естествено, са положителни промени, но не са нито лукс, нито подвиг. Те са стандарт за европейска столица и задължения на нейната управа. Правилният въпрос тук не е: “На кого да благодаря?” (знам, естествено, на кого), а: “Защо чак сега? И защо само толкова?” В източноевропейските страни има разглезени политици и търпеливи избиратели; в западноевропейските – разглезени избиратели и търпеливи политици.  Статул е живял по-дълго от мене в Западна Европа и знае, че там никой не празнува новия асфалт, новия бетон и новите релси. Никой не чества изпълнението на задължения, платено с данъците на тези, които са ги възложили. Мисля, че един от проблемите на днешна България е минимализмът, липсата на амбиция. Някога се опитваха да купуват гласове с капачки за буркани. Днес изборната “валута” е асфалтът. Позволявам си да мисля, че моят глас струва по-скъпо. Няма начин да получиш много, ако искаш малко. И ако си доволен от малко. А многото ни трябва, защото имаме доста да догонваме. Европейските столици вече забраняват дизелови автомобили в центровете си, планират да изключат напълно двигателите с вътрешно горене в обозримото бъдеще. Ние ликуваме пред 20 електробуса.

Да вземем друг пример, с перлата в столичната корона – метрото. Проектирането му започва през 1972 година, т.е. преди 47 години. Днес линиите му са дълги 40 километра. Следователно София е строяла по 850 метра метро средно на година. Това усредняване може и да не е коректно, защото първите строителни работи са започнали през 1978 г., т.е. преди 41 години.  Т.е. строени са средно по  975 метра годишно. Но кризите в началото на прехода прекъсват строителството и то е възстановено активно едва през 1995 г., т.е. преди 24 години. Ако смятаме оттогава, средно годишно са строени  по 1,4 километра. Тук не отчитам, че  в края на 80-те години все пак са изграждани части от основните конструкции. При управлението на ГЕРБ са построени общо 23,1 км от метрото, т.е. по 2,3 километра средно на година. Справки тук и тук.

Както Статул ме призовава, ще се опитам да бъда реалист и няма да сравнявам софийското с метро с  нюйоркското, лондонското, парижкото, виенското или московското. Дори с брюкселското няма да го сравнявам, макар София и Брюксел да са близки и по площ, и по население. Но да го сравня с метрата в столиците на някои по-близки до нас страни. Букурещ има над 71 километра метро, Прага – над 65 километра, Атина – над 84 км. Ако днес румънците спрат да удължават тяхното столично метро, а ние продължим да строим нашето с рекордните 2,3 километра в година, ще ги стигнем след 13 и половина години. Лесно е да отчиташ успехи, ако се сравняваш със собственото си минало. По друг начин изглеждат нещата, ако се сравниш със света днес или с перспективите му за бъдещето.

Що се отнася до “независимата” Мая Манолова, напълно споделям мнението на Статул за нея, но не и тревогата му. София никога не е имала червен кмет след 1989 година. Хипотетична победа на червената кюстендилка Манолова в София би била на първо място културно, а след това – политическо развитие. То би означавало, че столицата на България е загубила душата си. Мисля, че тя е далече от това. И още – взе да ми писва да давам гласа си, само за да предотвратя нещо. Ще ми се след 30 години демокрация да направя с него и нещо за себе си – например по-уютен квартал . При досегашните избори не се получи. Ако лице с репутацията на Манолова е второ на първия тур в София, това на първо място показва колко убедително в очите на столичаните е било досегашното управление на града им. Казано по бойковски – позволихте ѝ да стане втора, сега си търсите виновен, че има шанс да стане и първа (в което аз не вярвам).

Ивета Стратиева ми е написала:

 “Весо, искрено ти завиждам – не за това,че няма да гласуваш, което наистина е безотговорно, а за това, че единственият ти проблем в София е твоят липсващ тротоар!”

Калин Платов ми пише във форума на Клуб Z нещо подобно:

 “Защото не искам “промяна”, а тротоар”. Ами имаш само един избор – следващия път, гласувай за тротоар. Вече един бордюр си избрахме начело на президентската институция”.

Съжалявам, че и двамата са ме разбрали толкова буквално. Тридесетгодишната липса на тротоар не е просто битово неудобство, нито пък е “единственият ми проблем”. Истинският проблем, който тя обозначава, е, че за общината аз не съществувам. Тя повече от три десетилетия не се сеща за мене, както и за всичките ми съседи по тази улица. Тя си спомня за нас, само щом дойде време за данъци и за избори. Взема ни парите, после – и гласовете и ни забравя. И това го правят всички, които са седяли в нея от 31 години насам. Те са били различни, но пренебрежението им е едно и също, надпартийно и консенсусно. Не мога да откажа да си плащам данъците. Но да откажа да гласувам, мога. Щом те не се интересуват от мене и аз не се интересувам от тях. Коя част от изречението не разбирате?

Не се хващам на изтърканата опорка, че ако не гласувам, позволявам друг да решава вместо мене. Липсата на моя глас не дава на никого два гласа. Ако сме една шепа безотговорници, както и да е. Но да гласуват отказват за пореден път половината избиратели, над 3 милиона. Тези хора не вярват, че като избират от същото, ще получат нещо различно. Те са отчуждени и ми се струва, че това тревожи малцина.

Да бойкотираш избора е също позиция и също е гражданска. И голяма част от т.нар. градска десница я зае на последните президентски избори.  Не разбирам защо те да могат да бойкотират , а аз да не мога. Бойкотът означава, че цялото изборно меню не ми харесва. Включително градската десница (въпреки умните ѝ и симпатични кандидати), която упорито отказва да изживее инфантилизма си и да се помири със здравия разум. Първо се скараха с единствения си възможен значим български партньор в ЕНП и след като софийският балотаж предлага избор между неговата и червената кандидатка, не намират какво друго да кажат на избирателите си освен, че не са овце. И да се оправят, както могат. Тези фрази прикриват безиходица и страх да се поеме отговорност. И без да са овце, избирателите се нуждаят от лидер. Но такъв няма. И в липсата на ясен лидер и ясна позиция никнат екзотични идеи: втората (над която те нямат никакъв контрол) и третият да се откажат в полза на четвъртия, за да се яви той на балотаж с първата и да донесе Промяната.

Законът го позволявал. Да, законът не може да забрани всички възможни в живота глупости. Но извън пълната си неприложимост, идеята е не по-малко арогантна към избирателя от отношението на моята община към мене. Благодаря ви, че направихте нашия кандидат трети. Сега, без да съм ви питал, ще обещая вашите гласове на четвъртия, който на първия тур игра сам и отклони наши потенциални избиратели. Много обичам умните и красвите, но понякога остават само красиви. И,съжалявам, но досега доказаха, че най-много от всичко умеят да губят.

В същия форум лице с псевдоним Not-Independent Observer ми пише:

“Да попитам, вие подадохте ли писмен сигнал до общината, събрахте ли подписка за изграждане на тротоар, входирана с входящ номер в деловодството на Общината? … Искането за тротоар го подайте входирано в деловодството на Столична община. Без гражданска активност-сезиране на общината писмено, в деловодството не стават нещата. Не става с негласуване, а с писмен сигнал до общината. От общината реагират на писмвени сигнали”.

Ако през 2004 година не бях направил подписка във всичките осем входа на нашия блок  и пътека с нея до столичната община, ако не бях докарал на място камерите на Българската национална телевизия и не бях писал по въпроса в най-големия тогава в. “Труд”, плавателната локва пред блока (построен през 1987 година) щеше още да си стои. Извоювах асфалт пред първите му четири входа (от А до Г включително). От Д до З доскоро си стоеше оригиналният лунен пейзаж. Преди около месец асфалтови петна се появиха пред входовете Д и З, защото живеещите там наеха фирма да им ги направи. Между двете петна обаче асфалт още няма. Така че нито “входирането”, нито гласуването помогнаха особено.

Живея на 15 минути пеша от сградата на местната община. Не вярвам, че работещите в нея нито веднъж през последните 30 години не са се разходили до местоживеенето ми. Най-малкото, защото в него усилено се строи и разрешителните ги издават те. Ако им пукаше за избирателите, щяха да направят нещо и без да бъдат формално “сезирани”.

Сега, като се поуталожи прахът от първия тур на местните избори и малко преди втория, ще ви кажа нещо деморализиращо. Не гласувах. И пак няма да гласувам. Не само на тези избори.
Миналата неделя с кирка и лопата в ръка работих по мой личен инфраструктурен проект. Докато работех обаче ,слушах радио – да не изпусна нещо от това, което не мога да променя.
По радиото говореха умни и добри хора. Те казваха правилни неща. Като например колко е безотговорно да не гласуваш.
Ще се опитам за обясня защо въпреки това не гласувах.
Живея в София на една улица. Тя е асфалтирана, за да може по нея да мине Тодор Живков и да открие Академията за обществени науки и социално управление (АОНСУ), в чиито ремонтирани сгради днес има университет, бежански център и следствена служба.
От Живково време улицата няма тротоар, а асфалтът ѝ само е кърпен.
Аз съм на 61 години, 31 от които живея все на тази улица. Цялата досегашна демокрация изживях на нея, но тротоар не се появи.
Докато изживявах демокрацията, не пропуснах нито едни избори, били те парламентарни, президентски, местни или европейски. Гласувах ли, гласувах. Но тротоар още нямам.
През това време имахме 18 правителства, седем президенти, не помня колко столични и районни кметове. И цар имахме за министър-председател. И членство в НАТО и в Европейския съюз имахме. И магистрала и половина, почти две и два и половина лъча метро имахме. И борба с корупцията имахме. И европейско наблюдение над борбата имахме. И то свърши. И вече си имаме пак само корупция. Но на моята улица тротоар все няма. Десети ноември на нея още не е дошъл.
Всеки ден отивам на работа по платното, което зиме е кишаво и кално, а лете – прашно. Дори трезвен не мога да вървя по права линия, защото непрекъснато трябва да се пазя от профучаващите коли.
Снощи, както след всеки работен ден, крачих 15 минути от най-близката спирка на градския транспорт до дома и там седнах да гледам телевизия. И по телевизията говореха едни добри и умни хора. Едни – от стария университет, други – от новия, в горния край на моята улица.
Кампанията за местните избори, вика един, не трябва да бъде техническа (къде да сложим плочки), а политическа, да има послания към избирателите.
Вече не се карам на телевизора, а си сипвам мълчаливо. Но ако все още се карах, щях да му кажа, че 31-годишната липса на плочки по моя всекидневен път за работа от технически вече е прераснала в политически въпрос.
Да ви таковам на посланията, ако половината от досегашния ми живот чакам тротоар и още не съм го дочакал. И това е демократичната половина, не тоталитарната. Половината, в която, божем, съм можел уж да променям нещата с гласа си. Не знам какво съм променил на национално ниво, но на местно, улично нищо не съм променил. А аз живея предимно на местно ниво. Като гледам комшиите – и те.
Пусна ли телевизора, включа ли радиото, вляза ли в интернет, ме обсаждат разни кандидати и всичките ми обещават промяна. Не искам промяна, бе. Искам тротоар. От 31 години промени улицата ми е sans changement.
Затова реших повече да не чакам промяна от вас, а да си я направя сам. Спирам да гласувам. Не заслужавате.
П. П.: Може да е безотговорно. Но като гледам данните за избирателната активност, половината от българските избиратели (над 3 милиона души) са постъпили като мене. Те всички безотговорни ли са? Или имат други причини да постъпват така?

И така, Британия гласува в предсрочни избори на 12 декември.
Искаха ги всички партииq всяка – със свои мотиви и условия.
Борис Джонсън трябва да ги спечели, за да завърши Брекзит.
Макар неговата Консервативна партия да води в анкетите, мнозинството ѝ в бъдещата Камара на общините не е сигурно.
Проблемът на торите обаче не е само в това. Другата част от него е, че те почти нямат приятели. Т.е. ще им бъде трудно да направят коалиция.
Джонсън предупреди, че изборите ще бъдат “трудни”.
Не може да се каже същото за лейбъристите. Те потенциално могат да постигнат сделка и с шотландските националисти, и с либералдемократите, и със зелените.
Анализатори от сега прогнозират много добро представяне на тези три малки партии в бъдещия вот.
Лидерът на лейбъристите Джереми Корбин каза, че тези избори дават на избирателите “шанс, който е веднъж на едно поколение” да променят страната. Той обяви, че партията му започва невиждана досега предизборна кампания.
“Гардиън” днес коментира, че това ще бъдат най-непредвидимите избори от поколения насам, а “Таймс” – че Джонсън е заложил хазартно на тях.
Учени предупреждават, че измерената днес електорална подкрепа може да не се пренесе в резултатите от изборите през декември.

Постоянните представители на 27-те в Брюксел са единодушни, че трябва да дадат ново отлагане на Брекзит, но още не могат да решат докога.
За целта искат да видят какво ще реши британският парламент по предложението на Борис Джонсън за предсрочни избори на 12 декември.
Очаква се правителството да внесе предложението за изборите в Камарата на общините в понеделник (28 октомври).
Постоянните представители казаха, че ще се съберат пак тогава, за да обсъдят новия срок за Брекзит. Решението ще бъде взето с писмена процедура и за него няма да бъде свиквана извънредна среща на върха на ЕС.
Дали предложението на Джонсън ще мине, зависи от главната опозиционна Лейбъристка партия. Премиерът оглавява правителство на малцинството.
Лидерът на лейбъристите Джереми Корбин каза, че ще подкрепи ранни избори, само ако според него те гарантират, че няма да има Брекзит без сделка.
Сегашният краен срок за Брекзит, одобрен от ЕС, е 31 октомври.
Досега Джонсън твърдеше, че до тази дата ще извади страната си от ЕС със или без сделка. Вчера призна, че няма да спази срока и предложи на депутатите да дебатират законопроекта му за Брекзит до 6 ноември, ако се съгласят на ранни избори на 12 декември.
Миналия вторник (22 октомври) то одобриха по принцип законопроекта, но отхвълиха тридневния график на Джонсън за окончателното му приемане. Тогава той заяви, че ако ЕС се съгласи на нова отсрочка, той може да изтегли законопроекта и да поиска предсрочни избори.

 

Испания днес извади бившия диктатор Франсиско Франко от гробницата му и го погреба в селско гробище близо до Мадрид редом с покойната му съпруга.

“Никой враг на демокрацията не заслужава място за отдаване на почит, да не говорим за отдаване на институционална почит”, каза премиерът Педро Санчес.

България извади мумията на първия си комунистически управник Георги Димитров от мавзолея в центъра на София и после го рарзуши през 1999 г.

На 70 километра североизточно от София обаче България пази непокътнат паметника на последния си комунистически диктатор Тодор Живков. И втората политическа сила в страната, бившата комунистическа партия, която Живков някога оглавяваше, продължава да поднася пред паметника му цветя.

В Правец се издига и друг паметник – на дъщерята на Живков, Людмила Живкова, която приживе оглавяваше държавния Комитет за култура и беше вдъхновителка на безсмислени и разхитителни мегаломански проекти като т.нар. детска асамблея “Знаме на мира”. Нейният бетонен паметник, т.нар. “камбани” още стърчат в южните покрайнини на София.

Франко лежа в мавзолея си в Долината на падналите 44 години. Димитров – в неговия 50 години.

След две седмици ще отбележим 30 години откакто Живков беше свален с вътрешнопартиен преврат, изминаха и 21 години от смъртта му. Той беше съден и недосъден. Не понесе никаква отговорност нито за икономическата катастрофа след управлението му, нито за престъпленията в лагерите на смъртта, нито за насилственото преименуване и изселване на българските турци, нито за присъединяването на България към нахлуването на войските на Варшавския договор в Чехословакия.

Франко е препогребан в обикновено гробище, но мавзолеят със 152-метровия кръст над него остава в споменатата долина, където лежат костите на стотици хиляди испанци загинали в гражданската война от 30-те години на миналия век – и от двете воюващи страни. Голяма част от тях са неидентифицирани. Страната продължава да бъде разделена в оценката си на това болезнено наследство. Тя е тръгнала по пътя на помирението и не е изживяла денацификация както България, подобно, се провали в декомунизацията и лустрацията.

Повече от 19 години обаче България има закон, който обявява комунистическия режим за престъпен. Той обаче до ден днешен не пречи паметниците на последния главен комунист и на дъщеря му да стърчат недалече от София и признателни българи да им поднасят цветя – още една причина да не приемам сериозно израза “върховенство на закона”.

Категории
Връзки
Архив
Meta