Jelev.info
Veselin Jelev's Blog

Архив November, 2016

Първо Слави Трифонов правеше само шоу.

После направи референдум.

Сега се опитва да направи друга България – мажоритарна, с най-доброто правителство, което парите могат да купят, в едномандатни избирателни райони.

Трифонов е местен медиократ. Опитва се успешно да осребри популярност, натрупана от масови вкусове, страхове, омрази.

Мили приятели с умни глави, с по един вагон книги в тях, с многобройни дипломи, с впечатляващи си ви-та, с таланти, постижения, признания, награди, защо допуснахте това?

По всичко личи, че депутатите искат да узаконят онова, за което “народът” е гласувал след месеци манипулация, заради незнание, наивност или разочарование от всичко и всички.

Трифонов се оптива да продава резултата от референдума като “плесница” за цялата политическа класа, но тя приема “шамара” с нескрит ентусиазъм.

Защо през цялата кампания на шоуто никой не припомни близостта на неговия водещ с един от покойните престъпни босове у нас?

Защо никой не се притеснява, че такъв човек води популярно движение за конституционни реформи?

Защо само отделни гласове в българската чалга-пустиня крякат като Радичкови жаби из фейсбук: “как така?”

Как така първият законопроект, следващ от референдума, предлага червената Мая Манолова – прословутата изборджийска законодателка на КОЙ?

Защо никой не отбеляза, че в разрез с елементарни стандарти, в предаванията на шоуто се канят само съгласни с водещия и те заедно вкупом окепазяват мислещите иначе, които никога не са поканени? Каква по-лесна пропаганда при липса на опонент?

Защо никой поне не се опита да обясни на хората как и защо ги лъжат?

Наистина ли това ли е информационната ни грамотност? Ако е такава, кажете на Путин да не харчи пари за хибридки в България. Излишно е.

Трифонов е поредният медиократ. Такива са Тръмп, Орбан, Фараж, Грило. Такъв беше Берлускони.

Опазил ме Господ да ги сравнявам с нашия Славчо. Всеки народ се оглежда в своя медиократ. Нашето ниво очевидно е Трифонов.

Навсякъде простолюдието е мнозинство и има идоли. Но не навсякъде обществата пускат тези идоли в политиката. Присъствието им там е признак на криза. Като например Брекзит.

Защо, мили приятели, Трифонов може да води след себе си 2,5 милиона души, а вие не можете?

Защото сте му отстъпили мястото си и отговорността да водите. То е било празно и той го е заел.

Ако някой е обидчив, моля да не чете надолу.

Под “мили приятели” имам предвид най-вече т.нар. НПН (не подкрепям никого) интелигенция, макар тя да се прояви не в референдума, а в гласуването за президент. Според мене обаче и Трифонов й дължи немалка част от успеха си.

НПН-елитът така и не разбра за какво беше изборът. Той беше за посоката на България, а те гласуваха за собствената си липса на посока. НПН = не признавам никого. Тяхната цел на гласуването се изчерпи със самооценката – да не се опацат с някого от неприятните кандидати. Съжалявам, но такъв избор е егоистичен.

Той е и малодушен: НПН = не променям нищо. За да поискаш промяна, или да й се противопоставиш, трябват характер, смелост, решителност. НПН оставя тези подобни изисквания за другите. Те не трябват, ако си доволен само да недоволстваш умно и красиво.

Такъв избор е и глупав. НПН = не постигам нищо. И постигането НПН-тата оставят на други. Другите, естествено, се възползват. БСП спечели първа изборна победа от 11 години с външен за нея кандидат. И то – с резултат, който никой от нейните сегашни политици не може да постигне посмъртно.

Избирателната система, която референдумът й сервира, сега може да й върне изгубения статут от миналото. Мажоритарна избирателна система преди всичко ще измете от Народното събрание от всички НПН-та. Те дълго няма да видят депутатско място, защото големите партии, които тази система облагодетелства, няма да искат да я сменят. Тя, не само че няма да промени статуквото, а ще го циментира в изчистен  от малцинствени примеси вид.

Най-сетне такъв избор е и безотговорен. НПН = не ми пука за никого. Изборът наистина е личен, но последствията ги носим всички. А те се очертават – НПН = няма повече надежда.

И всеки път, когато се заоплаквате от “биомасата”, водена от “чалгаджия”, си отговорете честно: защо тя да предпочете пред него малодушен, глупав и безотговорен егоист?

Това че Трифонов води България към промяна на конституцията, показва преди всичко, че няма кой друг. Това е проблемът, а не че народът бил “прост”.

Откакто обявих, че ще гласувам за Цецка Цачева в неделя, получавам поучаващи реплики от хора, които ще пуснат същата бюлетина. Те се разграничават от мене с това, че с тази, същата бюлетина, щели всъщност да гласуват “против” Румен Радев.

Това ми напомни няколко епизода от миналото.

Първият е от войната в Босна през 90-те години на миналия век. Понесе се слух, че командирът на босненските сърби, ген. Ратко Младич е ранен. Къде е ранен? Оказа се, че в задника. Представете си обаче заглавие “Генерал Младич улучен в г…а”. Пресаташето дало такъв цитат на медиите в онези времена сигурно не му мърдаше разстрел. Спомням си формулировката, с която сърбите бяха уточнили пред АП мястото на попадението: “там, където гърбът губи достойното си име”. Герой може да е ранен, където и да е, но не и в задника.

Вторият епизод е от студентските ми години, когато за дипломната си работа трябваше да прочета за теорията на когнитивния дисонанс на Леон Фестинджър (1956). Според нея, когато идващата отвън информация разстройва вътрешния мир на човека, той е склонен да я изкриви, за да запази душевния си покой и да избегне психическия дискомфорт. Поставено в днешния изборен контекст, това означава да преименуваме неприятния избор, пред който сме изправени, за да запазим самоуважението си.

Третият фрагмент е от учебника на преподавателя ми по история на западноевропейската и американската журналистика в Софийския университет покойния професор Дафин Тодоров. Той дава примери за начините, по които нацистката пропаганда е преименувала действителността по време на Втората световна война. За отстъпление например е било съобщавано така: “войските ни успяха да привлекат противника по-близо до себе си”.

Българският преход може да бъде разказан и като поредица от преименувания на неща, които са си същите както преди. “Георги Димитров” е “Мария Луиза”, “Ленин” е “Цриградско шосе”. БКП е БСП. Българска телевизия е Българска национална телевизия, а Българско радио е Българско национално радио. Какво им е националното на тези всъщност държавни институции, чиито пари дава държавата и чиито шефове назначава държавата? Ако ме питате, там сега е най-голямото треперене, защото те са сред главните инструменти на държавата да именува и преименува нещата.

Не съм сигурен, че у нас е имало наистина вятър на промяната. Но промени на вятъра – дал Господ. И се задават още.

Братя и сестри, това, че ще преименуваме избора, пред който сме изправени, няма да го промени по същество. За да решиш един проблем, първо трябва да се изправиш лице в лице с него и да го наречеш с истинското му име. В случая с балотажа в неделя аз си казвам: поставен съм пред унизителен избор, но сам нося част от отговорността да стигна до него.

Сам нарушавам правото си на таен вот и заявявам: на 13 ноември ще гласувам за Цецка Цачева.

За тези, които се интересуват, ще се опитам да обясня защо.

Министър-председателят Бойко Борисов потвърди, че ще подаде оставка, ако идната неделя спечели кандидатът на БСП о.з. ген. Румен Радев. Това означава предсрочни избори най-късно идната пролет.

До тях парламентът ще работи, тъй като по конституция в последните три месеца от мандата си президентът Росен Плевнелиев няма право да го разпуска.

Депутатите следователно ще имат време да приемат закони в отговор на волята на над 3 милиона българи, изразена на референдума на 6 ноември.

Гласувалите в него поискаха мажоритарна избирателна система, задължително гласуване и намаляване на държавните субсидии на партиите.

Борисов вече изрази готовност ГЕРБ да подкрепи тези искания. Вероятно е същото да направят и другите големи формации в парламента – не само защото ще искат да се харесат на избирателите, а защото мажоритарното гласуване е в тяхна полза. То ще помете от сцената малките, които “им се пречкат в краката”.

При тези обстоятелства и предвид резултатите от гласуването в първия кръг на президентските избори най-големи шансове да попаднат в следващото Народно събрание имат ГЕРБ, БСП, националистите (ВМРО, НФСБ и “Атака”) и ДПС.

Подкрепилите Трайчо Трайков едва ли биха били заедно на общи избори, като се имат предвид различията между управляващата и опозиционната част от Реформаторския блок. Оттук шансовете им да влязат в парламента са съмнителни. Някои от тях вероятно биха успели, ако ГЕРБ се съгласи на предизборна коалиция с тях. Това досега обаче не се е случвало.

В тази конфигурация следващото правителство трябва пак да е коалиционно. Борисов изключи коалиции с БСП и ДПС. Следователно единствената възможност за ГЕРБ остава коалиция с националистите.

Ако запазят подкрепата си от първия тур на президентските избори, те могат да станат новият важен балансьор в следващия парламент.

Точките им на съвпадение с БСП са повече отколкото са тези с ГЕРБ. Особено що се отнася до теми като миграция, финансова дисциплина и структурни реформи, санкции срещу Русия, европейско наблюдение върху българските правосъдие и вътрешни работи. Червени и националисти са еднакво против всичко това.

Следователно, ако победа на Радев мобилизира червения електорат, мнозинство БСП-националисти в бъдещия парламент не е изключено. То би помогнало на БСП да се отърве най-сетне от неудобния съюз с ДПС, който донесе на партията много пасиви от времето на Станишев досега, а и от по-преди.

Ще промени ли нещо в сравнение със сега евентуална коалиция между ГЕРБ и националистите? Не. Вероятно Борисов ще продължи със сегашния си опортюнизъм, изразяващ се в проевропейски думи в Брюксел и в недотам европейски дела у дома, особено в реформата на правосъдието.

Не стои въпросът какво Борисов наистина иска да направи в тази област. Каквото и да иска, няма да го може в компанията на ВМРО, НФСБ и “Атака”. Защото те настръхват само при думата “Европа”. А съдебната реформа означава точно стандарти от Европа и доверие от Европа.

Ако съдим от досегашната практика обаче, още Борисов на власт, при равни външни условия, ще означава финансова стабилност (прогнозата е за бюджетен дефицит под 1% от БВП през тази и следващите две години), добър за ЕС икономически растеж (2,5-3%), намаляваща безработица – 7,1% догодина и 6,3% през 2018 г. според днешната прогноза на Европейската комисия.

София ще има подкрепа от Брюксел както в лицето на Комисията начело с Жан-Клод Юнкер, така и от най-голямата партия в Европейския парламент – ЕНП. Отделен е въпросът доколко тази подкрепа е принципна. Принципността не е най-типичният белег на европейските партии. Да си спомним как ПЕС бранеше Станишев и АЛДЕ – Пеевски. Такава подкрепа обаче е жизнено важна за малки, бедни и слаби страни като България.

Ще промени ли нещо в сравнение със сега евентуална коалиция между БСП и националистите? Да. И то много – към лошо.

Първо ще кажем довиждане на финансовата дисциплина, както винаги е било по време на леви правителства през последните години. По-високи пенсии, повече социални разходи, каквито обещават леви и “патриоти”, означават повече бюджетен дефицит и дълг. Това не минава без последствия в условията на Пакта за стабилност и растеж в ЕС.

България ще престане да “балансира” по борисовски тромаво между Запада и Русия и да симулира евроатлантизъм. Тя открито ще премине сред руските “троянски коне” в ЕС. Червено-“патриотичната” коалиция ще я вкара в незавидната компания на Орбанова Унгария и на Ципрасова Гърция. Това означава изолация.

Затова пък вратите за руските интереси и за неизбежно прилежащата им корупция, ще се отворят широко отново. Да си спомним само за “Южен поток” и за Белене.

Оттук следват основания за спиране на еврофинансирането, което серийно се случваше на страната ни при такива управления – Станишев, Орешарски. Еврофондовете са основен двигател на инвестициите, заетостта и растежа у нас. За пореден път днес го потвърди цитираната горе прогноза.

Най-сетне, връщане към лошите навици от миналото и смяната на геополитическата ориентация не са най-прекият път към прекратяване на евронаблюдението над страната ни, нито към амбициите й за Шенген и Еврозоната.

Досега не е имало по-лош момент за политически експерименти, които биха изолирали България в ЕС. Серията кризи, “Брекзит”, вълната от популизъм, изборът на Тръмп за президент на САЩ, водят към преформатиране на Европа, към обособяване в нея на по-интегрирано ядро и по-рехава периферия.

Червено-националистическа коалиция праща страната ни в периферията. Това не е в интерес на българите, а само на тяхната олигархия, чиито интереси са в обратната на Европа географска и политическа посока.

Не разглеждам възможността за управляваща коалиция БСП-ДПС, защото тя предполага едновременен провал на ГЕРБ и на националистите на предсрочни парламентарни избори. При резултатите от президентските това изглежда малко вероятно. Но ако се случи, последствията трябва да са ясни от досегашния опит.

При тези възможности е глупаво и безотговорно да се събаря сегашното правителство, колкото и основателни критики да заслужава то.

Разбирам праведното желание на някои “да го накажат”. Само че сигурни ли сте, че ще накажете само него? Сигурни ли сте, че от един ляв и източен завой няма да пострадаме всички?

Интелектуалското гнусене от избора между голямо и малко зло ми се струва лукс, който България днес не може да си позволи. Политиката е изкуство на възможното. Избираш между неща, които имаш, а не между неща, които искаш.

Позоваването на Солженицин да не участваме в злото, срещу което сме безсилни, няма връзка с днешната ситуация. Не можем да не участваме в собствения си живот. Налага се да участваме. Няма кой друг да избере вместо нас.

Опцията “не подкрепям никого” няма да попречи да бъде избран президент и на последствията от това.

Може да имаме алтернативи и на Цачева, и на Радев, те може да са много прави и много симпатични, но са толкова малки, че демоскопите ги наблюдават с микроскоп. Никой по света не се интересува от такива алтернативи.

Тъжната реалност е, че България днес няма какво по-добро да избере от Цачева. Това сме надробили, това ще сърбаме. Защо сме се докарали дотук и какви изводи трябва да си направим, е въпрос за понеделник, 14 ноември.

Милиардерът и популистът Доналд Тръмп стана 45-ят президент на САЩ с бюлетината на Републиканската партия. Ето няколо първоначални изводи от победата му на кандидатката на демократите Хилъри Клинтън.

За партиите от “главното течение” в свободдния свят тази победа показва каква е цената на това да не се вслушваш в страховете на хората. Те попадат в ръцете на опасни лидери. Направй сам ограда на границата, приемй закон срещу бурките, защити икономиката си от китайския дъмпинг, защото за такива като Тръмп тези стъпки ще са само началото.

Предстои, разбира се, да видим доколко предизборното му реторика ще се превърне в реална политика.

“Популистко цунами” застрашава Европа, анализира днес Ноа Баркин от Ройтерс. Победата на Тръмп ще окуражи крайнодесните – като начало Националния фронт във Франция, където президентските избори са идната пролет. Редовни парламентарни избори догодина престоят в Германия и Холандия, възможни са извънредни в Италия и във Великобритания. При вълната от популизъм заплахата за Европейския съюз е реална и екзистенциална.

Много важно е да видим кои днес в Европа ликуват от победата на Тръмп: източният еврофоб Виктор Орбан, най-големият приятел на Владимир Путин сред европейските министър-председатели; неофашистката партия “Златна зора” в Гърция, чиято декларация си струва да бъде цитирана:

“Това е победа на силите, които се противопоставят на глобализацията, борят се против нелегалната имиграция и са за етнически чисти държави  (подчертаването е мое – б.а.), за самодостатъчност в националната икономика… Започва велика глобална промяна, която ще продължи с надмощието на националистите в Австрия, на Марин Льо Пен във Франция и на “Златна зора” в Гърция”.

“Европа трябва да е готова да се отбранява сама”, каза Франсоа Оланд на срещата на върха на 27-те европейски държавни лидери на 16 септември т.г. в Братислава. Днес той потвърди думите си. Тръмп означава по-малък ангажимент на САЩ към европейската сигурност.

ЕС не е готов веднага да запълни евентуалната празнота. Русия е готова да се възползва. Европа ще трябва да се адаптира в трудните условия на “Брекзит”, докато Великобритания препотвърждава специалните си отношения със САЩ на Тръмп.

Неговият възход вероятно ще консолидира сегашното европейско ядро около Германия и Франция, но ще усили и центробежните тенденции, които му се противопоставят. Това пак ще изправи България пред въпроса: Къде искаме да сме ние? Първият тур на българските президентски избори не даде ясен отговор. Вторият ще е показателен.

Важно е всички да осъзнаем, че след Тръмп залогът в българските избори е много по-голям. На 13 ноември няма да избираме просто между Цецка Цачева и Румен Радев. Ще избираме между Изток и Запад, между минало и бъдеще, между напред и назад. Колкото и компромисни да изглеждат родните въплъщения на тези посоки.

 

Референдумите в Унгария на 2 октомври и в България на 6 ноември тази година на пръв поглед са несъпоставими. Ако обаче човек се вгледа по-внимателно, ще открие ред прилики. И двата отразяват една и съща европейска тенденция: криза на традиционните елити, възход на популистки групи и каузи, които запълват пространства, освободени от партиите на т.нар. “главно течение”.

Съществуват сериозни съмнения дали това е автентичен или манипулиран “бунт” на масите. Елитите могат да го “откраднат” и да го обърнат в своя полза.

Да започнем обаче с разликите. В Унгария референдумът беше с един въпрос, за политиката на миграция и убежище на страната и на Европа. Негов инициатор беше управляващата партия Фидес на министър-председателя Виктор Орбан.

В България референдумът е инициатива на шоумен с нескрити политически амбиции. Той е самообявила се извънпарламентарна опозиция на цялата политическа система, изживява се като Робин Худ, говорител на “народа” и разрушител на статуквото. Въпросите на референдума са три и се отнасят до избирателната система и финансирането на партиите.

Наглед няма база за сравнение. Под разликите обаче прозират серия прилики.

Всъщност и двата референдума се представят за антисистемни, но нищо не правят на системата. Унгарският е такъв в европейски мащаб, българският – досега – само в национален. Може би, като освободи българите, г-н Трифонов ще отиде да освобождава други народи. Ще видим.

Орбан иска да наложи правила за миграцията и убежището различни от съществуващите в ЕС. Това е афишираната му близка му цел. Афишираната му далечна цел е да промени Европа, като отнеме част от властта на Брюксел и я върне на националните правителства.

И двете декларирани цели са непостижими. Унгария няма тежестта да обърне решенията за миграцията и убежището, подкрепени от мнозинството правителства в Европа. За да отнеме правомощия от ЕС и да ги върне на държавите-членки, Орбан се нуждае от промяна на Лисабонския договор, която той с малцината си слаби съюзници в ЕС (т.нар. Вишеградска четворка) не може да постигне.

Референдумът на Трифонов също експлоатира утопични вярвания. Ако постигне целите си, той няма да промени, а ще циментира статуквото.

Мажоритарната избирателна система със задължително гласуване и орязано публично финансиране на партиите ще остави в парламента само най-големите и финансово най-силни традиционни формации – ГЕРБ, БСП и ДПС.

Тя ще изчисти държавната власт от малцинствени неконформистки групи например като разединения Реформаторски блок. Това ще е задълго, защото партиите, които мажоритарната система облагодетелства, нямат интерес да я променят.

Резултатите и на двата референдума показват почти тоталитарно мнозинство за промяна, което обаче е в рамките на конституционно малцинство.

Подавляващото мнозинство сред по-малко от половината избиратели са настроени антисистемно. Те са много, но недостатъчно, за да сменят системата по демократичен начин. Съществуването им говори само за един безспорен факт – остра поляризация на обществото.

Това мнозинство от малцинството обаче е аморфно. То не е политически организирано. То е ситуативно – около въпросите на референдума вследствие на целенасочено промиване на мозъци в продължение на години. (Кампанията на Трифонов започна далече преди кампанията за референдума.) Това е всичко друго освен мнозинство за парламентарни избори. В него има привърженици на всички политически цветове.

В Унгария 3,3 милиона от над 8 милиона избиратели гласуваха за линията на правителството. Те бяха над 90 на сто от гласувалите, но под 40 на сто от хората с право на глас. Пет милиона избиратели бойкотираха вота. Избирателната активност беше с 10 процентни пункта под задължителния  праг от 50 на сто, за да бъде признат вотът за валиден.

В България с “да” на въпросите отговориха средно над 70 на сто от участвалите. На инициаторите обаче не достигат около 13 000 гласа, за да задължат законодателя да приеме произтичащи от отговорите закони.

И двата референдума се основават на език на омразата, експлоатират масови страхове, нагнетяват недоволства, разчитат на пълна или частична неинформираност. Адресат на техните кампании са онеправданите, тревожните, гневните и манипулируемите.

В България Трифонов ги ухажваше дълго със словесната агресия срещу цялата политическа класа. “Поздравявам майките на нашите ръководители. / Довчерашни мухльовци, а днес – дупета…/В тая държава всичко е проституция…На трибуната качва се някакъв педераст./ Педераст, педераст, но облечен във власт…” и.т.н.

В Унгария управляващите раздухваха ксенофобия – бежанците ще заемат работните ни места, ще променят културата ни, ще застрашат сигурността ни, ще ни заразят със страшни болести.

Интересното е, че в България управляващите съвсем не са смутени от езика на своя хулител. Той твърди, че им зашил плесница, а те изглеждат доволни. Като че ли са получили това, което искат. Парламентът охотно гласува референдумът му да се проведе. В същото време оряза въпросите от референдум предложен от държавния глава.

Инициаторите и на двата референдума нямат ясна програма за следващия ден.

Какво ще правим с хроничните проблеми на България като бедност, неконкурентоспособност, корупция, изостаналост (от инфарструктурна до културна), когато промяната ще укрепи досегашната власт?

С какво ще се промени унгарската конституция, когато вследствие от референдума, мнозинството на Орбан запише в нея, че всяка молба за убежище трябва да се оценява поотделно. Такава е действащата европейска норма.  Референдумът обаче не отговаря кой ще плаща финансовите санкции за отказа на правителството да изпълни европейско законодателство, което има по-висша правна сила от националното.

И в двата референдума представата за демокрация е сведена до гласуване с мнозинство. Върховенството на закона като ключов компонент на демокрацията се премълчава.

В Унгария Орбан поиска на практика унгарците да гласуват срещу договорните задължения, които държавата им доброволно е поела.

В България се наложи Конституционният съд да обяви за недопустими част от първоначалните въпроси на Трифонов.

В кампаниите и на двата референдума има злоупотреба с медийно влияние.

Правителството на Орбан е обект на многбройни критики заради тоталния контрол, който то установи над обществените и някои частни медии, заради данъка върху рекламата, с който сложи ръка върху приходите на непослушните сред тях.

Трифонов на практика е политически играч, но за него не важат правилата за медиен достъп, на които се подчиняват останалите партии и политици. Всяка делнична вечер той се ползва с по 1 час телевизионно време плюс повторения на предаването  през деня.

Интересно е, че нито Съветът за електронни медии (СЕМ), нито някой от системните играчи, които по закон го назначават, не забеляза това обстоятелство. То май не им пречи.

Финансирането на Трифонов не е под наблюдението, което важи за политическите партии и за висшите постове в държавната власт. Някой да е виждал данъчната му декларация? Някой да знае източниците му на финансиране и финансовите му интереси?

Орбан използва средства от държавния бюджет, за да плати както организацията на референдума, така и кампанията на партията си за него. Според представители на опозицията тази кампания е била по-скъпа от британската за “Брекзит” и това е една от причините за масовия бойкот.

Истинските цели и на унгарския, и на българския референдум не са във въпросите им, а в предстоящите избори.

В Унгария гласуването послужи на Орбан да консолидира електората си възоснова на национализма, ксенофобията и страховете от миграционната криза за парламентарните избори, които идват през 2018 година. В изборите през 2014 година той изгуби конституционното мнозинство, което спечели през 2010 година. Сега тези 3,3 милиона гласоподаватели са за него морално основание за властта и за курса му при нарастващато му външнополитическа изолация в Европа.

Не съм сигурен, че Трифонов има собствени политически амбиции, като например да прави партия и да влиза във властта. Но резултатът безспорно показва, че той има влияние, което да търгува.

Освен това, както видяхме по-напред, резултатите от референдума облагодетелстват големите партии с оглед на предстоящи общи избори. Бойко Борисов подчерта, че е гласувал в него и с основание. Мажоритарна избирателна система би го отървала от раздробени парламенти, а следователно – и от тегобата на коалиции като сегашната.

Рискът за инициаторите на референдуми като в България и в Унгария е, че мнозинствата в тях, не са непременно мнозинствата в евентуални бъдещи избори.

В Унгария мнозинството беше на уплашените от миграцията и недоволните от Европа. То включваше части от Фидес, части от лявата опозиция и избирателите на крайнодясната партия Йобик, която официално е в опозиция на Фидес. В България мнозинството на Трифонов е мнозинство на недоволните от живота си и от “тази държава”. Те са в целия политически спектър.

И в двете страни няма партия, която с право да претендира за монопол над този електорат. Същото се отнася за бойкотиралите референдума в двете страни. Те не образуват потенциално мнозинство за промяна.

Ако референдуми като българския и унгарския са обективен измерител на нещо, то е степента на:

(а) недоволство;

(б) тревожност;

(в) желание за промяна;

(г) величина на реалните проблеми

(д) неразбиране на причините им

(е) заблуда за възможните решения

(ж) податливост на демагогия

(з) липса на предпазни механизми на обществото срещу политическо мошеничество

По всички тези показатели резултатът от Трифоновия референдум показва исторически високи стойности. Той не е решение на проблемите, а тяхно отражение, част от тях. Той показва, че не само не сме завършили т.нар. преход, а че сме го проспали.

Казано още по-откровено, референдумът на Трифонов показва, че повсеместната българска изостаналост е съпроводена с и вероятно обусловена от опасно високи нива на масова глупост. А глупостта е доживотна и непобедима. Както казваше покойният Крум Благов, “за да се  смени системата, трябва да се смени народът”.

Българинът иска да живее по-добре. Но, както пише Николай Хайтов, “едно е да искаш, второ е да можеш, а трето и четвърто е да го направиш”.