Jelev.info
Veselin Jelev's Blog

Архив October, 2017

Бойко Борисов и да не иска, ще управлява дълго. Колкото повече слушам опозицията му, толкова повече се убеждавам в това.
Целта на политиката е да вземеш властта. А целта на властта при демокрацията е да осъществиш идеите си за обществото.
По нищо не личи, че целта на т.нар. “автентична, градска” и пр. десница е да вземе властта.
Очевидната ѝ цел е да обяснява защо нейният автентично десен файтон симпатизанти е по-добър от друтите подобни файтони.
“Запомни едно – файтонът ми е много по-добър от файтона ти”.
Това е разговор между секти, а не разговор с България.
Това е може би идеологически разговор, но не и политически.
И децата знаят защо загубиха изборите. Защото бяха разединени и непрактични.
Никой не гласува за очевидни лузъри. Ясно е, че те имат само идеи, които не могат да осъществят.
Първото, което автентичната десница трябва да направи сега, е да покаже, че може да печели. Това би и позволило да се надява на електорален потенциал над 4-те процента.
Да печелиш в политиката означава да формулираш разбираема цел и да я постигнеш.
Вместо да критикуват непрекъснато Борисов, да се запитат защо все пак той успява, а те – не.
Борисов казва: ще построим магистрала и строи магистрала. Казва: ще изкопаем метро, копае метро. Хората виждат и пипат, това, което им е обещал и пак гласуват за него.
Да, хората очевидно поставят магистралата и метрото над съдебната реформа. Такива са хората. Не само у нас. Това е реалност, с която истинският политик се съобразява. А не хленчи колко тежка била.
Реформаторите, “Да, България”, Демократи за силна България, все умни, креативни, високообразовани хора, имат достатъчно време пред себе си.
През него нито трябва да строят метро и магистрала, нито да правят каквито и да са реформи, нито да председателстват ЕС, нито да се оправят с Турция, Русия и Западните Балкани.
Те, разбира се, могат и трябва да критикуват как прави това правителството, да предлагат алтернативи – рутинно задължение на всяка опозиция.
Но то не стига. Още повече, че малцина ги слушат. Вероятно вече са забелязали, че вън от парламента означава и вън от медиите – поне от най-влиятелните.
Главното им политическо задължение днес е да мислят как да се върнат в играта. То изисква тиха дипломация, а не шумно говорене един срещу друг пред всеки смилил се да ги покани телевизионен водещ.
Връщането в играта не минава през предъвкване на това, което ги разделя. То изисква работа над това, което ги обединява. Да покажат, че могат да печелят, означава да намерят обща цел, за която на достатъчно много хора им пука и да ни убедят, че знаят как да я постигнат. Това може да не е лесно, но все пак не е като да управляваш.
“Автентичната” десница боледува, разпада се, стопява се, не само у нас. Къде са днес антикомунистическите движения от ранния постсъветски период на Европа?
Тази “десница” (всъщност пъстра смесица от продемократични и не непременно десни движения) беше силна, когато националните цели го изискваха – финансовата стабилизация след кризата през 1996-97 г., присъединяването към НАТО и към ЕС. А след това?
Къде “автентичното дясно” е формулирало нова национал цел? Къде е неговият политически продукт, с който да убеди обществото да я постигне?
Съдебната реформа е безспорно важна цел, но да спечелят избори като
партия около един проблем е малко вероятно и не дава достатъчна перспектива на избирателя.
Дори да приемем, че разнородните “автентично десни” утре магически се обединят, шансът им да минат 4-те процента като коалиция за истински съдебни реформи е минимален. Правосъдието е част от дневния ред на обществото, но съвсем не го изчерпва.
Ако има национално предизвикателство, което може да мобилизира електорат, това е запазването на евроатлантическият курс на страната и изваждането ѝ от периферията на ЕС.
В това отношение истинският опонент на автентичното дясно не е ГЕРБ – при всички критики, които управляващите могат да търпят.
Истинските опоненти са БСП и ДПС, две партии, които в по-голямата си част представляват миналото на България и я теглят назад и надолу.

П.П.: Не знам дали “автентичните десни” забелязват, но в Европа и в България, икономическият растеж се завръща, безработицата и дефицитите намаляват. Този вятър не духа в “автентично десните” платна (метафората е от последната реч за състояниета на Съюза на Жан-Клод Юнкер – б.а). Той, “вятърът”, а не председателят на Европейската комисия, духа в платната на правителството. Защото хората гласуват с портфейлите си. Шансовете да ги спечелиш само с кампания срещу Цацаров и Пеевски намаляват.

Следващият канцлер на Австрия най-вероятно ще бъде Себастиан Курц. Тридесет и една – годишният външен министър и лидер на Народната партия я изведе до победа с 31 на сто от гласовете на изборите в неделя. Всички очакват решението му с кого ще направи коалиция – със социалдемократите, с които консерваторите управляваха досега, или с крайната десница, Партията на свободата на Хайнц-Кристиан Щрахе.

Какво означава това за България?

Печелим съюзник в спора за миграционната криза. Курц е за това ЕС приоритетно да се грижи за охраната на външните си граници, вместо да търси начини  да разпределя тежестите на миграцията. В това отношение той е по-близо до страните от Вишеградската четворка – Полша, Чехия, Унгария, Словакия. В Будапеща вече приветстваха избора му. Той може да приближи Австрия до четворката, ако се съюзи с Щрахе, който предложи Австрия да се присъедини към регионалната група, включваща държави от бившата Австроунгарска империя. Партията на свободата е антиимигрантска и антиислямска. Курц дължи успеха си на това, че в кампанията се приближи към наратива на популистите, особено що се отнася до имигрантите и политическия ислям.

Този съюзник обаче е под въпрос. Ако България изпадне под силен мигационен натиск, не можем да очакваме солидарност от четворката и Австрия за споделяне на тежестта. Ще имаме тяхната подкрепа до момента, до който опазим границите си “сухи”.

Шансовете за членство в Шенген отново намаляват. Курц е против зоната без вътрешен граничен контрол в ЕС да приема нови страни сега. И без това тя продължава да поддържа извънреден контрол по някои вътрешни граници (като например австрийско-германската), който Шенгенският граничен кодекс позволява. Европейската комисия дори предложи промяна на кодекса, която  ще позволи контролът да се поддържа по-дълго от позволените сега две години.

Ще стане по-трудно за българите в Австрия. Не само защото Курц и Щрахе са на една вълна по отношение на мигрантите. Австрия беше една от първите държави членки, чиято подкрепа потърси през август френският президент Еманюел Макрон в похода си за изменение на директивата за командированите работници. То цели да ограничи достъпа на източно и централноевропейска работна сила до пазарите на по-богатите страни в ЕС. Тук Курц ще има пълната подкрепа на Щрахе. България и още десет страни от Централна и Източна Европа блокираха преди година опит на Комисията да ревизира директивата.

София ще има опонент за Турция. Курц неколкократно се обяви за това ЕС да прекрати преговорите на тази страна за членство в ЕС. България отстоява по-умерен подход. Според правителството в София ЕС е по-заинтересован да преговаря с Турция и така да има лостове за въздействие върху нея, отколкото да ги загуби, като сложи край на преговорите. Предстои да видим доколко радикалната реторика на Курц спрямо Анакара е била предизборна и доколко той ще остане посбледователен в нея. Различието, както и това за командированите работници, е важно и защото Австрия е наред да поеме председателството на Съвета на ЕС след България на 1 юли догодина. Това би могло да наруши приемствеността в т.нар. “тройка” от преседателстващи страни, която в нашия случай включва и Естония.

Австрийски Макрон? Всички днес са единодушни, че Курц подмладява политическия истаблишмънт на страната си и може да донесе промяна подобно на френския президент Еманюел Макрон (39 г.). Въпреки уклона му надясно, който го различава от Макрон, той се декларира като твърдо проевропейски лидер. Вероятно това ще е трудната точка в коалиционните преговори с евроскептичната формация на Щрахе. Доколко проевропеизмът на Курц ще вдъхва доверие в ЕС, зависи от коалиционното споразумение, състава на бъдещото правителство, програмата му. Проевропеизмът по принцип е добър от гледна точка на по-младите членки на съюза, като България, за които солидарността и единството са от ключова важност. Въпросът, на който още нямаме отговор, е: за каква Европа би работил Курц? Ако последва Макрон в идеите му за дълбоко интегрирано ядро и разводнена периферия, той не ни е приятел.