Jelev.info
Veselin Jelev's Blog
cheap windows 7 key office 2016 key windows 10 product key windows 10 serial keys

Архив March, 2017

Ако тези избори направиха нещо положително, то е, че кампанията преди тях ясно очерта евроскептичния и еврофобски лагер в България.

След всичко, което изговори за СЕТА, миграцията и санкциите, след квалификацията “национални предатели”, БСП трудно може да мине за мейнстрийм европейска левица.

С нея формално я свързва Сергей Станишев, но това е временно. Тази партия изглежда по-близо до крайната левица в Европа – СИРИЗА, “Подемос”, “Ди Линке”, Меланшон – която всъщност е лявата страна на антисистемността в контекста на ЕС, т.е. на евроскептицизма.

БСП сама си залепи на челото този етикет и сега ще ѝ е трудно да го отлепи – каквото и да говори. Този етикет изигра важна роля тя да не е първа на изборите.

Българинът може не винаги дълбоко да разбира Европа и да я носи в сърцето си, но има здрав разум и вижда, че по-добро място за него в днешния свят няма.

Награби ли го нашенската олигархия, той гледа за помощ към Европа. Защото отникъде другаде “взорът надежда не види”. Каквато и да е Европа, все още всички бягат в нея, дори с гумени лодки и с риск на живота си. Никой не бяга в Русия

Антиевропейското говорене може да е помогнало на Нинова да си върне носталгичния и твърдолинеен електорат и да удвои броя на депутатските места на партията си, но то ѝ отне възможността първа да опита да състави правителство.

То показа и тавана на хибридните стратегии и пропаганда у нас. Рисковано е да прогнозираш парламентарни избори възоснова на резултатите от президентски. Предметът на избора и оттук мотивацията на избирателя са различни.

Останалата част от анти-ЕС спектъра е ясна. Едва ли вече някой се съмнява в еврофобията на т.нар. “Обединени патриоти”, особено след истерията с блокадите по границата. Те бяха в нарушение на базисен принцип на ЕС – върховенството на закона.

Не можеш да пречиш на български граждани да се възползват от тяхно законно право. Отделен въпрос е дали законодателството ни трябва да разрешава българско гражданство и право на глас на хора, които не знаят български и не могат да попълнят сами декларацията си за гласуване. Но – “лош закон, но закон”.

Накратко, силите на евентуален “Булекзит” са тук и са по-слабите.

Кризата в жанра на предизборната демагогия е дълбока

Едно плашило броди из България – на турската заплаха. Това плашило е предизборно, манипулативно и не е безобидно.

То се опитва да внуши страх, че България е сама срещу агресивен и много по-силен съсед, пренебрегвайки фактите, че с Турция сме в един и същ отбранителен алианс и че тя кандидатства за съюз, в който ние  членуваме от 10 години.

Подтекстът на това плашене на народа е, че евроатлантическата принадлежност на България е безполезна както и партиите, които я отстояват и че трябва да се търсят решения извън нея. Страхът от “агарянского гонения” добре се допълва с мъглявия червен лозунг за “промяна”.

Наистина турският президент Реджеп Тайип Ердоган и министрите му в последните седмици дадоха обилни основания на ЕС, включително и на България, да гледат страната им с тревога.

Турските водачи си позволиха безпрецедентно конфронтационни изказвания спрямо Европа, обвинявайки нейни ключови демокрации в “нацизъм” и “фашизъм”, в “кръстоносен поход” срещу исляма.

Те заплашиха и да се оттеглят от съвместната декларация с ЕС от 18 март 2016 г. за спиране на нелегалната миграция от Турция към Европа и да отворят границите си за нея, като първата страна по пътя на потенциалната миграционна вълна би била България.

Това говорене на турското ръководство е с подчертан вътрешнополитически адрес. Целта е управляващата Партия на справедливостта и развитието да консолидира и мобилизира електората си за насрочения за 16 април конституционен референдум, който се очаква да превърне страната от парламентарна в президентска република, съсредоточавайки властта в ръцете на Ердоган.

Засега той е фактическият, но де юре, неформален лидер на турците, тъй като по конституция главните правомощия са у министър-председателя Бинали Йълдъръм.

Ердоган малко се интересува какво мислят опозицията, Европа и светът за речите му , които на моменти звучат налудничаво, включително с неоосманистката си носталгия, граничеща с териториални претенции към съседни държави.

След неуспешния опит за преврат на 15 юли м.г. турският президент е фокусиран изцяло върху приоритета на 14-годишното си управление – да сложи ръка върху цялата власт и не подбира средствата.

Без да подценява рисковете от провокационните изявления от Анкара, България трябва да запази разсъдъка си бистър и да не отговаря огледално на никакво ниво. Полезно е българските лидери и политици да се вслушват в реакциите на ЕС, в чиято обща външна политика участваме.

За съжаление, колкото повече българската предизборна кампания върви към края си, толкова повече тонът й се отдалечава от европейския и се приближава към ориенталския. Ред политици и наблюдатели се изкушават да развяват турската заплаха също с очевидни вътрешнополитически цели. Това е опасно.

“За мен няма да е изненада, ако има трансфер на конфликтност и конфронтация на Балканите и в Европа”, заяви на 16 март т.г. почетният председател на ДПС Ахмед Доган в обръщение издържано в характерния му “резонансен” стил.

Бомбастичните приказки за предвоенна обстановка, усуканите писания за “поливариантно моделиране на различните геополитически таргети” се свеждат до едно просто и старо предизборно подгряване на електората: “Отечеството е в опасност, гласувайте за мене, защото аз ще го спася”. Т.е. плашим публиката с другите, за да спечелим гласа й.

Явно кризата в жанра на предизборната демагогия е толкова дълбока, че подобно на Ердоган и Доган вече не подбира средствата. Електоратът е толкова недоверчив, че не остава с какво друго да го впечатлиш освен със заплахи за националната сигурност.

Прозрачни са и две други цели – да бъдат заклеймени отцепеният от ДПС Лютфи Местан и партията му ДОСТ като антибългарски, неоосманистки агенти и да се обоснове евентуално сътрудничество в следващия парламент на ДПС с партии като “Атака”, ВМРО и НФСБ, чиято запазена марка е антитурската реторика.

Когато бивши агенти на ДС се опитват да ни турят перде на очите, е препоръчително да го отместим и да гледаме фактите.

Ердоган не за първи път заплашва да залее ЕС с мигранти. Той се закани да отвори ГКПП Капъкуле към България на 25 ноември 2016 г., когато Европейският парламент прие резолюция, призоваваща държавите-членки да прекратят присъединителните преговори с Турция. Той обаче не изпълни заплахата си. Ще го направи ли сега? Не знаем.

Знаем обаче, че ако го направи, на Турция ще се случат най-малко три неща: първо тя ще загуби 6 милиарда евро финансиране от ЕС за 3-те милиона бежанци предимно от Сирия и Ирак на нейна територия; второ:  гражданите й няма да получат правото да пътуват безвизово до ЕС; трето: ЕС може наистина да замрази или окончателно да прекрати присъединителните й преговори, т.е. да й отнеме една стратегическа перспектива, към която тя върви от 1963 г.

Ердоган, може да говори лудости, но не е луд. Ако беше, нямаше да успее да управлява непрекъснато от 2003 г. досега. Ако скъса дефинитивно с Европа, той може да спечели референдума, но в дългосрочен план да си създаде тежък вътрешен проблем.

Днес ЕС може да му е изгоден като опонент, но съюзът е и ще остане ключов икономически партньор на Турция, без чийто пазар Ердогановият електорат няма да е доволен.

Европа е и дом на милиони турски работници и на техните семейства, източник на доходи за роднините им у дома. Ако изгори мостовете към нея, президентът ще си създаде милиони ненужни врагове.

В Европа са повечето от съюзниците на Турция в НАТО. Макар да издигна страната си до статута на регионална сила, турският президент не може да не си дава сметка за реалното съотношение на силите и за опасността от изолация от евроатлантическата общност.

Председателят на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер му го напомни през изминалата седмица:

“Не ЕС ще се присъединява към Турция, а Турция ще се присъединява към ЕС”, каза той пред Европейския парламент.

Европа има и работещия инструмент на икономическите санкции, които причиниха доста болка на Русия. Би ли издържал режимът на Ердоган на евентуални ограничителни мерки, прицелени в чувствителните места на страната му?

За Турция е важна помощта на европейските служби в борбата срещу тероризма. Европа може да подкрепя мирно политическо решение на кюрдския въпрос в рамките на единна Турция (както прави досега), но може и да застане с цялата си тежест зад кюрдско искане за автономия. Това не би било проблем за нея, а за Ердоган.

Най-сетне, ЕС вече не е толкова уязвим на миграционен натиск, колкото беше преди две години. В рекордни за своите законодателни процедури срокове съюзът създаде своя обща Гранична и брегова охрана, която може, ако е необходимо, да окаже помощ на изправена пред миграционна криза държава-членка.

Турция може да отвори вратите пред мигрантите, но ЕС не е същият разграден двор от времето на “Балканския маршрут” от 2015 г. – дори с уговорката, че новата служба още не е изпитана в реална обстановка.

Така че заканите на Ердоган и министрите му досега произвеждат главно шум. Ако Анкара се опита да отиде отвъд този ефект, това може да й струва твърде скъпо.

Да не забравяме, че Ердоган зави към национализма и антиевропейското говорене след парламентарните избори на 7 юни 2015 г., които за кратък период сложиха край на 12-годишната хегемония на партията му и преградиха пътя й към конституционно мнозинство.

Пречката се оказа кюрдската Демократична партия на народите. Тогава турският президент прекрати мирния процес с кюрдите, който му беше спечелил подкрепата на ЕС и се върна към военната репресия спрямо това малцинство. И тук мотивацията му беше изцяло вътрешнополитическа.

Тя остана такава и когато репресиите и пренебрегването на нарастващата външна изолация се засилиха многократно след неуспелия опит за преврат.

В Турция няма свободни медии, затова президентът изглежда всемогъщ. Истината обаче е, че той е дълбоко разделящ лидер, чиято власт почива върху конфронтацията между привърженици и противници, която поддържа. Времето  ще покаже доколко устойчив е този курс.

ЕС досега нито веднъж не се поддаде на провокациите ат Анкара. Той не й даде повод да направи нищо повече от това да се пени пред микрофона с цената на международното си самокомпрометиране.

Съюзът отчете реалното значение на Турция като фактор в миграционната криза и в същото време не отстъпи от интересите си. Той реагира пропорционално както на предизвикателния език, така и на потъпкването на демокрацията в Турция, особено след опита за преврат.

ЕС не прекрати преговорите с нея, давайки й да разбере, че, може да го направи, че има обществен натиск за това и че преговорите имат правила. Той даде ясно да се разбере и че визова либерализация ще има, когато Турция изпълни всички изисквания.

Словесните заплахи са израз на слабост. ЕС не ги използва, а последователно отстоява и позицията, че изпълнява своята част от миграционната сделка и очаква отстрещната страна също да изпълнява нейната.

На провокативните турски речи Европа отговори със законни действия,  които са във властта на нейните държави-членки. Те решиха как да се отнесат с желанието на турски министри да агитират за референдума на тяхна територия. Делата пораждат доверие, а не възпламеняващите думи. Затова либералът Марк Рюте спечели парламентарни избори в Холандия. Той просто не позволи на Ердогановите министри да агитират сред турската диаспора в страната му, докато крайнодесният му съперник Геерт Вилдерс обещаваше  да събаря джамии и да забрани корана.

По същия начин трябва да реагира и България – с дела, а не с думи. Последните, когато са непремерени, могат да се обърнат срещу нас, оказвайки се самоизпълняващо се пророчество.

Размахването на турската заплаха може да бъде претекст за безпринципни политически обединения около някакъв “умерен национализъм” (за чиято умереност няма точна мярка), то може да помогне на остатъчното ДПС и на компрометирания му модел “КОЙ” да се присламчат към евентуално бъдещо управление с участието на т.нар. “патриоти”.

То обаче няма да помогне с нищо на България, защото в международен план може да доведе само до повече напрежение в отношенията ни с Турция, на което и Европа няма да се зарадва. Силата на българската позиция е в единството с европейската – на турския национализъм не бива да отговаряме с български, а с принципно отстояване на върховенството на правото.

Днес правителството публикува кратко съобщение за позицията на България по бъдещето на Европейския съюз, която президентът Румен Радев ще представи на негова среща на върха в Брюксел в петък. Това съобщение заслужава оценката: твърде малко и твърде късно. Но нека първо да го прочетем.

“В рамките на Европейския съвет ще се проведе и Среща на държавните и правителствени ръководители във формат ЕС-27, чиято основна тема е подготовката на Римската декларация за бъдещето на ЕС. България е за запазване единството и целостта на Съюза, които да не се нарушават чрез диференциране на целите на интеграцията или преминаване към някакъв вид „многоизмерна Европа“/„Европа на скорости“. На тенденциите за фрагментиране на Съюза следва да се противодейства чрез преодоляване на различията и постигане на съгласие по общите цели”.

Този текст започва с фактическа грешка. Европейският съвет ще бъде в четвъртък. В петък не в неговите рамки, а извън тях ще има неформална среща на върха във формат ЕС-27. Разликата не е само терминологична. Европейският съвет е орган на ЕС и може да взема решения. Неформалната среща на върха не е такъв орган и не може да взема решения. Съветът включва ръководителите на всички 28 държави-членки (включително Тереза Мей, министър-председател  на напускащата ЕС Великобритания), неформалната среща не включва задължително всички и Мей няма да участва в нея.

Да анализираме следващото изречение:

“България е за запазване единството и целостта на Съюза, които да не се нарушават чрез диференциране на целите на интеграцията или преминаване към някакъв вид „многоизмерна Европа“/„Европа на скорости“.

България пак не е схванала какво става. Никой не иска да руши единството на ЕС. Никъде в работния документ, който ще обсъди неформалната среща, не се говори за “многоизмерност”и за “скорости”. Доколкото тази терминология присъства в говоренето на европейските лидери, тя означава вариант ЕС да остане цял, като позволи на тези негови държави, които желаят, да вървят по-бързо заедно в определени области.

“Дълго време идеята за една диференцирана Европа, една Европа на различните скорости, се натъкваше на съпротива. Но днес тази идея се налага. Иначе Европа ще експлодира”, казва в интервю за няколко европейски вестника, френският президент Франсоа Оланд, който на 6 март домакинства на разговор във Версай по темата с правителствените ръководители на Германия, Италия и Испания.

Вече стана банално да повтаряме, че и днешният ЕС е единен, но има “различни скорости” (евро, Шенген, сътрудничество в правосъдието и вътрешните работи) и в сегашния си договор той има инструменти да ги създава. Никой няма намерение да променя Лисабонския договор. Всички обсъждани на този етап сценарии са в неговите рамки.

Инструмент за създаване на разрични скорости например е “засиленото сътрудничество”, при което минимум девет държави задълбочават интеграцията си в дадена област, като държат групата си отворена за желаещите да се присъединят по-късно. Друг подобен инструмент е “постоянното структурирано сътрудничество” в рамките на Ощата европейска политика за сигурност и отбрана.

Лисабонският договор значително улесни започването на такива сътрудничества, като премахна възможността отделна държава да наложи вето върху тях, което съществуваше в Амстердамския договор. Сега за одобряването им е достатъчно квалифицирано мнозинство между държавите-членки.

В днешната ситуация, ако по-развитата стара Европа, начело с Германия и Франция, иска ускорено да задълбочава интеграцията си след “Брекзит”, може да го направи безпрепятствено, тъй като държавите с най-голямо относително тегло при гласуването в Съвета са именно там. Новоприетите страни от Централна и Източна Европа трудно биха сформирали блокиращо малцинство.

Т.е. със заклинанията срещу “многоизмерността” и “скоростите” България се противопоставя на нещо, което съществува и ще се развива независимо от нейните желания. Президентът и правителството се изказват против дъжда, но той продължава да вали. Това е политически аутизъм или симулация на европейска политика.

Въпросът тук не е дали сме “за” или “против”, а къде искаме и можем да участваме. Това е политически въпрос и не е честно да очакваме служебно правителство да му отговори (макар и служебно правителство да подаде молбата на България за членство в ЕС). Държавният глава обаче е длъжен да каже къде и с кого в Европа иска да е България.

Той обаче, ако съдим по правителственото съобщение, се готви да каже пред колегите си нещо друго:

“На тенденциите за фрагментиране на Съюза следва да се противодейства чрез преодоляване на различията и постигане на съгласие по общите цели”.

Как президентът Радев си представя това “преодоляване на различията”? Като ЕС приеме да върви напред със скоростта на най-бавните си членки? Като остане в плен на миналото си от национализми, протекционизми, егоизми, граници? Като седне да чака неформалната коалиция на олигархията в българския парламент да приеме закон и да създаде институция за борба с корупцията? Като се откаже от свободната търговия, защото Корнелия Нинова е против нея? Как Европа да “преодолее различията си” с тези, които продължават да вярват в безплатния обяд или я плашат с вето, настоявайки тя да се примири с агресията, с насилствената промяна на граници и да ги преглътне като свършен факт? Това е втори пример политически аутизъм или симулация на европейска политика в цитираното съобщение.

Така формулираната българска позиция съвпада с първия сценарий от Бялата книга на Европейската комисия: “продължаваме както досега”. Това е сценарият на ниската амбиция, бавните и мъчителни решения, дългото търсене на съгласие. Това е сценарият на догонването и реактивността, а не на воденето и активността. Това е сценарият на слаба и застойна Европа, затъваща все по-дълбоко в нови и нови кризи. Ако ЕС беше доволен от това статукво, нямаше да има нито “Брекзит”, нито Братиславски процес, нито Бяла книга, нито Римска декларация. Никой нямаше да признава, че трябват промени и да ги обсъжда.

Българският проблем през идните десет години на Европа, които лидерите ще обсъждат в петък, не е в “скоростите” на ЕС, а в скоростта на България. И в посоката й. Той е проблем политически и е изцяло в български ръце. Започващият с Римската декларация процес дава шанс на страната ни да намери верните, а не формалните отговори на въпросите за мястото ни в бъдеща Европа.

П.П.: Между другото България вече участва в пет засилени сътрудничества започнали през последните години – в областите на семейното, наказателното и семейното право. Предстои да се присъединим и към засилено сътрудничество за създаване на европейска прокуратура, която преследва престъпленията срещу финансовите интереси на ЕС.

 

На коя европейска скорост са кандидатите да ни управляват

Европейската комисия публикува в сряда пет сценария за бъдещето на ЕС, след като Великобритания го напусне. С това тя възнамерява да предизвика общоевропейски дебат по темата. Той започна, включително в България – засега предимно в социалните мрежи. По-слабо се забелязва в централните медии и в предизборната кампания. Но времето е пред нас.

Засега в центъра на българския дебат по сценариите е страхът, че ЕС може да превключи на две или повече “скорости” и ние да се окажем в последната, която граничи с получленство или с псевдочленство. В краткосрочен план това изглежда политически най-рентабилният аспект на темата, като се имат предвид досегашното членство на страната ни и проблемите, които останаха хронични през него. “Последната скорост”, “периферията” идват като логично “наказание” за безгрижието и безотговорността на българите и за пропиляното от тях време. Такава теза има основания, но би било жалко, ако дебатът се сведе само до нея.

Колкото и да не ни харесва днешна България, фактът е, че тя не е там, където беше през 2007 г., дори само да погледнем числата в статистиката. За съжаление страната ни не е и там, където би могла и където би ни се искало да бъде. Струва ми се, че когато водим българската дискусия за бъдещето на Европа, трябва да мислим за него не като за нещо, което ще ни се случи, а като за нещо, в което участваме и доколкото можем формираме.

Сценариите на председателя на Комисията Жан-Клод Юнкер може да не са изчерпателни и никой от тях да не се сбъдне в чист вид. Те отразяват вижданията на Комисията, която е само един от участниците, макар и важен, в процеса. Тя се постара (с променлив успех) да запази безпристрастност, отбелязвайки плюсове и минуси на всеки от вариантите. Смисленият дебат предполага гражданинът, партиите, обществото, държавата да преценят: кой от тях е най-добър за тях и как могат да го реализират. В случая на средноголяма и нова държава членка, каквато е България, това значи те ясно да формулират консенсусни за обществото цели и да търсят съюзници в ЕС за тяхното постигане.

Първите два сценария (“продължаваме както досега” и “остава само единният пазар”) означават застой или връщане десетилетия назад. Ако ЕС беше доволен от статуквото, нямаше да води спор как да го промени. Ако можеше безпроблемно да се върне към зачатъчната си форма на зона за свободна търговия, щеше да го направи. Дори в завоалирания с безпристрастие анализ на Комисията тези сценарии изглеждат изключени. Първият означава единство в мъчителния напредък или в парализата при натрупващи се кризи. Вторият значи деградация, която би отнела на европейците вече утвърдени и важни техни права като например да пътуват свободно, да се установяват и да работят, където пожелаят в съюза.

Третият и четвъртият вариант (“тези, които искат да правят повече, правят повече” и “правим по-малко, но по-ефективно”) означават неравномерно придвижване напред в отворени групи страни, или в определени области на живота. Комисията твърди, че това е начин ЕС да запази единството в многообразието си. Тази формулировка обаче прикрива онова, което обозначаваме с клишето за различните скорости.

Както казва първият зам.председател на Комисията Франс Тимерманс: “Това е природата на европейската интеграция – всички вървят в една и съща посока, но не с една и съща скорост. Определени държави членки ще вървят малко по-бързо, а другите ще ги следват”.

Различните скорости съществуват и сега – 19 страни ползват еврото, девет са извън него; 26 страни са в Шенген, четири са извън него; едни си сътрудничат повече в правосъдието и вътрешните работи отколкото други; оттук едни имат квоти за прием на бежанци, а други нямат; едни получават отстъпки от вноските си в бюджета на ЕС, други не получават; корупция има навсякъде, но едни са специално наблюдавани заради нея, а други не са.  Изключенията, които ЕС прави за едни, стават прецедент и други да искат изключения, което руши единството, блокира вземането на решения, внася безредие в системата. Може да се каже, че в поликризата си системата на ЕС е стигнала до степен на ентропия, която предполага преминаване към друго състояние.

Има основания да се вярва, че новите две или повече скорости няма да са като досегашните. Т.е. по-бързите от тях ще предполагат по-големи отговорности на участващите срещу по-големи облаги. Така например членството в Еврозоната ще предполага не само изпълнение на досегашните критерии, но и принос към нейния спасителен фонд (Европейския механизъм за стабилност), участие в евентуалния й бъдещ бюджет (фискален капацитет), който ще има стабилизиращи функции за страни изложени на пазарни шокове, хармонизиране на данъчните и социалните политики, подчинение на един финансов министър на Еврозоната и приемане на Комисията като последна инстанция в икономическото управление. Това изисква много по-тесен от сегашния политически съюз, за който ще бъде необходима промяна на договора на ЕС. Тези идеи са подробно развити в три незаконодателни доклада (на Ги Верхофстадт, на Елмар Брок и Мерчедес Бресо и на Раймер Бьоге и Перванш Берес), които Европейският парламен прие на 16 февруари т.г. Те са залегнали и в известния Доклад на петимата председатели, който лидерите на европейските институции подписаха през 2015 г.

Да си в по-високата скорост предполага по-висока степен на обществен консенсус около неща, които в ред страни, не само в България, са спорни. Например спазването на строга финансова дисциплина, солидарността с другите в ЕС, отстояването на фундаментални ценности и свободи на съюза дори за сметка на национални геополитически интереси, приемането на мигранти с право на международна закрила. Да си във високата скорост означава и по-високо доверие на другите държави от групата към тебе. Може да искаш да участваш в общата отбрана, но ако имаш десет годни изтребителя, от които летят два, едва ли ще те приемат. Може да искаш обмен на разузнавателна информация, но ако имаш “червеи” в секретните архиви, или ако проруската олигархия протяга пипала към службите ти за сигурност, никакъв обмен няма да видиш. Т.е. по-висока европейска скорост означава съчетание от поне три неща – искане, можене и политическа воля за правене. Четвъртото е самото правене, т.е. превръщането на волята в дела. Ние имаме проблеми на всеки от етапите. За утешение – не само ние.

Не бива да се прави трагедия от това, че не си в най-бързата писта. По-добре е например да си извън Еврозоната, ако не си готов за нея, т.е. ако икономиката ти не е достатъчно конкурентоспособна: справка – Гърция. Може да не си част от общата политика по миграцията и убежището, ако не ти е гарантирано, че ще получаваш същата солидарност, която даваш и ако геополитическите ти рискове и социално-икономическите ти възможности не са сравними с тези на другите. Не бива да се забравя обаче, че който се разтоварва от задължения, се разтоварва и от ползи. Който има скромни амбиции, има и скромни постижения. Другите водят, той догонва. “Тези, които искат да правят повече, правят повече” означава “всички сме членове, но някои са по-членове” – не на книга, а на практика. Т.е. има видимо разстояние между идеала и реалността.

Подобна стратификация намираме в четвъртия сценарий (“правим по-малко, но по-ефективно”). Преди всичко, Комисията признава, че “ЕС от 27 страни има истински трудности да се споразумее кои области трябва да са му приоритетни”. Развитата, стара и преди всичко северозападна Европа смята, че ЕС й трябва там, където на отделните му страни силите и ресурсите не достигат – в космоса, ядрените изследвания, отбраната, висшите технологии, иновациите. За нас, от югоизтока, ЕС още е нужен с оглед на недоизградената базисна инфраструктура, на социалноикономическото сближаване, на подкрепата за земеделието, на отстояването на стандартите за върховенство на закона, човешки права, основни свободи, т.е. за качеството на демокрацията.

Предвид третия и четвъртия сценарий, петият (“правим много повече заедно”) днес изглежда утопичен. Самата Комисия признава в коментара си към него:

“На ниво ЕС се вземат далече по-големи и по-бързи решения. Гражданите имат далече повече права, произтичащи  пряко от законодателството на ЕС. Има обаче риск от отчуждаване на части от обществото, които чувстват, че на ЕС липсва легитимност , или че е отнел твърде много власт от националните власти”.

Това е сценарият на федералистите, които не са мнозинство в днешна Европа и са често сочени като отговорни за нейните проблеми. Тяхната амбиция има потенциал да предизвика по-голяма по сила и обратна по посока реакция, която да се окаже разрушителна за ЕС.

Така че, ако разсъждаваме в зададената от Юнкер координатна система, най-възможни изглеждат третият и четвъртият сценарий или съчетние между тях. В тази посока вече се изказаха Юнкер, Тимерманс и ред държавни и правителствени ръководители от ЕС. Не бива да очакваме ЕС да сложи на тези сценарии заглавие за “разлчини скорости”. Този израз ще остане в разговорния език и в медийния жаргон. Той ще продължи да бъде табу в официалното говорене (всъщност писане) на Европа. Какъвто и да е проектът й оттук нататък, той ще носи етикета на единството. Противното би било нова победа на еврофобите, може би по-голяма от “Брекзит”.

Оттук българската задача би изглеждала така: (а) готови ли сме да приемем такава Европа? Ако не сме, можем ли да я предотвратим? Имаме ли по-добра и реалистична алтернатива? (б) в кои групи на ЕС от третия сценарий искаме да участваме? Готови ли сме? Какво трябва да направим, за да се подготвим? (в) стремим ли се към промяна да договора на ЕС и каква?

Докато в сряда Бойко Борисов и Корнелия Нинова се чудеха дали да се явят на предизборен дебат, Жан-Клод Юнкер им смени темата. Независимо дали те, политическата класа и всички ние осъзнаваме, българската предизборна тема вече не е да строим ли АЕЦ и хъб, да прокарваме ли газопровод, нефтопровод и метро, да асфалтираме ли, да вдигаме ли пенсиите, заплатите и раждаемостта, да образоваме ли ромите. Българската тема е къде ще бъдем в ЕС. Защото, независимо от състоянието на духа ни, от ЕС зависи всичко преждеизброено.

Бегъл поглед в Евростат и в данните на Европейската комисия доказва това. От бюджета на ЕС идват близо 60 на сто от публичните инвестиции у нас. Тези инвестиции, т.е. обществените поръчки са основният двигател на икономиката. В ЕС отиват близо 70 на сто от износа на България. Без европейско финансиране и без европейски мониторинг трябва да забравим за модерна инфраструктура или за стабилна демокрация. Това са фактите от живота.

В българския дебат за бъдещето на ЕС от страна на водещите политически сили досега има само една ясна декларация, на Корнелия Нинова – че БСП е против Едропа на две или повече скорости. Ехо на тази декларация чухме в сряда от вицепремиера Деница Златева.

Добре е, че в България има политически реакции на стимулите от Брюксел. Но да си “против” вече не стига. Трябва да формулираш също “за” какво си и защо и как смяташ да отстоиш позицията си. Това не го казва нито БСП, нито която и да е друга от парламентарните партии. А е ясно, че ЕС вече не иска да се движи със скоростта на най-бавните си членки. Никой няма да пита България каква скорост предпочита – това е реалността, на която не се вижда български отговор.

БСП може с еднакъв успех да бъде против Европа на много скорости и против закона за земното притегляне, който ограничава благородния стремеж на човечеството да лети. Само че и при сегашния договор на ЕС никой не може да спре създаването на многоскоростна Европа – с фигурата на “засиленото сътрудничество”. Трябват девет държави доброволки, които искат да се движат по-бързо от другите в дадена посока и никой не може да им попречи. Същото в областта на отбраната може да направи т.нар. “постояно структурирано сътрудничество”. Искаме да имаме общи сили, щаб и отбранителна доктрина, правим ги и без съгласието на Нинова.

Струва ми се, че днес България ще спечели повече, ако вместо да брои скоростите на Европа, обърне внимание на собствената си скорост в различните области. Следващите управляващи би трябвало да мислят как страната ни да се отлепи от традиционните си последни места в ЕС – по производителност на труда, конкурентоспобност, иновативност, енергийна ефективност, административен капацитет, доходи.

За дълбоко съжаление  предизборната кампания поне засега дава съвсем слаби надежди за такъв дебат. Като слуша човек какво говорят кандидатите за властта, има чувството, че България, а не Британия е Островът на Европа. Ние отказваме да чуем за какво се тревожи континентът, на който живеем. Нашето винаги е друго. Подлата съдба все ни сполетява отвън и никога не резултат от нашето поведение и от нашия избор.

Добър повод за размисъл е решението на страната ни сама да се изолира от дебата за утрешната Европа. Участваме в него формално, със служебно правителство. Президентът, който го е назначил, не е формулирал своите възгледи за бъдещето на ЕС. А до срещата на върха на ЕС в Рим, където трябва да ги представи, има малко повече от 20 дни. Да не говорим за това институциите и т.нар. народ да се запознаят с тях и да ги обсъдят. Досега от речите на г-н Румен Радев знаем, че той иска България да остане в ЕС и че там той ще брани “правата, интересите и достойнството на своя народ”. Време е да разберем как би направил това при различните сценарии любезно очертани от Юнкер.

България не участва и в съставянето на Бялата книга на Комисията, защото още няма комисар. А защо не е номинирала никого след напускането на Кристалина Георгиева? За да не се скарат партиите й предизборно, за да не обвинят държавния глава в пристрастия. На фона на предизвикателствата това равнище на мислене не е окуражаващо.

В началото на българското членство в ЕС, си мислех, че като “новобранци” е естествено да не сме “на една страница” с по-опитните членки на съюза. Днес, десет години по-късно, имам чувството, че четем различни книги. Всъщност не съм сигурен, че ние изобщо четем. При тези обстоятелства нямам какво да добавя освен стиховете на Вазов отпреди   134 години:

“Къде вървим, не мислим твърде,

посока няма в наший път,

спокойно бият тесни гърди,

кога от злоба не кипът.

 

Стресни се, племе закъсняло!

Живейш ли, мреш ли, ти не знайш!

След теб потомство иде цяло –

какво ще да му завещайш?”

———————————————————————

*Стихотворение от Иван Вазов, “Поля и гори”, 1883 г.