Jelev.info
Veselin Jelev's Blog

Архив October, 2019

“Валяло, а аз не съм усетила…”, пееше някога Йорданка Христова.

Днес можем да перифразираме стиха като: “Оправили сме се, ама не сме усетили”.

Малко преди края на петгодишния си мандат Европейската комисия на Жан-Клод Юнкер съобщи, че предлага Европейският съюз да прекрати наблюдението над правосъдието и вътрешните работи на България и да продължи за неопределено време това над Румъния. Досегашният мониторинг над балканските съседки продължи над 12 години.

“Новината” всъщност не е новина. Юнкер обеща, че ще направи това, още в началото на мандата си през 2014 година с последващата уговорка, че двете страни не са “интимно свързани” и че една от тях може да остане обект на инструмента на наблюдението – т.нар. Механизъм за сътрудничество и проверка – докато другата се освободи от него. Той удържа на думата си.

С днешна дата знаем, че обявеното днес решение не е окончателно. По него предстои да се произнесат държавите членки (Съветът на ЕС) и Европейският парламент и Комисията да го вземе окончателно, се съобрази с техните становища. Срок за това няма. Но европейски източник запознат с материята днес каза пред журналисти в Брюксел:

“Много малко вероятно е процесът да приключи в кратък срок. Най-вероятно това ще стане при следващия Колегиум” (на членовете на следващата Комисия начело с Урсула фон дер Лайен – б.а.).

Ако остане в сила досегашната практика, Съветът ще изрази становището си със заключения по докладите на Комисията, а парламентът – с незаконодателна резолюция. И двете изискват обикновени мнозинства, следователно най-вероятно изглежда изразеното днес намерение на Комисията да стане окончателно решение.

Тя описа прекратяването на досегашния механизъм за България като “преход” към мониторинг за върховенството на закона, който тепърва ще се създава, ще важи за всички членки на ЕС и ще обхваща повече области от сега наблюдаваните в България и Румъния.

Ако сумираме досегашните резултати в Механизма за сътрудничество и проверка, Румъния изпреварва България, но тя пропиля актива си, защото управлявалите доскоро социалдемократи обезсилиха приетото преди тях антикорупционно законодателство и подложиха на натиск Антикорупционната дирекция (ДНА), уволвявайки нейната ръководителка Лаура Кодруца Кьовеши, за да се завърне тя, въпреки съпротивата на официален Букурещ, като първият европейски главен прокурор.

От друга страна, цитираният източник, отчитайки, че България е изпълнила всички 17 препоръки по механизма, посочи, че “докладът не казва, че целта е постигната и работата е свършен…Той не е знак, че всичко е перфектно”.

Има и политически контекст. Социалдемократическото правителство на Виорика Дънчила в Румъния падна, след като изгуби вот на недоверие в парламента. На негово място ще управлява временен кабинет до изборите догодина. Очевидно Брюксел предпочита да приключи наблюдението със стабилен партньор, посочен от румънските избиратели, а не с отиващата си власт, която носи отговорността за връщането назад.

Въпреки това разликите в досегашните резултати на двете страни са повече от очевидни. Днешните доклади са доказателство, че Брюксел не винаги вижда живота с очите на европейските граждани. Питайте когото си искате дали смята корупцията в България за победена на фона на “Апартаментгейт”, “къщите за тъщи” или сериала “КТБ”. Питайте и дали някой смята съдебната реформа за завършена при състезанието с един кон за определяне на следващия главен прокурор.

В Румъния поне двама души от върха на политиката влязоха в затвора – бившият министър-председател Адриан Нъстасе и бившият председател на Камарата на депутатите и лидер на социалдемократите Ливиу Драгня.

В България най-високото ниво от държавната пирамида, на което имаме осъдителна присъда за корупция, е кмет на столичен квартал. При това присъдата не е окончателна.

В Румъния антикорупционната прокуратура има забележителна поредица от резултати в преследването на корупцията и злоупотребите в с властта.

В България държавната комисия известна като КПКОНПИ има жалко досие, завършващо с оставката на шефа ѝ заради незаконни постройки на терасата му, за които той беще наказан с дипломатически пост в чужбина (както по времето на Тодор Живков правеха с тези номенклатурни кадри, които трябва да бъдат отстранени от местната политическа сцена, но в същото време знаят твърде много).

С обвинения за финансови престъпления (не точно корупция) са трима големи за българските мащаби (средни или дребни за европейските) олигарси, чиито изгледи да получат осъдителни присъди са още неясни.

Делото за фалита на четвъртата по големина банка продължава да се точи, а червеният бизнесмен, заловен да укрива издирван от държавата престъпен бос, е пак в играта (макар и низвергнат от местната партийна организация) и не му се наложи дори да обясни с какви пари си е купил ролс-ройса и други битови луксове.

По отношение на мониторинговия Механизъм за сътрудничество и проверка комисиите на Жозе Барозу и Жан-Клод Юнкер имаха различен подход. Барозу изтъкваше, че българите искат Европа да наблюдава политическата им класа и степента на одобрение за мониторинга в страната е висока. Сондажите на “Евробарометър” недвусмислено потвърждават това. Т.е. Брюксел поне претендираше, че е на страната българите срещу политическия им истаблишмънт.

Юнкер изостави тази поза и наблегна на това, че “великата” и древна нация, водена от “мон ами” Бойко Борисов не заслужава клеймото на надзиравана и трябва да бъде освободена от него под условия колкото за кумова срама.

През мандата на Юнкер Европа затъна в проблеми (криза на еврото, миграция, Путин и Украйна, хибридната война, Унгария, Полша и десния популизъм, Брекзит), пред които българската и румънската корупция бледнеят. Безрезултатният механизъм стана излишно и досадно бреме, от което Брюксел се чудеше как да отърве и себе си, и политическите си партньори в двете балкански столици. Т.е., за разлика от Барозу, Юнкер беше с “елита” на болните балкански държави, а не с народите им.

Това има своето обяснение – Комисията на Юнкер имаше по-слаба и по-условна подкрепа и в Съвета на ЕС и в Европейския парламент от тези на Барозу. Той имаше нужда да ухажва правителствата, а не на гражданите. Тази зависимост на приемничката му Урсула фон дер Лайен е още по-силна, защото покрепата ѝ в споменатите европейски институции е значително по-слаба от тази на Юнкер и изборът ѝ беше плод на измъчен компромис.

Единственото, за което в България има голяма коалиция между главните политически играчи, е да бъде прекратен мониторингът. Партиите са скарани за всичко освен за едно – Европа да не ги наблюдава. Тук те имат пълно единодушие. Така по отношение на механизма в опозиция се оказа мнозинството от българския народ. Той продължава да иска Брюксел да държи “ръчната спирачка” на неговата политическа класа. Брюксел обаче повече не иска тази коварна ръчка. Той не иска тя да го скара с Бойко.

Положително в края на механизма е поне формалното признание, че България може най-сетне да стане пълноценна и равноправна членка на съюза, свободна от външен надзор. Дали нейните граждани се чувстват такива, си е техен проблем.

Допълнително утешение е, че ЕС в лицето на новата си Комисия и на част от европейските партии искат да въведат мониторинг за върховенството на закона във всичките си държави членки. Но да почакаме първо това да стане и да видим какъв ще бъде той. Не бива да се възлагат прекалени надежди и на европейската прокуратура. Нейните правомощия ще се простират дотам, докъдето стигат финансовите интереси на ЕС.

Можем да бъдем доволни и че с края на мониторинга би трябвало да завърши периодът на наивния еврооптимизъм у нас, на вярата, че Европа ще идва като deus ex machina навсякъде, където българските институции или гражданско общество се провалят. Европа може много да помага, но нито може, нито е длъжна да свърши работата на българите за тяхната собствена държава.

Текстът е публикуван в Клуб Z

… може да възроди Ислямска държава. Около 10 000 пленени нейни бойци досега бяха пазени от кюрдите, срещу които Турция воюва, и от американските войски, които президентът Доналд Тръмп изтегли.
Ще вземе цивилни жертви, ще прогони жителите на граничния район от домовете им и ще предизвика нова бежанската вълна.
Ще усложни още сирийския конфликт, като прибави към него окупация на територия и потенциален сблъсък с правителствените сили. Възниква въпросът за териториалната цялост на Сирия.
Ще внесе ново разделение в НАТО. Европейските му членки осъдиха офанзивата и се дистанцираха от нея.
Турция възнамерява да върне в установената с военната операция “зона за сигурност” поне половината от 3,6 милиона сирийски бежанци, които сега приютява на своя територия.
Под въпрос е дали в район на бойни действия те наистина ще бъдат сигурни, ще имат ли условия за нормален живот.
Не е ясно и докога ще продължи турската окупация на зоната и какво би се случило с настанените там бежанци, когато Анкара изтегли войските си.

П.П.:Турция настоява за създаването на зона за сигурност в северна Сирия поне от пет години. През септември 2015 година българският министър-председател Бойко Борисов стана говорител на тези искания на Анкара на среща на върха на ЕС.

„С турския премиер разсъждаваме върху варианта в Сирия да се създаде една зона за сигурност, веднъж – хората да са близко до родните си места, второ – каквото трябва да им се помага да им се помага там и разбира се конфликтът там трябва да се преркарати час по-скоро“, каза той пред репортери в Брюксел.

Никой в ЕС обаче не прегърна тази идея и Борисов престана да я лансира. Никой в Европа не поиска да подкрепи Ердоган в опитите му да се разправи с кюрдите под предлог, че така решава бежанския проблем.

Редовен телевизионен зрител съм от 1968 година, когато майка и татко купиха първия ни съветски, черно-бял, лампов “Електрон”. В 51-годишната ми кариера на “драг зрител” не бях виждал сцена като снощната в “Референдум” по националната телевизия.

Двама депутати националисти на практика хулигански задигнаха предаването. Отраднаха го от телевизията, на чиято водеща не позволиха да води и я принудиха да го прекъсне. Откраднаха го от останалите участници, които почти не можаха да вземат думата от тях. Откраднаха го от зрителите, които очакваха да чуят дискусия за местните избори. Заплащаното с парите на данъкоплатеца най-гледано време на Българската национална телевизия (БНТ) те заграбиха брутално и безнаказано, за да поднесат гратис долнопробно кръчмарско риалити на най-твърдия си електорат. Казано иначе- публиката плаща, “Атака” и ВМРО пият, пеят буйни песни и се зъбят. И всичкото, Станке, без пари…
Ето някои първоначални изводи от станалото:
1.
Оказа се, че БНТ може да загуби контрола върху това, което става в студиата ѝ. Скандалът на живо в ефир продължи 42 минути и никой от екипа или от ръководството на телевизията не успя да го прекъсне. Дори извиканите полицаи или жандармеристи стояха плахо встрани и не смееха да докоснат развилнелия се Сидеров. Не съм сигурен, че имунитетът му би възпрял посетителите на някоя квартална кръчма до го напердашат, ако си позволи така да ги предизвиква.
2.
България има Закон за електронните медии и негов пазител в лицето на Съвета за електронни медии (СЕМ). Те дисциплинират телевизиите, радиата и ръководствата им, но не могат да направят същото с политическата класа. Част от нея очевидно не приема медиите, особено обществените, като институции на публичността, чрез които функционира демокрацията, а като част от сектора на услугите, който е длъжен да им осигурява достъп до избирателите. Днес, след дъжд качулка, генералнията директор на БНТ и СЕМ се възмущават, осъждат, подкрепят, обещават да не допускат. Но вече са го допуснали. Сидеров и Ангелов се изгавриха и с обществото, и с неговата телевизия. Бития бит, … Ако някой не се сеща за втората половина от изречението, да пита Ахмед Доган.
3.
Ако журналист се държи като двамата политици, жална му майка. Ще понесат ли обаче те някаква отговорност? Съмнявам се. Каква полза, че има регламент на предизборната кампания, че имало споразумение между медиите и партиите. Има ли санкции, какви и за кого, ако това споразумение не се спазва? Скандалът ни връща и към вечно отворения въпрос за границите на депутатския имунитет. Не за първи път Волен Сидеров прави публични хулигански сцени напълно безнаказано. Изглежда, че цикълът им следва местните избори.
4.
Сцени като снощната дискредитират не само телевизията и политическата класа. Те обезценяват самата демокрация, като демонстрират, че тя означава режим, при който всеки може да прави каквото иска пред всички без никакви последствия. На човек да му домъчнее за цензурата. Това за пореден път след случаи като”Русофили” и “Джок Полфрийман” напомня, че демокрацията трябва да може да се защитава, че не означава само права и свободи, но и задължения и отговорности, че неин неизбежен елемент е върховенството на закона. В случая той отсъства и на книга и на дело. Няма как в демокрация с такова качество да очаквате качествена журналистика. Тя е продукт и огледало на обществото, което се изразява чрез нея, тя е страна от културата на това общество. Ако се стреми да бъде различна, ѝ е много трудно.
5.
Права е Пламена Асенова, която кръсти групата си във Фейсбук “Няма дъно”. Хулиганското поведение на двамата националисти към водещата на “Референдум” е знак докъде е стигнала българската липса на уважение към журналисти и медии. Журналистът е сведен до информационен келнер, до конферансие, което можете да избутате встрани, ако пречи да се изявите пълно и свободно. Като се има предвид, че свободните медии са неотменима част от демокрацията, можем да видим в снощния срам пореден знак за свободното падане, в което се намира българската демокрация. Наистина няма дъно, в което да се ударим, ако трябва, но поне да спрем да падаме. Мисля, че всички, които още не сме избягали от нашата професия, трябва да се простим с илюзиите, че в условия като днешните политическа класа или общество ще пазят правата и достойнството ни. Единственият изход е да се организираме, за да ги пазим ние. В България няма заслужаващ внимание журналистически синдикат, който да респектира държава, политици, бизнес, общество. Оттук никой не се смущава и да ни нарича “журналя”, което е само един малък белег за престижа на професията.
Смешно е да се наричаме “четвърта власт”, когато първите три плюс имотната класа могат да правят с нас, каквото си поискат и когато обществото нехае за това. Да си власт, означава да можеш да наказваш. Не можеш ли, “власт” е празна дума. Медиите могат да наказват – поне на теория. Те осигуряват на обществото насъщно благо, без което то престава да бъде общество – способността да общува, да бъде информирано и ориентирано. Ако то чрез законите и институциите си подритва това благо, заслужава да бъде лишено от него. Например чрез стачка , каквато може да организира един истински синдикат. Нека само един ден да не знаят какво става. Да не знаят утре ще вали ли, има ли “бум” на козлодуйския бряг, отровена ли е водата във водопровода, прави ли им нещо властта, краде ли им някой от джоба, ще изгони ли Борис Джонсън роднините и децата, коита са на гурбет в държавата му, отказал ли е Тръмп да ни брани от Путин. Нека само един ден да имат нужда от помощ или внимание и да викат за тях, но да няма кой да ги чуе. Нека последната инстанция, на която могат да се оплачат, да останат мутрите. Нека бъдат лишени и от футбола, чалгата, порното. Нека останат само на социални мрежи. И ако някой напише: “Руснаците идват!” или “Убиха президента” или “АЕЦ-ът гръмна”, да се чудят това истина ли е. Само един ден. Сигурен съм, че ще ги отрезви. Защото без “журналята” се връщат в “тъмните векове”. Когато човек е виждал и е чувал само, докъдето погледът и слухът му стигат и съответно другите са го чували и виждали толкова. С изключение на едно микроскопично имотно и грамотно малцинство, за което примитивните средства за връзка и публично изразяване са били достъпни.

Категории
Връзки
Архив
Meta