Jelev.info
Veselin Jelev's Blog

Архив February, 2017

Българската социалистическа партия (БСП) за пореден път доказа, че е партия недостойна за името си.
Евродепутатите ѝ днес гласуваха в Страсбург против споразумението за свободна търговия между ЕС и Канада (СЕТА) и обявиха това в “позиция”, която е шедьовър на алтернативното фактотворчество.
Така те се наредиха до крайнолевите и крайнодесните популисти в Европа.
До тези, които искат обратно границите и национализацията, които си представят солидарността като безкраен безплатен обяд и очакват икономиката и заетостта да растат под административни забрани и тарифни и нетарифни бариери.
Лява ли е БСП? Лява е. Модерна ли е? Нищо подобно. Тя няма нищо общо с прогресивното ляво. Тя е пример за ретроградно, носталгично, примитивно, утопично левичарство.
Това е лявото на СИРИЗА, която, скандирайки “охи”, постави Гърция на колене пред кредиторите.
Това е лявото на валонските социалисти, чийто регионален премиер Пол Манет след неуспешния си опит да осуети подписването на СЕТА се обяви за “първия евроскептик социалист” и поиска България, Полша, Унгария и Румъния да напуснат ЕС.
Това е компанията на БСП в Европа.
Тогава европейска партия ли е тя? Географски – да. На думи – да. Също като СИРИЗА. Исторически и политически обаче тази левица остава в Коминтерна. Тя е едно от различните лица на анти-Европа.
Да си спомним – когато СИРИЗА спечели изборите в Гърция на 25 януари 2015 г. , първа я поздрави Марин Льо Пен, председателката на крайнодесния Национален фронт във Франция.
В този антураж сами се поставиха и българските социалисти, включително Сергей Станишев, лидерът на европейските социалисти, който едно време искаше да минава за прогресивен, но днес гледа да не разгневи Корнелия Нинова.
Днес той и колегите му, включително онзи №15, участваха в поредната демонстрация как крайнолявото и крайнодясното съвпадат в непоносимостта си към две същностни черти на Европа – отвореността и свободата.
Може ли тази БСП да донесе промяна в България? Може – към по-лошо.

Все по-често европейски лидери говорят за Европа след “Брекзит” и все по-често в този дебат от миналото изплува модела на ЕС на две скорости, от ядро и периферия. Такъв модел може да има тежки последствия за България, но по лоша традиция остава извън нейния политически дебат, включително през предизборната кампания.

Симптомите

Те се появиха още преди британския референдум на 23 юни 2016 г. като отговор на предшестващите го кризи в Еврозоната, Украйна и с бежанците. През юни 2015 г. тогавашният френски министър на икономиката Еманюел Макрон и германският вицеканцлер (сега външен министър) Зигмар Габриел излязоха с обща статия в британския “Гардиън”, в която се обявиха за по-интегрирана Еврозона с общи правила и органи за управление на икономиката, бюджет, конвергенция на данъчните и социалните политики и по-тесен политически съюз, включително формирование на Еврозоната в Европейския парламент, комисар за еврото.

Почти по същото време ЕС прие т.нар. доклад на петимата председатели, т.е. ръководители на основните институции на ЕС, който също набелязва стъпки и срокове за по-интегрирана Еврозона като вътрешно ядро на ЕС.

Днес френски сондажи сочат Макрон като възможен победител във втория тур на президентските избори във Франция през май, ако подкрепата за кандидата на “Републиканците” Франсоа Фийон продължи да се срива. Габриел, е лидер на германските социалдемократи, чийто кандидат за канцлер Мартин Шулц също води в рейтингите за германските избори през септември. Шулц като доскорошен председател на Европейския парламент е един от авторите на доклада на петимата председатели.

От началото на серията кризи в ЕС белгийски лидери неколкократно призовават за по-малка и по-интегрирана Европа, основаваща се на 19-те държави от Еврозоната. За това са се изказвали предишният федерален министър-председател, социалистът Елио ди Рупо и сегашният Шарл Мишел, който е либерал.

В съвместно изявление от 3 февруари т.г. Мишел и колегите му Марк Рюте от Холандия и Ксавие Бетел от Люксембург говорят за “различни пътища на интеграция в ЕС” след “Брекзит”, които да осигурят “ефективни отговори на предизвикателствата, които  засягат държавите-членки по различни начини”.

Документът е адресиран до среща на върха на ЕС, насрочена през март в Рим, където той ще отбележи своята 60-годишнина и се очаква да вземе стратегически решения за бъдещето си след напускането на Обединеното кралство.

Най-сетне, миналия петък, в интервю за белгийския бизнес всекидневник “Еко” валонският министър-председател Пол Манет заяви, че “един Полекзит, Унгекзит, Румекзит и Булекзит са желателни” в бъдещия ЕС след напускането на Великобритания.

Същото Манет каза за други членки на съюза, например Дания и Швеция, които не участват в общата валута. Те по думите му заедно с централно- и източноевропейски държави трябва да сключат споразумения за свободна търговия с ЕС, но да прекратят членството си в него.

Мотивите

“Европа на две скорости” не е нов лозунг. Но “поликризата” на ЕС го прави актуален. С “Брекзит” и Доналд Тръмп в Белия дом е ясно, че съюзът не може да продължава както досега. Може да се очаква въпросът за промени на Лисабонския договор или за нов договор за влезе в дневния ред.

Мотивите за това са различни. Например, че Европа от 28 или 27 членки трудно се управлява. Тя не може да реагира бързо и адекватно на външния свят. Тромавите й механизми да законодателства и да решава я правят неравностоен и непредсказуем партньор на другите световни сили.

Както обича да казва Шулц, ЕС може толкова, колкото му позволят неговите държави-членки. За да отговори на днешните предизвикателства, той трябва да може повече. Но не всички са съгласни да му дадат толкова власт. Оттук по-силен ЕС означава по-малък ЕС, сведен до тези държави, които споделят разбирането за допълнителния суверенитет, който трябва да отстъпят – в икономиката, външната политика, отбраната, правосъдието и вътрешните работи.

Кризите на еврото, в Украйна и с миграцията показаха как полето на споделените на дело ценности, правила и цели на 28-те се свива и разминава с декларираното в договорите им. Разбиранията за това какво трябва да прави Европа се разделиха и размножиха. Да дисциплинира или да спасява длъжниците? Да интегрира бившето съветско пространство или да го игнорира, оставяйки го на Русия? Да се погрижи за своя отбрана, т.е. европейски стълб на НАТО, или да остане досегашната “мека сила”? Да развие обща и отворена политика на миграция и убежище, или да ги остави във властта на отделните си държави и да пази само външните си граници като крепост? По всички тези въпроси единството е все по-симулирано, а противоречията – все по-видими. Решаването им става неизбежно.

За “Брекзит” има две възможности- или цивилизован развод по взаимно съгласие, който да продължи с приятелски отношения, или враждебна раздяла с мъчителна имуществена делба, взаимни отмъщения, вероятна търговска война, от която имат да губят много и двете страни. Изглежда по-логично да се стремят към първото. От континента Обединеното кралство иска само достъп до единния му пазар и правото да ограничава свободата на движение и установяване на работната сила в него. “Широк” ЕС – втора класа – би удовлетворил и двете британски искания, бидейки сведен само до митнически съюз и свободна търговска зона, докато четирите свободи, включително на движение и установяване на хора, останат неразделни само в рамките на “тесния ЕС”. Мнозинството от европейските трудови мигранти, които Великобритания иска да спре, са именно от бедния и новоприет “широк ЕС”. Неговите правила може утре да й позволяват да не ги допуска.  Гастарбайтери и “социални туристи” от старите и богати държави-членки Островът не посреща и едва ли очаква. Спрямо тях той може да запази пълна свобода на движение. Британия няма интерес да се откаже от висококвалифицирани, платежоспособни германци, французи, италианци или холандци, които биха потърсили работа, или биха инвестирали в нея. Накратко, разделянето на Европа на първа и втора класа е потенциален път към гладък и безболезнен “Брекзит”. “Стара Европа” също не е заинтересована да губи достъп до лондонското Сити, до пазара на втората си индустриална сила, в който вече е инвестирала стотици милиарди евро, да обтяга отношенията си с една от двете си ядрени сили и постоянни членки на Съвета за сигурност, която при това има и специални отношения със САЩ. Ако сте староевропейски лидер, бихте ли жертвали тези интереси на държавата си, за да запазите правата и свободите на новоевропейците, на които на всичко отгоре вашите данъкоплатци са нетни донори? Някой може да възрази, че десет от страните в “широка Европа”, т.е. всички новоприети без България, Румъния и Хърватия, са вече в Шенген, европейското пространство без вътрешни паспортни проверки, и няма как да бъдат извадени оттам. Така е, но междувременно Шенген от месеци функционира частично – заради миграционната криза контролът по някои вътрешни граници в зоната беше възстановен. Всяка от шенгенските държави може да временно да възстановява контрола, ако прецени че това е необходимо за вътрешната й сигурност. Бившият френски президент Никола Саркози настояваше, че за да бъде спасен, Шенген трябва да бъде предефиниран.

Рисковете

Първият е икономически. Ако “тясна Европа” създаде свой бюджет, очевидно ще има по-малко пари за общия европейски. Оттук тя няма да може да поддържа досегашната си политика на социално-икономическо сближаване. Може да се очаква европейската финансова помощ да изисква по-голям ангажимент на получателя към общия бюджет на ЕС. Въпрос е и доколко тази помощ ще продължи да е чисто грантова и доколко в нея ще се увеличава делът на различни видове кредитиране чрез европейски финансови инструменти. Различната степен на икономическа интегрираност очевидно би означавало различни отговорности, а оттам – и различни предимства за “тесни” и за “широки” европейци.

Вторият риск е вътрешнополитически. Ако “широка Европа” остане преди всичко единен пазар, в нея на заден план биха останали политическите ангажименти, свързани с функционирането на демокрацията. Брюксел би запазил в рамките на европейското ядро функцията си на “ръчна спирачка” за отклонения от демократичните стандарти, за потъпкване на върховенството на закона, за погазване на права, за ограничаване на свободи, за заглушаване на медии, за корупция. Но тази функция е жизненоважна именно за новоприетите държави, където демокрацията не е укрепнала, носталгията по миналото, авторитарните и реставраторските тенденции са живи. “Широка Европа” би отдалечила новите си членки и би ги приближила към Турция. ЕС не иска да губи Турция като търговски партньор, пазар, санитарен кордон между Европа, Азия и Близкия изток, но не може и да я приеме като равностойна демокрация и култура. С какво от староевропейска гледна точка българската и румънската корупция, полските и унгарските автократични и антилиберални залитания, словашката и унгарската ксенофобия и национализъм са по-приемливи от турските им аналози? Защо Ердоган да не е в ЕС, а почитателят му Орбан да е?

Третият риск е геополитически. Дори утре във Франция да управлява Льо Пен, във Великобритания – Фараж, в Италия – Бепе Грило, в Холандия – Вилдерс, тези държави винаги ще останат Западна Европа. Те могат да бъдат по-малки съюзници на САЩ в НАТО, по-малки търговски партньори на Америка, но няма да бъдат безгласни сателити на деспотична и корумпирана източна империя. А и нейните сили и амбиции не се простират до тях. Те просто географски са се паднали откъм по-добрата страна на историята. Дания и Швеция, които не участват в еврото, няма за какво да се притесняват от Европа на две скорости. Те нямат нито кого да догонват икономически (по ред показатели са по-напред от най-големите европейски държави), нямат и да укрепват демокрациите си и върховенството на закона, напротив – смятат, че сегашният ЕС има в това отношение по-ниски от техните стандарти. Крайнодесните и крайнолевите елити в западноевропейските държави са готови на напълно безпринципни сделки с Русия, ако така гарантират националните интереси на страните си. Не може да се каже същото за подобните елити в България. Тяхната връзка с Москва гарантира не национален, а само техния кастов интерес. Да не забравяме думите на вожда и учителя им Георги Димитров за вечната дружба, която е “като слънцето и въздуха за всяко живо същество”. Те не могат да управляват по друг начин освен като очевидна или маскирана колониална администрация за сметка на демокрацията, на правата, свободите и благосъстоянието на гражданите си. Ако има нещо общо между тях и западните им аналози, то е, че не искат обединена Европа. Тя не просто им пречи, а ги лишава от бъдеще. Красноречиво за разликата между нашите и западноевропейските  еврофоби е нежеланието на Льо Пен да я свързват с българската “Атака”. Льо Пен може като Сидеров да взема руски пари, но не поставя Русия пред Франция.

Допълнителна сложност е, че само малка част от антиевропейския елит в България открито се обявява за такъв в лицето на партия “Атака”. По-голямата част от него е разпръсната в почти всички парламентарни партии – БСП, ВМРО, НФСБ, ГЕРБ, ДПС. Има поредица от примери, които характеризират тези партии като проевропейски на думи и евроскептични или антиевропейски на дело. БСП например води кампания против европейските санкции срещу Русия, под решенията за които стоят подписите включително на неин премиер и външен министър – Пламен Орешарски и Кристиан Вигенин. Ръководството от “Позитано” е в противоречие с европейската левица по политиката към мигрантите и бежанците. То скастри свои евродепутати, за това че подкрепиха резолюция на Европейския парламент по този въпрос. Навсякъде, включтелно и в кампанията на президента Румен Радев, БСП винаги противопоставяше членството в ЕС на отстояването на “правата, интересите и достойнството” на българския народ, т.е. с ясната презумпция, че самото пребиваване в ЕС означава заплаха за тях. Лидерът на ВМРО Красимир Каракачанов беше гост и оратор на конгрес на яростно еврофобския френски Национален фронт. За бежанците и мигрантите неговата партия и НФСБ са по-близо до Виктор Орбан, отколкото до европейските консрерватори и реформисти, където членуват евродепутатите на т.нар. патриоти. ГЕРБ е може би най-проевропейската на думи от големите партии. Не може да се каже същото обаче, когато става дума за делата в борбата с корупцията и за реформите в съдебната система. Същото се отнася и за “либералното” ДПС. Когато обсъждаме колко проевропейски са тези партии, трябва да си спомним за спонтанната коалиция от евродепутати от ГЕРБ, БСП, Патриотичния фронт и ДПС, които в хор с главния прокурор Сотир Цацаров поискаха край на европейския мониторинг върху правосъдието и вътрешните работи в България. Искането им се оказа обратно на желанието на 72 на сто от българите, регистрирано от Евробарометър. В българския държавен елит има забележима прослойка, която приема ЕС като необходимо зло, защото неговите правила й пречат. За тези евролицемери ЕС на две скорости ще е добре дошъл. В него гражданското мнозинство за външен мониторинг би загубило сегашната подкрепа от Европа.

Какво да се прави?

Преди всичко – България има още малко време. Евентуална промяна в договора и в архитектурата на ЕС е бавен и сложен процес. Да се надяваме, че ако се стигне до него, страната ни няма да е пасивен наблюдател. Тя има средства да защити интереса си. България няма да е единствената губеща от Европа на две скорости или от две класи. В същото положение биха били всичките 13 държави от трите на етапа на петото разширение на ЕС през 2004, 2007 и 2013 г. Т.е. имаме естествени съюзници и трябва да работим с тях.

Второ, въпросът за бъдещето на ЕС и мястото на България в него трябва да заеме централно място във вътрешнополитическия дебат. На десетата година от членството си е време да осъзнаем, че европейската политика не е външна, а вътрешна. Европейската тема трябва да промени оптиката на предизборната кампания. Неин главен въпрос трябва да бъде къде ще е утре България, а не бълнувания за АЕЦ-Белене, Южен поток – 2, Бургас-Александруполис и размножителния план на Нинова. ГЕРБ може да я оборва, но вече я остави да наложи конгресните си решения като тема на кампанията, така че те да изместят реалния въпрос – за бъдещото на страната. Дълг на медиите е да учат публиката да гледа по-далеко от един метър пред носа си и гледайки, да вижда. Естественият носител на европейската идея у нас са всички, които се обозначават по един или друг начин като десни. Те са обратното на исторически свързаните с Русия и комунистическото минало на страната ни политически сили. Десните, “автентични” и други, трябва дружно да осъзнаят, че предмет на избора на 26 март не е кой от тях е по-десен, а накъде върви държавата ни. Т.е. да осъзнаят националната си отговорност да водят, а не да тичат на различни страни и да правят избирателите си разногледи. Десницата трябва да осъзнае, че в днешното си състояние не съответства на проевропейското мнозинство, регистрирано от демоскопите сред гражданите и че допуска от него да се възползват псевдоевропейски сили, търсещи изгубените си през прехода доверие и легитимност. Европейската народна партия не е мама на българските десни и не е длъжна да ги отглежда, ако сами отказват да пораснат. Никой в Стара Европа не се интересува от лузъри, особено на фона на рисковете за целия ЕС. Цената на днешното дясно безхаберие може да е утре да се окажем в позицията на кандидати за истинската Европа, загубили важни предимства на сегашния ни статут.  Да, важно е да имаме истинско правосъдие и да нямаме корупция. Но това отдавна не стига като цел и няма кой да ни чака още десет години да го постигнем. Светът препуска напред и в него България не може да остане остров на безкрайна и безплодна съдебна реформа. Тъкмо ще я завършим и тя няма да има никакъв смисъл, защото вече ще сме в европейската втора класа. Тъкмо малцинствените “истински” реформатори ще сменят Висшия съдебен съвет и вече няма да го има този ЕС, който да възпее подвига им в доклад. Не казвам, че амбициите им са погрешни, казвам, че изостават под нивото на предизвикателствата.

Трето, България трябва амбициозно да преследва място в първата класа на Европа, т.е. членство в Еврозоната. Това трябва да е новата национална цел, а не размножаването до 8 милиона. Влизане в еврото означава България да запази финансовата си дисциплина, да създаде благоприятна за бизнеса среда, за да ускори растежа, да инвестира колкото може повече в образование и иновации, да реформира администрацията си и като резултат да повиши конкуретноспособността си. Точно това са неща, които никога не са се случвали при леви управления у нас, показва опитът. Следователно обща задача на всички десни е не да влязат поотделно в парламента, което очевидно не всички могат, а да заедно да предотвратят ново правителство на БСП. Нинова и Еврозона са несъвместими.

Четвърто, България трябва най-сетне да излезе от дефанзивната си и просителска позиция в ЕС. Трябва да си поставим по-високи и по-благородни цели от това повече да не крадем бюджетни и европейски пари. София трябва да формулира и да защитава позиции за бъдещето на Европа, да участва в европейския дебат, а не просто да слуша като аналфабет и да инкасира резултатите му. Но за да прави това в Брюксел, първо трябва да го обсъжда у дома. Това не може да стане, докато европейската тема е “международна”, в края на емисиите и между спорта и кръстословицата във вестниците. България не трябва да мълчи, когато по инерция я сочат като черна овца. Бивш френски президент е подсъдим за незаконно финансиране на предизборната си кампания, бивш френски министър-председател и доскорошен участник в предизборната надпревара е осъждан за злоупотреба с публични фондове, сегашният кандидат президент на френската десница е уличен в същото чрез фиктивни назначения на съпругата му и на децата му на държавни служби. Водачката в предизборните анкети във Франция е също проверявана за фиктивни назначения на нейни партийни активисти като асистенти на евродепутати в твърдяна злоупотреба със средства от европейския бюджет. Белгия, която толкова държи на високите стандарти за законност, в момента се тресе от срамен скандал с екстравагантни възнаграждения на политици за участието им в борд на публично дружество, някои надхвърлящи 500 евро за минута заседателно време. Не България изправи Еврозоната на ръба. Не България отказва да изпълнява решения на Съвета на ЕС за приемане на бежанци. Не в България крайнодесни ксенофоби и фашизоиди водят по популярност в сондажите. Не България пропусна през границите си безпрепятствено стотици хиляди нелегални мигранти. Не българските служби оставиха бойци на Даеш да се разхождат на свобода и да правят атентати. Това България трябва да го заявява високо всеки път, когато някой я посочи като европейски проблем. Да, България има проблеми, но не тя е проблемът на Европа. Това го казвам не аз, а Жозе Мануел Барозу. В същото време политическата ни класа трябва да покаже, че ЕС не е само еврофондове и субсидии, които ни дават, ако слушкаме, а наша кауза, от която зависи животът ни. Това на брюкселски жаргон му казват ownership, т.е. собственост, причастност, споделяне. То значи Европа, това съм аз. Ако наистина искаме да останем в Европа-1, за нея трябва да говорим като за себе си, а не като за “тях”, за “там”, “горе” и “далече”. И за това някой трябва да дава пример и няма кой да го прави убедително освен десницата и няма кога да го прави освен сега.

Снощи гледах американски шпионски сериал по “Фокс лайф”. В него добрите бяха от ЦРУ, а лошите – от “Държавния отдел”. Главната героиня, млада и красива разузнавачка, се опитваше да вербува съветник на тежко болен арабски диктатор, докато последният тайно се лекуваше в САЩ с ходатайството на техния “Държавен отдел”. Отделът беше уредил диктаторът да продава по-евтин петрол на Америка, ако нейните лекари спасяха живота му. Затова Отделът не се радваше, че ЦРУ си пъха носа в сделката, но главната героиня накрая го надхитри.

През цялата серия  се чудех какъв е този “Държавен отдел” и защо ЦРУ му пречи. Нали и едните и другите работят за интереса на САЩ? Най-сетне преведох “Държавен отдел” обратно на английски и ми светна: State Department. Преводачът е имал предвид Държавния департамент, т.е. американското външно министерство. Ясно.

След филма четох книга. “Европа. История” от Норман Дейвис, издадена на български от “Абагар”. В последната й глава се разказва за създаването на обединена Европа и нейните институции. Там пише за “Европейския съд за справедливост”. Очевидно това е буквалният превод на European Court of Justice, който на български е известен като Съдът на ЕС. Съществителното court на английски може да означава двор, кралски двор и съд. Затова пояснението court of justice е необходимо, когато става дума за инстанция на правосъдието. Преводът му на български обаче няма нужда да е буквален. Стига само “съд”. Пак в тази глава се разказва как Европа въвела “стойностния добавен данък (VAT)”. Така е преведен изразът value added tax, т.е. данък върху добавената стойност (ДДС), въведен в България в ранните 90 години на миналия век. И кучетата у нас знаят правилното му наименование за разлика от преводача, редактора и издателя на въпросната история.  По-напред в нея се говори за белгийската провинция “Хайнаулт”. Всъщност става дума за провинция Ено (около Шарлероа), чието име на френски се пише Hainault. Също както Renault, което се чете Рено и Thibault, което се чете Тибо.

Дано не ме обвинят в максимализъм, но ми се струва справедливо да очаквам от преводите на филмови диалози и на книги да не са буквални, а тези, които ги правят и публикуват, да знаят, че в някои европейски езици (между които английския и френския) се пише едно, а се произнася друго. Смятам за справедливо и очакването ми издателите и редакторите на такива текстове да не допускат до публикуване суровите им чернови от “Гугъл преводач”.

Не бих занимавал никого с тези малки примери, ако в тях не се оглеждаше голям проблем – че в нашето общество системите, които предават от поколение на поколение знания и опит, не работят, а може би някъде вече и не съществуват. “Държавният отдел”, “Европейският съд за справедливост”, “стойностният добавен данък (VAT)” и “Хайнаулт” са знаци за широки дупки в общата култура на хора, които очевидно са формално образовани. Иначе как биха превеждали, публикували и продавали текстове, предназначени за широка публика? Така преведената история например съм си купил за 35 лева от книжния пазар на площад “Славейков” в София. За да гледам “Фокс лайф”, плащам по близо 15 лева абонамент на месец.

Ако си послужа с думите на Николай Слатински, аз съм от поколението, чийто единен граждански номер (ЕГН) започва с 5 и поради това не бива повече да бъде допускано в политиката (нямам и не съм имал такива амбиции – б.а.). “Това поколение носи първородния грях за пасивността, конформизма и несъпротивата в късния соц.”, пише Слатински. “То изнесе основната тежест на политиката при Прехода и затова е отговорно за провалите, поради които държавата ни е на последно място в Европа по позитивните и на първо място по негативните показатели. Пак то е поколението, което допусна децата му да емигрират”.

Може и да е прав. Към така щрихирания образ на моето поколение бих добавил, че в него мнозинството от хората с диплома, особено тези, които пишат, превеждат или говорят за широка публика, знаят какво е Държавен департамент и ДДС и правят разлика между исторически и фонетичен правопис. Това поколение, при всичките му слабости и грехове, имаше шанса да получи прилично образование, което продължава да служи на него и на обществото. Да, тогава образователната система беше идеологизирана, но Питагоровата теорема и граматиката – българска и друга – важаха през цялото време. Дори комунизмът имаше нужда от хора, които знаят кое копче да натиснат. Дори тогава трябваха такива, които знаят “как се кара влакът”. Цитираните примери обаче не ми позволяват да вярвам, че и днес е така.

Спомням си как европейските избори у нас през 2014 година – и по-точно демагогията и купуването на гласове – дадоха повод на някои политици и коментатори да говорят за “социална некроза”. Под това те разбираха умиране на обществената тъкан в райони и групи, където хората са дотолкова обеднели, оскотели и изоставени, че животът им е сведен до биологични функции. Оттук те са най-лесният за манипулиране електорат.

Цитираните примери ме карат да мисля и за интелектуална некроза, т.е. умиране на знания и на опит, натрупани от обществото. За разлика от социалната некроза интелектуалната изглежда излиза извън кръга на социално и икономически маргинализираните. Невежите и безпаметните не са напременно бедни и социално изключени. Знанията и опитът “умират”, защото тези, които трябва да ги съхраняват и предават на новите поколения отсъстват, или се занимават с нещо друго. Става дума за образованието и за медиите. Преди известно време Евгений Дайнов писа, че българските вестници се самоубиват, защото зарязват вътрешноприсъщата им функция да просвещават.

Образованието и медиите създават много повече от съдържание. То е междинният им продукт. Крайният са хората, които избират властта, кандидатират се за нея и я упражняват. Поведението следва от убежденията, а те – от знанията. Оттук интелектуалната некроза изначално лишава значителни маси от населението от способността за разумен избор. Преки нейни следствия са избраници като Бареков, Баракова, Бат’ Сали, Пеевски и не само те. Оказва се, че у нас има сектор от електората, в който е възможно да лъжеш всички през цялото време.

Поради световния разцвет на популизма много коментатори са заети да обясняват как популистите лъжат. Малцина се занимават с далече по-важния въпрос – как толкова много хора им вярват. БКП/БСП е партията чието управление досега без изключение е завършвало с дълбоки кризи, цената на които сме плащали всички – през 1989 г. , ранните 1990 години, 1996-97 г., 2013-2014 г. Как лъжат (бившите) комунисти е известно. Неизвестно е как след всичките им лъжи и провали все още, ако вярваме на сондажите, има достатъчно хора да им вярват, да изберат техния кандидат за президент и да са готови да им дадат и изпълнителната власт. Анализирайте това.

Със скромните ми знания и опит на човек с ЕГН, започващ с 5, не виждам друга причина освен интелектуалната некроза, безпаметността, неспособността или нежеланието на тези избиратели да си спомнят “Възродителния процес”, “Голямата екскурзия”, мораториума по външния дълг от 1989 г., досиетата, лагерите на смъртта, пожара в Партийния дом, оперетните дела срещу обвинените за поредната национална катастрофа, грабежа “на входа и изхода” при правителството на Беров и “Мултигруп”, рекета и дивата организирана престъпност при СИК и ВИС, кражбите на кръга “Орион”, финансовата криза и хиперинфлацията при правителството на Виденов, далаверите “Батко и братко” и САПАРД при Тройната коалиция, Големия шлем, скъпата авантюра АЕЦ Белене, скандала Пеевски в ДАНС и далаверата “Южен поток” при Орешарски.

Някои от тези авантюри БСП обещава да започне отначало и предварително е ясно как ще свършат те – с криза и нова голяма сметка за джоба на всички. И въпреки това има кой да им го позволи. Какъв трябва да си, за да повярваш в размножителния план на Корнелия Нинова – да станем 8 милиона с безлихвени заеми за младите семейства? Как за почти три десетилетия преход (Слатински го пише с главна буква) не научихме, че лихвата е цената на парите и че безлихвен заем е същото като безплатен хляб или безплатен ток. Неизбежно е някой, в случая държавният бюджет, да възстанови загубата на производителя или търговеца. Т.е. Нинова възнамерява да задължи със закон една част от българите да плащат през бюджета за (несигурното) размножаване на друга част, без да пита първите дали са съгласни. Кой гарантира, че от покупката на евтин апартамент непременно следва правене и раждане на деца? От кой клон трябва да си паднал, за да гласуваш за това? Защо никой не пита Нинова как циганите имат в пъти по-висока раждаемост от българите, без да имат техните жилища и техните възможности да теглят и плащат заеми?

Вместо дебат по тези въпроси виждам култ към гласа народен, към пряката демокрация, към референдума, който може да ме задължи да ходя със зелени гащи, накратко – култ към мнозинството, което винаги е право, само защото е по-голямо от малцинството. Какво е този култ, ако не форма на интелектуална некроза, на безпаметност? Нали като държава, живяла 45 години под тоталитарен режим, трябва да си спомняме, че този тип режими се опират именно на смазващи мнозинства (вж. Ж. Желев “Фашизмът” за разликата между тоталитарен и военен режим), които никак, ама никак не са били прави. При това са решавали въпроси далече отвъд цвета на гащите.

За съжаление кампаниите за всички нови избори у нас илюстрират как умира България – както се вмирисва рибата – откъм главата.