Jelev.info
Veselin Jelev's Blog

Архив June, 2019

Комфортът за България в Европейския съюз е към края си. Правителството се подготвя за по-лоши времена. Цветан Цветанов беше пръв, но вероятно няма да бъде последен.

Комфортът свърши, защото евроизборите на 23-26 май т.г. сложиха край на доминантната през последните 15 години роля на Европейската народна партия (ЕНП), към която принадлежи ГЕРБ. Отслабена е и ролята на Германия и по-специално на Християнсоциалния съюз, най-близката на ГЕРБ политическа сила в Европа.

Свърши и хегемонията на голямата коалиция между ЕНП и Социалистите и демократите (С и Д) както между националните лидери в Европейския съвет, така и в Европейския парламент.

Усилието на водещия кандидат на ЕНП, бавареца Манфред Вебер, да заеме най-важния пост в ЕС, председател на Европейската комисия, е далече от гаранцията за успех. Дори обаче да се пребори за него, то ще е с цената на политически ограничения, които предшествениците му Жан-Клод Юнкер и Жозе Мануел Барозу не познаваха.

За да има нужното на председател на Комисията мнозинство от над 400 евродепутати, Вебер се нуждае не само от гласовете на старите и познати партньори от С и Д, но и на либералите и на зелените. Те са: (а) по-несговорчиви; (б) окуражени от значително увеличеното си представителство на фона на спада на ЕНП и С и Д.

Не стигат либералите и зелените, но Вебер трябва да спечели и симпатизиращия им френски президент Еманюел Макрон, който открито се обяви срещу неговата кандидатура.

Накратко, ако мине през иглените уши на номинирането в Европейския съвет и на одобрението в Европейския парламент, Вебер ще бъде председател на Комисия без практически без капацитет да брани своите политически приятели в Централна и Източна Европа от критично настроените към тях европейски социалдемократи, либерали и зелени.

Не е нужно да бъдеш социолог, политолог, астролог, врачка или обикновен журналист, за да забележиш тази промяна. Тя е “слонът в стаята”. Ако съдим по поведението на министър-председателя Бойко Борисов в последните дни, той по-скоро забелязва този “слон” отколкото не.

При това Вебер начело на Комисията е най-добрият сценарий за ГЕРБ, за лидера му, а оттам и за България, която някои в сегашното й състояние определят като “владетелска република”.

Има обаче далече по-зловещи прогнози – възоснова само на досега известните кандидати за председатели на Комисията – холандски социалдемократ (Франс Тимерманс), датска либералка (Маргрете Вестагер), френски консерватор, главен преговарящ за Брекзит (Мишел Барние).

На езика на Данте тези имена се превеждат: “Надежда всяка тука оставете”.

Най-малкият кахър за София е, че първите двама от тях са от политически семейства, различни от ЕНП, а третият е от различна от Германия държава, една от чиито инициативи (т.нар. Пакет за мобилност) България героично и неуспешно, но затова пък недалновидно шумно се опита да провали.

“Дебелият край” е в нетърпимостта на Холандия и на скандинавците към олигархия, корупция, имитация на борба с тях, политически и корпоративен контрол върху медиите (отразен в 111-то място на България в онази класация), компромиси с разделението на властите, флиртове с Русия.

Да не говорим колко “толерантни” биха били либералите към коалицията на ГЕРБ с националисти (нищо, че Борисов не единственият европейски премиер в такъв съюз) или към отхвърлянето на Истанбулската конвенция.

Най-дебелото в новия “край на тоягата” са самите личности на цитираните водещи кандидати за шефове на ЕК. Тимерманс вече е в историята на ЕС с това, че за първи път задейства най-суровия член от договора на ЕС – за ограничаване на членските права на държава от съюза (Полша).

Вестагер има на пояса си скалповете на корпорации като “Гугъл”, “Епъл”, “Газпром”, в чиито глобални продажби българският БВП се нанася десетки пъти. За да глобяваш световни гиганти с милиарди евро, се иска не само компетентност, но и твърдост и кураж, с каквито би било по-добре едно правителство да си няма работа.

Барние проведе успешно безпрецеденти и може би най-трудните в досегашната история на ЕС преговори (за Брекзит) и резултатът от работата му е виден от днешното дередже на британското правителство.

Когато Борисов оглави първото си правителство през 2009 година, ЕНП беше безспорният европейски политически хегемон с 278 от тогава общо 736 евродепутати и ръководители на над 20 от 27-те тогава държави и правителства. Днес членове на ЕНП са начело на една четвърт от правителствата в ЕС и партията ще има 179 депутати в новия парламент.

ЕНП ръководи Европейската комисия три петгодишни мандата – два при Барозу и един при Юнкер.

“Толерантното” (използвам любим термин на Борисов – б.а.) отношение към България беше подчертано особено при последния. Само един факт за илюстрация – първите сигнали за незаконно построените у нас “къщи за гости” с европейски средства, службите на Комисията са получили още през 2015 година според добре информиран европейски източник на пишещия тези редове. За тях обаче научаваме чак сега.

Не сме забравили, че изводът за “политическата воля” на ГЕРБ да изкорени корупцията и организираната престъпност принадлежи на Комисията на Барозу. Не сме забравили, че три от шестте показателя на наблюдението замрази временно Комисията на Юнкер. На него принадлежат и фразите за “моя приятел” (mon ami) Бойко и за “златното момче” Борисов.

Християнсоциалният съюз (ХСС), традиционният коалиционен партньор на християндемократите на германската канцлерка Ангела Меркел е духовният и организационен баща на ГЕРБ и негов ангел-хранител в ЕНП. Но Меркел вече е lame duck (т.е. лидер в последния си мандат). Отношенията между нейния ХДС и ХСС се разклатиха заради несъгласия по политиката й на миграция. Приемничката на Меркел начело на ХДС Анегрет Крамп Каренбауер залага на промени към по-твърда и консервативна политика. Ново ръководство от януари т.г. има ХСС, с чийто лидер Маркус Зьодер Борисов побърза да се срещне два пъти преди европейските избори.

Юнкер обеща до края на мандата си неговата Комисия да прекрати наблюдението над правосъдието и вътрешните работи в България, въпреки че в началото на мандата липсваха убедителни аргументи за това извън успешната му кампания у нас като Spitzenkandidat на ЕНП за председател на Комисията на евроизборите през 2014 година. За да изпълни обещанието си сега, България трябва да му даде “убедителни резултати”, т.е. най-вече присъди за корупция на високо равнище.

До края на Юнкеровия мандат остават пет месеца, един и половина от които са лятна ваканция. Значи остават реално три месеца и половина. За тях Комисията трябва да напише доклад, че България е изпълнила всички 17 условия за прекратяване на мониторинга, а всички държави членки, включително трудната Холандия и не по-лесната Франция на Макрон, да приемат този доклад за убедителен. Подготовката на доклада е под непосредственото ръководство на първия заместник на Юнкер – Франс Тимерманс (виж горе).

Затова у нас – в ГЕРБ, в държавата, в центъра и по места – духа “вятър на промяната”. Борисов се опитва да “хване влака”, преди в Берлемон да е седнал вързаният от компромиси Вебер или някой по-несговорчив събеседник. Приключването на мониторинга трябва да стане при Юнкер, понеже после – я камилата, я камиларят.

Без край на мониторинга няма нито еврозона, нито Шенген, а без тях няма българско правителство с убедителни национални приоритети и успехи в Европа.

С евентуалното отпадане на сегашния европейския мониторинг, скроен специално за България и Румъния през 2006 г., Дамоклевият меч на Европа не изчезва. Той остава в т.нар. Рамка за върховенство на закона, чийто обект сега е Полша и от който е заплашена и Унгария.

Ако и България влезе в тази дружинка, което не е изключено при ляво-либерално наклонен Брюксел, досегашният Механизъм за сътрудничество и проверка ще ни се стори “крем карамел”.

Не е очевидно, че в момента Борисов  мисли точно за това. Какво мисли знае само той. Но профилактиката му срещу евентуални такива развития е повече от очевидна. Той и зам.-главният прокурор Иван Гешев в момента трупат нещо важно за правителството на следващите Европейски съвети – т.нар. track record (поредица от резултати) по чувствителните за България точки за натиск, която предварително да извади зъбите на евентуалните критици и опоненти.

Не само красотата изисква жертви. Властта – също.

В Нова телевизия тече чистка. Известни журналисти, които са лица на тази телевизия, са освободени или са под натиск да напуснат.

Формално погледнато, това не е нито цензура, нито посегателство върху свободата на словото. Реално погледнато, обаче то е точно това.

Казвам го като лично потърпевш от подобна “оптимизация” в някогашния вестник “Труд”.

Има ли право собственикът на частна медиа да решава с кого да работи? Безспорно.

Неограничено ли е обаче това право? В развитите демокрации и пазарни икономики не е. В България, очевидно, е.

Медиите, независимо дали са държавни или частни, никога не принадлежат само на юридическите си собственици. Те са и на публиката си. Защото са обществено благо. Те осигуряват жизнено важна обществена “услуга”, отговаряща на правото на гражданите да бъдат информирани. Произволът на собствениците им е произвол спрямо публиката, не само спрямо журналистите.

Едно е да имаш пицария или автомивка и да ги закриеш, или да им смениш персонала. Друго е да имаш да речем електроцентрала или болница. Поради зависимостта на обществото от втория вид дейности, то обикновено в някаква степен ги регулира, т.е. ограничава правата на собственика. Обществата и държавите, включитечно и вътре в ЕС, се различават по това как регулират жизненоважните за обществото дейности. Медиите, независимо дали са частни или публични, са сред тях. Те са образно казано, сетивата, нервната система на обществото. Общество е невъзможно без общуването на макрониво, което медиите осигуряват.

Откакто има медии, теориите за тях се разделят на две групи. Първата ги разглежда като средства на елита да формира масата (Уолтър Липман в “Общественото мнение”, цялата американска школа на бихейвиористите, Едуард Бернайс, бащата на теорията за пропагандата, Владимир Илич Ленин в програмната статия на нелегалната “Искра”- вестникът е “колективен агитатор, пропагандист и организатор”).

Втората разглежда медиите като среда (medium – лат.), в която при демокрацията протича общественият дебат при общоприети правила (Джон Дюи, Маршал Маклуън, Джеймс Кери).

Когато на 18 април 1896 година поема издаването на “Ню Йорк таймс”, Адолф Саймън Окс формулира знаменитото кредо на вестника в скромно антрефиле, озаглавено “Бизнес съобщение” на 4-та страница:

“Моята искрена цел ще бъде … да давам новините безпристрастно, без страх и в ничия услуга (without fear or favor).

Какво е накарало сина на германски имигранти от еврейски произход сам да се натовари с това трудно задължение, след като е взел назаем колосалната тогава сума от $75 000, за да купи губещото издание? Очевидно от самия му текст – дългът на журналиста, чието изпълнение поражда доверието на публиката – главния капитал на медиите.

Ако обществото наистина иска неговите медии да бъдат среда за свободен дебат, то намира начин да охранява независимостта на журналистите, да гарантира, че те ще работят “без страх и в ничия услуга”, неограничавани от политически или корпоративен интерес.

Ако обществото е безразлично към качеството на информацията и на обществения дебат, то не охранява свободата и сигурността на журналистите и приема, че те по дефиниция са наемници, които работят под непрекъснат страх и в нечия услуга и че особено в частните медии това е главното правило на играта.

Мисля, че България принадлежи към втория вид общества и случващото се в “Нова” е последната проява на това състояние на нещата.

Чистката там би била невъзможна, ако имахме законодателство, което да защитава журналистите, а чрез тях – и публиката – от политически или корпоративен произвол, от превръщането на средата в средство и от завладяването на общественото благо от частни интереси.

Чистката би била невъзможна и ако имаше достатъчно силни медийни синдикати, които да защитават правата и свободата на журналистите и оттам – правото на гражданите да бъдат информирани “без страх и в ничия услуга”.

Нищо от това в България не съществува. Медийното законодателство, доколкото го има, у нас е писано от политици и олигарси, включително – в медийния сектор. Силните медйни синдикати бяха едно от нещата, което посткомунистическият политически и бизнес елит успешно предотврати.

Затова забравете, че “Нова” ще бъде част от средата. Тя минава в арсенала от средства и всички, които пречат на това си отиват.

 

Категории
Връзки
Архив
Meta