Jelev.info
Veselin Jelev's Blog
http://www.willemhartman.nl http://www.hadesign.nl http://www.backtomusicevents.nl http://www.houseofwax.nl http://www.houseofwax.nl https://www.cowinter.com

Архив July, 2018

Въпросът за Доналд Тръмп не е дали е “идиот”, “предател”, “лъжец”, “психопат”, “нарцис”, “простак” и пр. Въпросът не е и дали иска друг световен ред, или само да руши сегашния.
Това са лесните въпроси и отговорите им са очевидни. Истинският въпрос е как такъв индивид стана президент на най-голямата демокрация. Как застана на поста с най-много власт в света, как ще я използва и ще има ли втори мандат?

Обяснението с дългата ръка на Кремъл не стига, дори да е вярно. Ръцете на Кремъл винаги са били и ще бъдат дълги. Но не винаги са можели да пипат там, където демокрациите правят своя свободен избор. Ако в есента на 2016 г. Кремъл наистина е напипал слабо място на Запада, то не се казва Тръмп. То се казва криза на доверието и погнуса от елитите. Тръмп е техен продукт и въплъщение.

Нещото, което Кремъл е напипал, не се казва популизъм. Популизмът е следствието. Причината са реални проблеми на демокрациите, които хранят популизма. Държа на глагола “хранят”. Защото популизмът паразитира върху проблеми, без да ги решава. Ако няма проблем, той няма от какво да се храни. Колкото по-голям е проблемът, толкова по-голям популист отхранва той. Популизмът не се гони със заклинания. Колкото повече ставаха те през последното десетилетие на кризи, толкова повече позиции печелеше той – не само в САЩ, но и в Гърция, Унгария, Полша, Австрия, Италия и в такава крепост на демокрацията като Обединеното кралство.

Обвиняват Тръмп, че отслабва и разединява Запада и предава европейските си съюзници на милостта на Русия. Но как самата Европа се погрижи за своите сила и единство, когато още в Белия дом нямаше никакъв Тръмп? Икономическата и финансовата криза я завариха напълно неподготвена – с една валута и 19 системи на икономическо управление. Охраната на външните граници стана приоритет (по-важен от преразпределението на незаконно влезлите) едва три години след пика на миграционната криза през 2015 г., две години след референдума за “Брекзит” и когато пет от 28 правителства (между тях и едно на държава основателка) се оказаха в ръцете на антисистемни партии. Охраната на границите можеше и да не стане приоритет, ако досегашната политика не беше заплашила целостта на германското федерално правителство.

Исканията на Тръмп Европа да харчи повече за отбрана може да се безцеромнни, но не са безпочвени и не са нови. Да, САЩ сами са се нагърбили с ролята на световен полицай след края на Втората световна война и съответно – с разходите, които тази роля предполага. Но всяка диспропоция в подялбата на тежестите в НАТО има разумни граници. Потребители на сигурността, която Америка осигурява от Корейския полуостров през Близкия изток до източните граници на ЕС с голямата си и скъпа тояга, са всички, вкючително и най-богатите европейски държави. Европа може ли някъде да замести САЩ, щом е толкова чувствителна към претенциите им? Един път европейците решиха да се намесят сами, без Вашингтон, срещу самозабравил се диктатор и изведнъж насред кампанията им срещу Либия през 2011 г. се оказа че нямат способности, с които разполага само Америка. И тя, от немай къде, се съгласи да ги подкрепи извън преките бойни действия. Шокът на Европа, че трябва да си плаща за американската закрила, не противоречи ли на собствената й мантра, че солидарността върви ръка за ръка с отговорността? Тя не повтаря ли същото на задлъжнелите си държави или на попадналите под най-силен миграционен натиск?

Тръмп не е първият американски президент, който иска от Европа да поеме повече отговорности за своята сигурност. Това правеха ред негови предшественици, но по-дипломатично. Тонът обаче не променя нито проблема, нито същността на искането. Още през първия си мандат предшественикът на Тръмп Барак Обама обяви, че центърът на американската външна политика се мести в Азия и Тихия океан. Това, съчетано със серията кризи отключени от Арабската пролет, накара част от елитите на Европа да заговорят за неин автономен отбранителен капацитет и за европейски стълб в НАТО. Това говорене се засили след авторитарния завой на Турция, която има вето над желанията на европейците в алианса, който решава с единодушие. Но първите практически стъпки към своя отбранителна автономност ЕС направи едва преди две години, когато разбра, че британското вето в тази област ще отпадне. Лисабонският договор от девет години позволява това вето да бъде заобиколено чрез постоянното структурирано сътрудничество в отбраната (междуправителствена форма на отбранителна интеграция), но никой не пожела да използва тази възможност. Дори когато Русия на президента Владимир Путин пречертаваше граници и откъсна части от Грузия и от Украйна.

Ак наричат Тръмп “предател”, как да наречем Ангела Меркел и Франсоа Оланд, признали откъсването на Донбас от Украйна с Минските споразумения, които Русия още не е изпълнила и изглежда не възнамерява да изпълнява? Защо Европа не предотврати анексията на Крим? Може би Европа не е постъпила “предателски”, защото остави Путин да си вземе чужди, а не нейни неща? Както през 1938 г. остави на Хитлер Чехословакия. Защо срещата на Тръмп с Путин реабилитира господаря на Кремъл, а договорка на Германия и Франция с него не правят същото? Защо да забравяме, че далече преди Тръмп при Путин се изредиха европейски лидери като Матео Ренци, Еманюел Макрон, Виктор Орбан? Че сред гостите в Москва напоследък са Матео Салвини и Румен Радев.  Защо Тръмп върши “предателство”, а ЕС – не, когато след 2014 година прекрои цялата си политика за Източно партньорство, така че да не дразни повече Русия?

Тръмп се договарял с неприемливия Путин. А турският президент Реджеп Тайип Ердоган, с когото европейците не само се договарят, но и още преговарят за членство на страната му в съюза им, по-приемлив ли е? Дори когато ги нарича “нацисти”? С международни провокатори като Путин и Ердоган или трябва да се биеш, или да преговаряш. Не си спомням за американски президент, който е избрал първата опция. Има и трета – да ги изолираш, но тя не накара Русия да върне Крим и да се оттегли от Донбас. Пък и не е реалистично да изолираш страна с толкова много и евтини горива. Като говорим за горива, защо никой не изолира Саудитска Арабия? Защо тази средновековна монархия е по-приемлива от руската автокрация? Защо да се договаряш с иранските аятоласи е приемливо, а с Путин – неприемливо? Защо никой не съди израелския премиер Бенямин Нетаняху, че си шушука с Путин и два пъти му ходи на крака тази година – единия за парада на 9 май?

Ако Тръмп върши “предателство”, какво е опитът на Германия да заобиколи европейския енергиен съюз с проекта “Северен поток”? Пряката газова връзка по дъното на Балтийско море убива в зародиш главната идея на този съюз – ЕС солидарно да договаря  условията на доставка от Русия – включително цената. “Северен поток” е пример за сепаративно договаряне с Москва за сметка на всички останали. Същото е т.нар. “нормандски формат” (Русия, Германия, Франция и Украйна), в който се обсъжда украинската криза – извън Общата външна политика и политика за сигурност на ЕС, която в случая не се знае за какво служи. Това не са неща по-различни от вчерашните разговори на Тръмп в Хелзинки. Защо на Меркел те да са простени, а на него не? Да не говорим, че в ЕС никой не смее да каже със същата с прямота на германската канцлерка това, което той й каза за “Северен поток”. Малодушието на 27-те пред Германия не изглежда по-симпатично от безцеремонността на Тръмп.

Тръмп може да вбесява традиционните елити, но забравените от тях хора го предпочитат. Същата е картината с европейските популисти. Хранителната среда на популизма са нещата, които не работят – в икономиката, социалната и мирационната политика, сигурността. Те произвежат масово недоволство и оттам – съгласия и мнозинства между идеологически несъвместими сили – крайна левица и националисти в Гърция; между леви популисти и крайна десница в Италия; между дясноцентристи и крайнодесни в Австрия. Тръмп може да не обича Европа, може да се радва на “Брекзит”, но не той родителят на евроскептицизма и еврофобията. Те са made in Europe. Далече преди него Европа си имаше “екзистенциални проблеми” първо с кризата на еврото, после – с миграционната криза. Не той й е виновен.

За разлика от партиите на статуквото популистите имат разказ. При Тръмп той е озаглавен “Америка на първо място”. При брекзитърите  – “Да си върнем контрола”. Тези разкази може да са лъжливи, но са съблазнителни. Защото докосват истински чувствителности, тревоги и страхове. Тези разкази са еднакво разбираеми за всички – като евангелие. Защото какво е Евангелието, ако не разказ – за живота, смъртта и възкресението на Исус? Европа има изобилие от договори, харта за основните права, стълб на социалните права, речи за състоянието на съюза и обикновени речи, директиви, регламенти, комуникации, бели книги, зелени книги, решения, доклади, резолюции, меморандуми. Няма обаче разказ. Европа има само дървен език. Не виждам с какво той е по-добър от разговорния език и от туитовете на Тръмп. Американският президент не е виновен, че когато Европа влезе в телевизора, европейците го изключват. Колко избори и референдуми още трябва да изгубят европейските елити, за да им светне, че хората предпочитат разбираемата лъжа пред неразбираемата истина?

Споразумението за свободна търговия между ЕС и Канада (СЕТА) може да катастрофира.

Италианският министър-председател Луиджи ди Майо съобщи, че парламентарното мнозинство в страната му няма да го ратифицира.

СЕТА в момента се прилага временно, докато преминат задължителните ратификации във всички 28 държави членки.

Ако една го отхвърли, то отива в небитието.

СЕТА е най-голямата сделка за свободна търговия, която ЕС някога е сключвал.

При подписването му през януари 2017 година лидерите на ЕС и Канада обявиха, че то може да послужи за модел на бъдещи такива споразумения, докато президентът на САЩ Доналд Тръмп връща протекционизма и се опитва да разруши световната система на търговски отношения.

Тази история заслужава внимание от българска гледна точка. Главните противници на СЕТА в България са президентът Румен Радев и БСП.

Лидерката на БСП Корнелия Нинова, също като Ди Майо, обяви, че страната ни няма да ратифицира СЕТА, ако БСП е на власт.

Радев поиска Конституционният съд да се произнесе за съвместимостта на споразумението с Българската конституция.

Компанията на антисетистите е шарена. Освен Тръмп тук са и левите популисти на Ди Майо, и коалиционните им партньори от крайнодясната “Лига” на италианския вътрешен министър Матео Салвини. Тук е и левичарският лидер на белгийския регион Валония Пол Манет, който сам се определя като “ляв евроскептик”.

Те всички са различни. Общото им е, че ги е страх от свободата. Включително в търговията – с различни мотиви, но с един краен резултат.

Спомнете си това, драги читатели, колчем Радев и Нинова пак се опитат да ви излъжат, че са проевропейски политици.

Не са такива. Отношението им към СЕТА е пробен камък. То ги нарежда сред най-отявлените популисти и еврофоби. По компанията ще ги познаете.

Казано още по-кратко – те са против Европа, където мнозинството от българите виждат своя национален интерес.

Добре, че през юни 2014 г. тогавашният министър председател Пламен Орешарски замрази строителството на руския газопровод “Южен поток”, а през декември 2014 г. Русия обяви, че пренасочва тръбата към Турция. От днес този, който строи газопроводи към Русия, е неин “заложник“за САЩ.

За късмет на Бойко Борисов първа в списъка е германската канцлерка Ангела Меркел, а него го няма.

“Милиарди се плащат на Русия, строят се газопроводи. Германия е заложник на Русия, Берлин разчита основно на руски внос на газ и премахва ядрените си централи”, каза тази сутрин президентът на САЩ Доналд Тръмп на закуска с генералния секретар на НАТО Йенс Столтенберг в Брюксел.

“Нещо трябва да се направи – плащат милиарди на Русия, а ние плащаме милиарди, за да ги защитаваме от Русия”, добави той малко преди началото на среща на върха на НАТО, където България ще бъде представена от президента Румен Радев – горещ привърженик на газовите и атомните връзки с Русия.

В новата координатна система на Тръмп и той попада в бандата на руските “заложници”.

Иначе Тръмп е ходещ учебник по популизъм.

Вчера европейци и негови критици по света и в САЩ го засипаха с критики, че руши трансатлантическото единство и ухажва руския си колега Владимир Путин, че излага на опасност сигурността на западните демокрации.

Той днес им отговаря: Не аз, вие правите това. И привежда солиден аргумент с примера на руско-германския газопровод “Северен поток”, който помага на Русия да изолира транзитната и непослушна Украйна, а на Германия – да заобиколи рисковете за редовното снабдяване с газ, свързани с украинските стремежи към демокрация, към Европа и към НАТО.

Ударът е точно прицелен. “Северен поток” разделя европейците и Тръмп подхвърля тази “лимонка” в лагера им, точно преди началото на среща на върха на НАТО в Брюксел, където се очаква те да се обединят срещу него заради серията въпроси, по които той вече се скара с тях – от търговията, през климата до Иран и Близкия изток.

Тръмп удря Европа прецизно в слабото място – липсата на единство, лицемерието и двойните стандарти.

Реакцията на Тръмп показва защо популизмът печели позиции. Защото експлоатира истински проблеми. Друг е въпросът, че той не предлага за тях истински решения.

02.07.2018

Тази статия е отговор на въпрос от известния граждански активист Николай Стайков. В понеделник той написа в туитър:

„Съвсем сериозен и конструктивен въпрос: Има ли нещо конкретно, което можем да наречем успех и резултат на и от българското европредседателство? Наблягам на “конкретно”, което изключва брюкселскоезични алабализми“.

Ако същото беше написала Корнелия Нинова, нямаше да отговарям. Всички знаят, че когато Нинова пита, то не е, за да й отговорят.

@NikolayStaykov обаче е разпознаваемо лице на гражданското общество в България и само затова заслужава отговор.

Ако правилно съм прочел във въпроса му намек, че Българското председателство не е свършило нищо конкретно, или поне нищо такова не се вижда, това е повод за тревога.

Той означава, че или от председателството наистина няма резултати, или, ако има, то не ги е разказало добре. Ако последното е вярно, поемам отговорността като негов доскорошен говорител.

По биографичната справка на господин Стайков съдя, че от той е четящ човек с критично мислене, чиито източници на информация се простират далече отвъд телевизионните новини.

Въпреки това въпросът му налага да повторя някои публикувани вече факти от равносметката на председателството:

То наследи от предишното, естонското, 105 законопроекта и по 78 от тях постигна съгласие между държавите членки и между тях и Европейския парламент.

Това е 74 на сто успеваемост в момент, когато вътрешните противоречия в ЕС ескалират и вземането на решения от законодателните му органи – Съвета (представляващ 28-те правителства) и Европейският парламент (представляващ 507-те милиона граждани) става все по-трудно.

Какви са тези законопроекти? Ще дам няколко примера, а пълната информация питащите могат да намерят в специалната брошура за резултатите от председателството.

В икономическата област България постигна споразумение между държавите членки за намаляване на рисковете в банковия сектор. Те са ключово препятствие пред създаването на европейска схема за гарантиране на влоговете (на мястото на сегашните национални схеми) и оттук – пред завършването на Банковия съюз.

Надявам се, че на фона на кризата с КТБ, за чието разследване г-н Стайков положи големи усилия, този резултат на българското председателство звучи достатъчно конкретно. Колко важно е това съгласие, може да се прецени по това, че преговорите за него се водят от две години и че то засяга две директиви и два регламента във финансовата област.

България постигна съгласие между държавите членки и мандат за преговори с Европейския парламент и по два акта, които пряко засягат финансовите интереси на европейските граждани – за паневропейски пенсионен продукт и за трансграничните плащания.

Първият от тези регламенти създава нов, допълнителен и доброволен пенсионен режим във всички държави на ЕС, а вторият намалява таксите върху трансграничните плащания в евро като ги приравнява към таксите за вътрешни транзакции в националните валути.

По-просто – преводът на пари от и към държавите от еврозоната вече ще ни струва по-малко. Надявам се това да е и конкретно, и да не „алабализъм“ – бил той брюкселски, или софийски.

Когато говорим за финансовите интереси на европейците, включително – на българите, не можем да пропуснем данъците. Под българско председателство ЕС прие правила, задължаващи данъчните консултанти и адвокати да разкриват потенциални схеми за укриване на данъци, които клиентите им – многонационални компании – възнамеряват да използват.

Т.е., ако международната корпорация Х развива дейност от 20 страни на Европа, но отчита печалбата си само в седалище, избрано при преференциален данъчен режим, консултиращите я кантори ще са длъжни или да съобщят на властите за схемата, или да понесат наказателна отговорност.

Нещо повече – националните данъчни власти автоматично ще обменят тази информация с органите от другите държави членки. Дали това е достатъчно конкретно за наистина преситеното от „алабализми“ (невинаги „брюкселски“) гражданско общество у нас?

То е особено чувствително към опазването на околната среда. Българското председателство има конкретна добра новина в тази област. При него ЕС прие регламент, който установява задължителна система за наблюдение и докладване на емисиите от тежкотоварните камиони във всички страни на ЕС. Досега ЕС имаше такава схема само за леките и лекотоварните автомобили.

В политическата област председателството отчита съгласие между държавите членки по правилата за европейските избори и приет нов регламент за финансирането на европейските партии и фондации.

Безспорният успех на председателството в социалната област е окончателно приетата ревизия на директивата за командированите работници, по която преговори се водят от 2013 г. Тя означава, че централноевропейските и източноевропейските работници, включително българските, изпратени от фирмите си временно да работят в по-заможните страни на ЕС, ще имат същото заплащане и същите социални права като колегите си в приемащите държави, т.е. няма да бъдат експлоатирани като работна ръка втора класа. Това достатъчно конкретно ли е?

Важен детайл тук е, че председателството успя да извади от обсега на тази директива шофьорите от международния автотранспорт, отчитайки спецификата на техния бранш и откликвайки на исканията на българските и другите централно- и източноевропейски страни.

Пак в социалната област, председателството договори обща позиция на държавите членки по регламента за координация на системите за социална сигурност. Целта му е гражданите да не изпадат в неравностойно положение, защото са отишли да работят, или да живеят в друга страна от ЕС.
При Българското председателство държавите членки приеха общи позиции за дългосрочната промишлена политика на ЕС и за създаването на европейски суперкомпютри от най-висок клас. Между другото – България е сред водещите страни членки в тази област.

По време на председателството ни влязоха в сила новите инструменти за търговска защита на ЕС, договорена беше позицията на Съвета и беше даден мандат за преговори с Европейския парламент по система за предварителна проверка на преките чуждестранни инвестиции в ЕС.

ЕС прие директивите за преговори за свободна търговия с Австралия и Нова Зеландия и за създаване на многостранен съд за уреждане на търговски спорове.

И понеже говорим за конкретност, редно е да отбележим, че постоянното структурирано сътрудничество в областта на отбраната получи първото си конкретно съдържание именно при Българското председателство – приет беше списък от съвместни отбранителни проекти и правила за управлението им.

Наред с тях държавите членки стигнаха до политическо споразумение с Европейския парламент по европейската програма за индустриално развитие в отбраната. Регламентът за нея създава фонд от 500 милиона евро за европейската отбранителна промишленост през идните две години.

Извинете ме за обстоятелствеността. Тя се дължи само на призива за конкретност. Въпреки нея, дотук съм споменал малка част от свършеното през изминалите за шест месеца 101 заседания на Съвета на ЕС в Брюксел и в Люксембург.

Работата на подготвителните му органи включи 71 заседания на Комитета на постоянните представители на държавите в ЕС (КОРЕПЕР) и 1 523 заседания на работните групи на Съвета.

Приемането на актовете мина през 163 триалога (преговори между Съвета, Парламента и Комисията) по спорните моменти в законопроектите. Всичко това беше в български ръце. И те се справиха отлично, например според еврокомисаря по климата и енергетиката Мигел Ариас Канете.

Миналия петък, на среща на високо равнище в София, той специално отбеляза, че Българското председателство е постигнало резултати над очакваните в трудните преговори по директивити за възобновяемите енергийни изотчници и за енергийната ефективносто както и по правилата за управление на Енергийния съюз.

През председателството София беше домакин на общо 284 събития, от които 12 неформални министерски срещи и една среща на върха на ЕС заедно с лидерите на Западните Балкани. За тях дойдоха 36 000 делегати (очакваха се 20 000) и ги отразиха 4 700 журналисти. Въпреки предубеждението, че организацията е слабото място на българите, гостите един през друг я даваха за положителен пример.

Сега за миг си представете, че всичко, изброено дотук, не се е случило. Че България нищо не беше свършила като председателстваща Съвета на ЕС. Или пък умалете значението му до нула. При всички председателства ЕС приема нещо, защо пък българското да е било по-специално?
Твърдя, че дори и тогава то е запомнящ се успех. Защото отбеляза решения и споразумения, които се случват веднъж на десетилетия и засягат целия Стар континент.

Гърция и Македония решиха със споразумение 27-годишния си спор за името на бившата югорепублика. Ако това не е конкретно и не е резултат, не знам какво друго е.

Но явно и той трябва да бъде обясняван предвид мащабите, които са стигнали родният песимизъм и скептицизъм.

Да, преговорите между Атина и Скопие бяха двустранни, да посредник беше представител на ООН, а ЕС беше в ролята на насърчаващ наблюдател.

Само че щеше ли да има такова споразумение без предложената и наложена от България европейска перспектива за държавите от Западните Балкани?

Щяха ли правителствата на Зоран Заев и Алексис Ципрас да се решат на толкова рискована вътрешнополитически стъпка без подкрепата на Европа, осигурена от София, без работата на българското правителство и дипломация?

Да не забравяме, че мястото, където Заев и Ципрас стигнаха до споразумение беше срещата на върха ЕС-Западни Балкани, централното събитие на Българското председателство на 17 май 2018 г. в София.

Тези, които следят какво става в ЕС, си спомнят, че през 2014 г. той ясно заяви:Никакво приемане на нови държави през петгодишния мандат на сегашните европейски институции. Разширяването беше поставено в най-затънтения ъгъл на фризера.

Българското председателство го извади оттам с прироритета си за европейската перспектива на Западните Балкани. Посрещнат в началото със скептицизъм по света и у нас, днес той има изричната подкрепа и ангажимент за продължаване от три следващи председателства – на Австрия, Румъния и Хърватия.

През 2014 г. ЕС каза: Разширяване идните пет години е изключено. Той вече не може да го каже отново след Декларацията от София, подкрепена от всички 28 държави членки, след обявената тази пролет Стратегия за Западните Балкани на Европейската комисия.

Календар за разширяване може да няма (защото то не процес, който се движи от и по календар), но разширяването повече не е изключено. България показа, че може да променя дневния ред на съюза. Това резултат ли е? Конкретен ли е?

Има обаче още. Споразумението за името на Македония отвори пътя й за членство в НАТО и за преговори за присъединяване към ЕС. Тя ги чака от девет години. Дори държави членки от „тежка категория“ като Франция и Холандия с резервите си не можаха да осуетят това решение, изискващо единодушие между 28-те след 13-часов съвет на министрите по европейските въпроси. Успяха само да отложат началото на преговорите с година. И това е българска работа – конкретна и резултатна.

Здравословният въпрос на скептика е: И какво от това? И какво като Западните Балкани имат (пак) европейска перспектива? И какво като Македония и Албания имат дати за начало на преговори за членство в ЕС?

Огледайте се в света, който през последното десетилетие стана по-лошо място. Ако Европа не е в Западните Балкани, там ще бъде някой друг, който няма нищо общо с нея. Първият да понесе последствията от това е България. Отсъствието на Европа от съседите ни би ни струвало скъпо – нестабилност, несигурност, миграция, трансгранична престъпност, отлив на инвестиции.

Тези последствия биха били обаче не само за България, а за целия ЕС. Българското председателство убеди партньорите ни в съвпадението на националния и европейския интерес и това е конкретен резултат от неговата работа.

Председателтсвото има и конкретни вътрешни за страната ни резултати, които социолозите отчетоха преди скептиците в социалните мрежи.

Българите, които намират страната си подготвена за ролята на председателка на Съвета на ЕС за последните шест месеца са се увеличили на 60 на сто от 47 на сто; тези, които смятат, че тя е неподготвена са намалели на 14 от 21 на сто според проучване на „Алфа рисърч“, проведено от 18 до 24 юни с 1 014 ефективни интервюта.

Деветнадесет процента от българите смятат, че страната им се е справила много добре като председателка на Съвета на ЕС, а 62 на сто смятат, че се е справила добре. Крайно отрицателните оценки тук са 1 на сто.

Тези конкретни числа илюстрират още един конкретен резултат от председателството – че то е помогнало да повиши националното самочувствие на българина, да му покаже, че държавата му е равноправна и пълноценна, а не втора категория, членка на ЕС.

Тези резултати показват, че на фона на традиционното недоверие към партии, държава и институции, публиката оценява, че България има подготвена администрация и дипломация, способни да се справят с мащабна задача като европейско председателство при безпрецедентни предизвикателства – Брекзит, незапомнени нива на еврофобия и популизъм, вътрешни противоречия в ЕС за миграцията, Тръмп, търговска война с най-близкия доскоро съюзник на Европа.

В работата на председателството пряко или косвено са били ангажирани малко над 2 000 души. Това е кадрови потенциал, който тегли България напред и от който имат полза дори най-недоволните от председателството.

Негова заслуга е, че международният образ на България счупи черупката на клишетата „най-бедната и най-корумпираната“ страна в ЕС. Тя доминираше международните публикации за България до първите дни на председателството.

После съотношението на положителни към отрицателни публикации за България се промени от 59 на сто към 20 на сто през януари т.г. до 68 на сто към 7 на сто през юни. Останалите публикации са неутрални. Този резултат ми се струва съвсем конкретен.

Председателството никога не е крило проблемите, с които страната ни още се бори. То не влезе във фаза на отричане, защото, първата стъпка към решаването на един проблем е да го признаеш.

То обаче показа, че в България има да се види много повече от корупция и бедност. Че тя е сред водещите по бързина на икономически растеж и по ниско съотношение на публичен дълг към БВП в ЕС. Че приходите в дигиталния сектор са се увеличили шест пъти през последните години, а заетостта в него – три пъти. Че БВП на глава от населението, макар все още най-нисък в ЕС, се е увеличил до 49 на сто от 37 на сто от средния за ЕС – и то през последното десетилетие на кризи. Че над „бедността“ на българите се появява голяма въпросителна, когато откриете, че 80 на сто от тях имат свободна от ипотеки недвижима собственост.

Председателството помогна България да стане по-видима, светът да открие страните й, които пез 11-те години на членство естествено оставаха в сянката на по-големите световни новини. Публикациите за страната ни са близо 14 000 само в интернет за последните шест месеца.

Критиката на първото българско председателство на ЕС е полезно, но и коварно упражнение. То може да има бумерангов ефект, ако не съзнаваш какво критикуваш. Предвид актуалната обстановка ще го обясня с футболни термини. Председателството е национален отбор. То не е клуб, не е цвят. Ако светът вика: „Българи – юнаци!“, а вие: „Българи – бунаци!“, познайте за кого ще са българите. Ще изберат ли те този, който се опитва да им отнеме редкия и значим повод за по-висока самооценка? Този конкретен резултат ни предстои да видим – убеден съм.

Не съм политик, но ако бях, не бих пречил на опонентите ми да очернят един безспорен успех на България, който вдъхва оптимизъм на гражданите й. По-сигурно електорално самоубийство от това няма. „Всички бягат надолу, баба бяга нагоре“, както го описва народната поговорка. Надявам се, че господин Стайков, не е такава „баба“.