Jelev.info
Veselin Jelev's Blog
cheap windows 7 key office 2016 key windows 10 product key windows 10 serial keys

Архив April, 2017

1. Най-лошият сценарий не се сбъдна. Крайнодясната Марин Льо Пен е втора, всички са срещу нея за балотажа на 7 май. След Холандия това е втора важна загуба на популизма.
2. Избирателите изхвърлиха традиционните партии – социалистите и Републиканците, чиито кандидати са съответно пети и трети. На французите им е писнало от управленска немощ и скандали.
3. Вакуумът обаче не беше запълнен от крайния национализъм и еврофобия. Води подчертано проевропейски и икономически либерален кандидат – Еманюел Макрон.
4. Това не значи, че зад него има консенсус. Идеологически Франция остава раздробена поне на четири и ще е трудно да се управлява. Сред втория тур на 7 май ще са ключови парламентарните избори, които ще покажат дали президентът ще има мнозинство в Националното събрание или ще трябва да се съобразява с правителство на свои опоненти. След такъв разгром (отказ на президента Франсоа Оланд да се кандидатира за втори мандат и 6% за социалистическия кандидат Беноа Амон) на разединените социалисти им трябва пълен рестарт. Същото се отнася за републиканците – и те разяждани от вътрешни съперничества и исторически недостигнали до балотаж. Дали това ще е пореден шанс за Никола Саркози?
5. Макар и втори и четвърти, Льо Пен и крайнолевият Жан-Люк Меланшон са с относително високи резултати, които говорят за значителен потенциал на популизма. За обстановката, в която ще управлява Макрон, са важни изборите в Германия наесен – те ще покажат кой ще главният е партьор на новия френски президент в Европа и във водещия за нея германо-френски дует.

Британската министър-председателка Тереза Мей днес поиска предсрочни парламентарни избори на 8 юни. Очаква се в сряда (19 април) да внесе законопроект за тях в парламента. За одобрението му трябва квалифицирано мнозинство от две трети от 650-те депутати. Тя вероятно ще го получи, след като лидерът на лейбъристката опозиция Джереми Корбин се изказа в подкрепа на намерението ѝ.

Защо Мей се реши на тази стъпка, малко преди преговорите на Великобритания за напускане на ЕС да започнат? Самата тя каза, че го прави заради стабилността – същата причина, поради която доскоро твърдеше, че не иска избори преди времето за редовното им провеждане през 2020 година.

Очевидно Мей не се чувства достатъчно комфортно с мнозинството от 330 консервативни депутати в 650-членната долна камара на парламента, завещано от предшественика ѝ Дейвид Камерън. В трудните преговори за Брекзит тя ще бъде зависима от радикалното крило на торите. То може да не приеме споразумението, което тя ще се постарае да договори с ЕС.

Опирайки се на благоприятните социологически прогнози, Мей очевидно се надява да увеличи мнозинството си и да намали влиянието на радикалните консервативни бекбенчъри в него. Проучванията досега не дават шансове на лейбъристите да се върнат на власт.

С резултата на референдума Партията за независимост на Обединеното кралство изчерпа причините да съществува и може да се очаква обратен поток на избиратели от нея към торите. Тя изсмукваше техния електорат преди допитването и това беше една от причините Камерън да се реши на него.

С очертаващата се цена на Брекзит в британското общество има тенденция на отрезвяване, която дава шанове на проевропейските либерали да увеличат парламентарното си представителсто и да балансират крайните евроскептици и еврофоби. Това би улеснило задачата на Мей и би увеличило шансовете ѝ за парламентарна подкрепа да води и приключи успешно преговорите.

По всичко личи, че ако иска да гарантира икономическите си интереси – достъпа до единния пазар на ЕС и благоприятното третиране на банковия ѝ сектор – Великобритания трудно ще заобиколи поне две от основните причини за Брекзит, по които ЕС поне засега изглежда безкомпромисен – свободата на движение и вноските в европейския бюджет.

Мей, министърка на вътрешните работи в правителството на Камерън, беше сред противниците на Брекзит. След референдума от 23 юни 2016 г., където 52% от британските избиратели гласуваха за излизане от ЕС, тя неизменно повтаря, че то е необратимо. Очевидно, актуалната цел е да е поносимо и приемливо.

Фактът, че Мей търси по-широка опора подсказва, че преговорите няма да са лесни и че с оглед на резултата им и в пътя до него подкрепата на сегашното правителство, може да се окаже недостатъчна.

Договорът на ЕС поставя двегодишен срок на преговорите за развода. Ако през 2019 година Мей не успее да стигне да споразумение с ЕС, което може да “продаде” едновременно на британския, на Европейския парламент и на парламентите на останалите 27 държави-членки, следва болезненият, скъп и трудно предвидим “твърд” Брекзит. Тя се опитва да го избегне, за да има предсказуемост и стабилност за гражданите и бизнеса.

В основата на решението на Мей е въпросът за легитимността. Тя търси свеж и по-солиден кредит на доверие преди историческите решения, които ѝ предстоят, защото оглави правителството, без да е спечелила избори начело на торите.

Мей избира различен път в сравнение с Гордън Браун, при когото лейбъристите изгубиха 91 места в Камарата на общините на парламентарните избори през 2010 г. Това беше най-голямото им поражение от 1931 г. насам.

Браун, бивш министър на финансите, плати политическата цена за войната в Ирак и финансовата криза, приемайки без избори премиерския пост от Тони Блеър през 2007 г., когато последният подаде оставка по средата на третия си мандат на “Даунинг стрийт” №10.

Мей очевидно иска да носи отговорност за собствените си действия, а не за последиците от това, което Камерън започна, свиквайки референдума за Брекзит.

Рано тази сутрин бойни кораби на САЩ изстреляха 59 ракети “Томахоук” по сирийската военновъздушна база Ал Шайрат в отговор на химическата атака в Хан Шейхун в държаната от бунтовниците провинция Идлиб на 4 април, която уби десетки хора, включително деца. Западът и Турция единодушно одобриха американските удари, Русия ги осъди. Американците съобщиха, че ударите са били хирургически, така че да не вземат жертви сред цивилното население и руския контингент в Сирия и че са предупредили за тях съюзниците си в Европа и руските военни. Къде е новината? Тя, струва ми се не е в това, че САЩ бомбардират някого, а в това, че едната ядрена суперсила бомбардира място, докато в него има войски на другата ядрена суперсила. Действа пряко, а не чрез прокси. Елмар Брок,  шеф на Комисията по външни работи на Европейския парламент, видя в това хем “опасност от война”, хем шанс за разсичане на сирийския възел. И правилно отбеляза пред “Ди Велт”, че Тръмп е нарушил табу. 59-те “томахавки” по Ал Шайрат, са архи-антисистемно действие в планетарен мащаб.

Който съди Борисов заради Сидеров, да си спомни за Рюте и Вилдерс, Шусел и Хайдер, Берлускони и Боси

— Убедих го и той е готов да се целувате, самичък рече, склони.

 — Целование с Юда? Да пази Господ, никогда! До гроба!…

Иван Вазов (“Чичовци”)

За всички, които тепърва ще съдят ГЕРБ и лично Бойко Борисов за евентуална коалиция с “Атака”, напомням, че между 2010 г. и 2012 г. холандските либерали на Марк Рюте управляваха с подкрепата на расистите, ксенофобите и еврофобите на Геерт Вилдерс, които формално не бяха част от правителството.

Това е главната причина България и Румъния да не влязат в Шенген. Ако Рюте беше позволил да влязат, правителството му щеше да падне.

Не че той послe, когато правителството му вече не зависеше от Вилдерс, позволи. За холандците въпросът за доверието в страни като България и Румъния остана вътрешнополитически.

За хората с по-дълга памет припомням, че австрийската крайнодясна “Партия на свободата” на покойния Йорг Хайдер спечели изборите през 1999 г. и той не стана канцлер, само защото ЕС заплаши да отнеме на страната му правото на глас.

Тогава консерваторът Волфганг Шусел стана канцлер в коалиция с партията на Хайдер и Европа отново беше разстроена. Тя наложи на Виена няколко месеца дипломатическа изолация, докато Хайдер не напусна и лидерския пост в партията си.

Не казвам, че ще направи същото на Волен Сидеров, но не го и изключвам.

Да си спомним и четвъртия кабинет на Силвио Берлускони в Италия сформиран през 2008 г. с подкрепата на сепаратистката и националистическа Северна лига начело с противоречивата фигура на Умберто Боси, който стана министър на държавната реформа.

Да си спомним и за присъдата на Боси за корупция и за призивите му към бреговата охрана да стреля по нелегалните имигранти. И че негов приемник начело на лигата днес е крайнодесният лидер Матео Салвини.

Ако сме докрая последователни, покрай Сидеров не бива да забравяме и че лидерът на ВМРО Красимир Каракачанов беше оратор на конгрес на френския Национален фронт през 2014 година.

А що се отнася до Сидеров, сме длъжни да отбележим, че самата лидерка на Фронта Марин Льо Пен в интервю за първия брой на сп. “Клуб Z” се разграничи панически от “Атака” и заяви, че да я свързват с такава формация е “семантична война”.

Няма да сме нито първите, нито последните, които са принудени да допуснат в правителството си enfant terrible и да се съобразяват с него. Въпросът е докъде ще го допуснат и докъде ще се съобразяват.

Със сигурност в Европа ще се намери кой да ни посочи укоризнено с пръст. Трябва да знаем какво да му отговорим – спокойно и аргументирано. А за себе си да осъзнаем българският проблем.

Той не е, че “Атака” е вътре, а че “Да, България”, “Нова република” и Реформаторският блок са вън. Българските избиратели подариха тази роля на Волен Сидеров и сега идва момент да платят цената на избора си. Не могат да обвиняват Европа за него.

В заключение – няколко полезни съвета в случай на въпроси за Сидеров от:

(а) Европейската народна партия – питайте ги как търпят в Унгария Виктор Орбан, този стожер на нелибералната демокрация и почитател на Владимир Путин и Реджеп Ердоган, брюкселоборец, мигрантогонец и забранител на вестници и университети;

(б) Партията на европейските социалисти – питайте ги за премиера на Словакия Роберт Фицо, който отказва да изпълни квотата на страната си за бежанци и спечели последните избори с обещания да не допусне нито един мюсюлманин в страната си. Можете да ги попитате и за левия чешки президент Милош Земан, който е страстен защитник и симпатизант на руския си колега Владимир Путин;

(в) Европейските консерватори и реформисти – попитайте ги какво правят при тях Ангел Джамбазки, Николай Бареков и една сюрия крайнодесни датчани и финландци, благодарение на които станаха третата по големина група в Европейския парламент. Може да ги питате и за управлението на партията на Качински в Полша, най-вече за опита й да ореже правомощията на Конституционния съд;

(г) Алианса на либералите и демократите за Европа – освен за Рюте и Вилдерс ги попитайте защо лидерът им Ги Верхофстадт преговаряше да прибере в групата си италианските евроскептици от “5 звезди”, които преди това бяха в групата на идеолога на Брекзит Найджъл Фараж;

(д) Крайната европейска левица – питайте ги защо златното им момче Алексис Ципрас управлява Гърция в коалиция с евроскептичния националист Панос Каменос.

И да сме наясно – всичко това не означава, че одобрявам бъдещото българско правителство, а че осъзнавам, че то е най-доброто, което в тези обстоятелства можем да си позволим.

След като България няма аргументи, че е по-добра от другите европейски демокрации, й остават поне извиненията, че не е по-лоша. За добро или за зло няма европейска партия без “свои негодници” в държавите-членки.