Jelev.info
Veselin Jelev's Blog

Архив October, 2016

И аз като Иван Бедров няма да гласувам в референдума на Слави. По същите причини.

Слави Трифонов е идол на лумпениата, който се опитва да осребри популярността си и в политиката – единствения сигурен бизнес у нас.

Защо обаче този идол може да затвори вратата на София, защо може да позира като антипод на цялата политическа класа, на институциите, обясняват самите те.

Например един задочен “външнополитически дебат” между лидерката на опозицията и министър-председателя.

За Корнелия Нинова оставката на Кристалина Георгиева като зам.-председателка на Европейката комисия “е поредният провал във външната политика на правителството” на Бойко Борисов.

“Сега ще бъдем лишени от възможността да имаме зам.-председател на комисията и ще ни се отнеме ресорът “Бюджет и финанси”, който е най-важният”, обяснява тя на привърженици в Шумен.

Т.е. досега държахме парите на Европа, а сега ще държим на Юнкер … шлифера.

Борисов заявява в отговор на Нинова , че ресорът на Георгиева е договарян от неговото правителство. “Никой по-добре от нас не може да преговаря по тази тема”.

Този “дебат” напълно съответства на поговорките “каквото повикало, такова се обадило” и “търкулило се гърнето, намерило си по похлупака”.

Да започнем с това, че България вече 10 години е членка на ЕС. Европейската политика, която включва участието на страната ни в институциите на ЕС, е всякаква друга, но не и “външна”.

Не може  да ни е външно нещо, в което сме вътре и което по договора си с него сме приели да е вътрешно за нас с нормите си и с принципите си.

Да, то може да остава външно за БСП, която непрекъснато показва, че в Европа не се чувства в свои води, че принципите и ценностите на ЕС са й “външни”.

Не можем да не забележим и самочувствието на Борисов, че е “договорил” длъжността на Георгиева. За нея самата, за нейните качества и биография и дума не става.

Забравихме ли вече как преди Георгиева Борисов “договори” номинацията на Румяна Желева за еврокомисар през 2009-2010 г. и какво фиаско последва от това – за България, за Европейската народна партия, за ГЕРБ?

Забравихме ли, че Георгиева изми тогава срама на управляващите от гротескния провал на Желева.

ГЕРБ ли “договори” 18-годишната кариера на Георгиева в Световната банка? ГЕРБ ли “договори” тя да се върне там сега като №2?

Трябва да сме честни – българската държава няма никакви заслуги към постиженията на повечето българи, които светът най-добре познава. Те са постигнали, каквото са постигнали, въпреки нея.

Хайде сега да си споним малко дати.

Сегашната Европейска комисия начело с Жан-Клод Юнкер встъпи в длъжност на 1 ноември 2014 година. Европейският съвет я одобри на 23-24 октомври 2014 година, а Европейският парламент – на 22 октомври 2014 година. Европейският съвет номинира Юнкер за председател на Комисията на 27 юни 2014 година, а Европейският парламент го избра на този пост на 15 юли 2014 година.

През всичкото това време Борисов беше в опозиция. Георгиева беше номинирана от предшественика му Пламен Орешарски, когато вече беше ясно, че неговото правителство си отива. Това не стана без влияние отвън. Второто си правителство Борисов обяви на 6 ноември 2014 година в резултат на парламентарните избори от 5 октомври 2014 година.

Т.е., когато Борисов е поел отговорностите на министър-председател и с тях – властта да номинира еврокомисар и да преговаря за неговия портфейл, Комисията на Юнкер вече е била сформирана или в процес на сформиране.

Повечето от този процес, включително изслушванията на комисарите в Европейския парламент, премина по време на служебното правителство на Георги Близнашки от 6 август 2014 година до 7 ноемвреи 2014 година.

Ако някой е договарял ресора на българския комисар с Юнкер, това е бил президентът Росен Плевнелиев, който назначи служебното правителство. Още на 25 юли 2014 година Плевнелиев обяви, че ще номинира за втори мандат Георгиева, която в предишната Комисия на Жозе Мануел Барозу  служй като комисарка по международното сътрудничество, хуманитарната помощ и отговора на кризи.

Забравихме ли, че тя дълго беше една от възможните кандидатури за върховен преставител на ЕС по външната политика и сигурността, преди този пост да получи италианката Федерика Могерини?

Не изключвам контактите и лобирането на Борисов в рамките на Европейската народна партия, където членуват и той, и Юнкер. Но в официалната процедура по сформирането на тази Комисия той не е участвал, защото още не е бил министър-председател.

Накратко, задочната полемика между Нинова и Борисов е типичен пример за чалга в политиката, за най-ниска проба пропаганда. Това е модел на псевдодебат, който разчита на ниската информираност, късата памет, фолклорните представи, злобата и отказа от мислене.

Защо, след като политическият дебат на най-високо ниво у нас е такъв, чалгаджията Слави Трифонов да не може да прави политика? Той превъзхожда и управляващите, и опозицията с това, че може, освен да говори глупости, да свири и да пее. Затова т.нар. “народ” го обича.

Слави е суетен и иска да измери народната любов в урните за гласуване. Защо не? Тук е България. Единствената страна, която си спомням, че наскоро си беше избрала лидер от неговия жанр, е Хаити.

Каквато системата, такъв и антисистемникът. Хвани единия, удари другия. Или едната мие другата.

Затова няма да гласувам в референдума. Той не предлага нещо по-добро. Той предлага повече от същото, но с бръсната глава, неравноделни тактове, хиатуси и балерини. Т.е. простокрация “без маска и  без грим”, с открито лице.

Ето защо той е външен на моята представа за политика.

Между 19 и 27 октомври българският министър-председател Бойко Борисов и председателят на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер си размениха писма за т.нар. Механизъм за сътрудничество и проверка (МСП), с който ЕС наблюдава реформите в правосъдието и вътрешните работи на България и Румъния.

Борисов поиска Комисията да признае, че България има напредък, да съкрати показателите на наблюдението от шест на три и да промени неговата процедура, която сега включва годишни доклади на Комисията за реформите в наблюдаваните области и препоръки възоснова на тях.

Юнкер отговори, че Комисията ще промени подхода си към МСП от началото на 2017 г. с оглед на постепенното му приключване до края на мандата й през 2019 година.

В този му ангажимент няма особена новина. Той го пое още през кампанията за европейските избори през 2014 година и го потвърди в началото на мандата си като председател на Комисията, когато Борисов го посети в Брюксел през декември 2014 година.

Новините са другаде. В подхода си към МСП Юнкер наистина нарушава табута от времето на предшественика му Жозе Мануел Барозу. Миналата година сегашният председател на Комисията за първи път в почти 10-годишната история на механизма допусна, че той може да падне за Румъния и да продължи за България.

Сега той си позволява нещо, от което Барозу се пазеше – да направи важно съобщение за МСП в навечерието на избори в една от наблюдаваните страни. Трудно е да се избегне подозрението, че то е “подарък” за управляващите, демонстрация на доверие към тях, признание за постигнат напредък.

Както мнозина познавачи на МСП – и сред привържениците, и сред противниците му – признават, че той се инструментализира във вътрешната политика на България и на Румъния.

Наистина важните новини обаче не са в писмото на Юнкер, а в писмото на Борисов до него, на което той отговаря.

Българският премиер открито иска Юнкер да счупи още едно табу от времето на Барозу – да намали двойно показателите, по които МСП отчита напредъка на България. Комисиите Барозу I и Барозу II дума не даваха да се издума за това.

Наблюдението не е упражнение по отмятане на квадратчета, то трябва да продължи по всичките оригинални показатели до самия си край, казваше Генералният секретариат на Комисията, който пише докладите. Според него за край може да се говори, когато в резултат на едновременното изпълнение на шестте показателя България натрупа поредица (track record) от убедителни резултати (convincing results) че промените са необратими.

Всички досегашни доклади, включително и последният, от януари 2016 година, говорят, че такава поредица у нас липсва (за разлика от Румъния), особено в реформите на съдебната система (най-вече на Висшия съдебен съвет) и в борбата с корупцията.

Борисов иска от Комисията да промени становището си за това.

“От 2007 година насам България постигна сериозен и необратим напредък, съдебната реформа, борбата с корупцията и с организираната престъпност”, пише той на Юнкер. “Българското правителство смята, че има основание да се прекрати наблюдението по тези показатели, по които целта вече е постигната, докато бъдат актуализирани другите по начин, който позволява да бъде отчетен постигнатият до днес напредък”.

Тук има вътрешно противоречие. Борисов от една страна твърди, че страната ни има “сериозен напредък” в съдебната реформа, борбата с корупцията и с организираната престъпност, но в същото време предлага това да са трите показателя, по които наблюдението да остане.

Според него трябва да отпаднат следните сегашни показатели:

  1. “Да се приемат конституционни промени отстраняващи всяко двусмислие по отношение на независимостта и отговорността на съдебната система”.
  2. “Да се осигури по-прозрачен и ефикасен съдебен процес чрез приемане и прилагане на нов закон за съдебната система и на нов гражданскопроцесуален кодекс. Да се докладва за въздействието на тези нови закона и на наказателно- и административно-процесуалните кодекси, особено върху предсъдебната фаза”.

Показателите 4 и 5 свързани с разследванията на корупцията – на съответно централно и на местно ниво и по границите  – да се слеят в един, който започва с: “Да са надгради вече постигнатият напредък в борбата с корупцията…”

Показател 6 също е редактиран, за да започне с: “Да се надгради вече постигнатият напредък в борбата с организираната престъпност…”

Юнкер не е ясен и категоричен в отговора си на тези искания. Той пише:

“Съгласен съм, че напредъкът, който България е постигнала в изтеклите години на МСП би изисквал да възприемем по-динамичен подход, очитащ изцяло дългосрочните тенденции, които могат да се изгубят в годишния цикъл на докладване. Започвайки от януари 2017 година, ние възнамеряваве да въведем този но подход в нашите доклади”.

Преведени на разбираем език, тези витиевати фрази означават, че Комисията  ще промени нещо, но ще видим какво и че тя се опитва да въведе двойнствено отчитане на българския напредък: (а) в широк исторически план, където той все пак се забелязва и (б) в тесен всекидневен, където докладите на експертите от Брюксел все още не го намират. Още по-просто казано, има си хас за десет години наблюдение хептен нищо да не се е  променило въпреки страшно сходните доклади.

Очевидно е, че Комисията на Юнкер иска да се отърве от МСП и има сериозни причини за това:

  1. Механизмът е резултат от процеса на разширяване на ЕС. През 2006-2007 година той трябваше да убеди скептичните към разширяването правителства и партии в Европа, че то не понижава стандартите на съюза, че той може да ги поддържа, дори по политически съображения да е приел неподготвени докрай държави. Този въпрос с времето и с поликризата на ЕС изгуби актуалност. Комисията на Юнкер обяви, че през нейния мандат Европа няма да приема нови членки. Тя има да връща доверието в себе си, което е разколебано от по-сериозни предизвикателства като например кризата на еврото, миграцията, Брекзит.
  2.  Макар да е поставил разширяването на “пауза”, ЕС обаче продължава да преговаря с кандидатките за членство от Западните Балкани и с Турция. Комисията има член (Йоханес Хаан), който отговаря за тези преговори. Тя продължава да наблюдава и да подпомага финансово  реформите в тези страни, да отчита напредъка им в редовни доклади, да им дава препоръки. Трудно е да изискваш от тях да се държат прилично при примера на България. Тя продължава да е образец за т.нар. “копенхагенски парадокс” – страна-членка, непокриваща напълно изисквания към страните-кандидатки. При това след година и три месеца тази страна трябва да поеме шестмесечното председателство на ЕС, когато той ще води преговорите за Брекзит. Какво доверие ще вдъхва Европа на света с тази картинка?
  3. МСП все повече се превръща в нетен пасив за Комисията на Юнкер. Предвид продължителността си и постигнатите досега неубедителни резултати у нас той я прави уязвима за критики от всички страни. Едни сочат механизма като “дискриминационен” – корупция има навред в Европа, но тя наблюдава само най-слабите и беззащитните България и Румъния. Други твърдят, че той е скъп и разходите по него не съответстват на ползите – десет години докладите повтарят, поне в българския случай, че липсват убедителни резултати. Трети искат такъв механизъм за всички 28 държави, не само за България и Румъния. Това значи всяка година вместо два доклада Комисията да пише по 28. Както е опетнена от скандалите “Люкслийкс” и “Бахамалийкс” да отчита как се справят с върховенството на закона например Германия, Франция и скандинавските държави. Някой сериозно ли очаква това от Юнкер? Все пак 28-те правителства в ЕС са неговите работодатели. Следователно: Има МСП, има проблем. Няма МСП – няма проблем. При това става дума за хроничен проблем, който се възпалява всеки път, когато България и Румъния справедливо попитат кога най-сетне ще ги пуснат в Шенген. МСП е главният претекст това да не става.
  4. МСП е политически неудобен и от друга гледна точка: той поставя лоялни проевропейски съюзници на Юнкер като лидерите на България и Румъния в редичката на набюдаваните “хулигани”, където са неговите евроскептични противници в Унгария и Полша. Те отказват да изпълняват предложено от тази Комисия законодателство (например за бежанските квоти), съдят я, опъват се на опитите да ги наблюдава и да им прави препоръки, искат да й орежат правомощията и да ги върнат на националните власти. Политически Юнкер е по-слаб от Барозу и не може да си позволи за губи приятели сред 28-те членове на Европейския съвет.
  5. Най-сетне, в чисто български и румънски контекст, МСП прави Комисията действащо лице в една “отровна политическа среда”, както я характеризира колега на Юнкер пред автора на тези редове преди известно време. Коалицията против механизма у нас е по-широка от управляващата. В нея освен ГЕРБ и Патриотичният фронт влизат и опозиционните БСП и ДПС. Евродепутати от тези четири партии си подадоха ръце в искане за край на механизма в публично изслушване през март. Парламентарното малцинство в полза на МСП у нас се свежда до част от Реформаторски блок. От друга страна обаче Евробарометър показва, че над 70 процента от българите нямат доверие на съдебната си система(най-високият дял на недоверие в ЕС). Това може да не е мнозинство за оставане на механизма, но в никакъв случай не е и мнозинство за премахването на наблюдението от Европа. Тези обстоятелства поставят Комисията пред избора с кого да бъде: с коалицията против МСП сред политическата класа или с мълчаливото мнозинство, чиято единствена надежда за промяна остава Европа. Премахването на механизма премахва и този труден избор.

Въпросът, на който кореспонденцията между Борисов и Юнкер не отговаря, е дали те могат да постигнат общия си интерес първо да променят МСП и постепенно да го прекратят без одобрението на всички държави-членки. Това времето ще покаже. На първо място – идният доклад на Комисията по механизма след малко повече от два месеца.

 

 

Валония, южният френскоезичен регион на Белгия, блокира споразумението за свободна търговия между Европейския съюз и Канада (СЕТА). С “ината” си заплашва да провали най-голямата и най-амбициозната сделка, която ЕС е сключвал досега, да компрометира общата му търговска политика, преговорите за свободна търговия и инвестиции със САЩ и да подкопае цялостно международното доверие в Европа.

Това е мантрата, която доминира в политическото говорене и в медиите. Преди обаче да я заповтаряме, нека се замислим малко. Колцина от нас, които спокойно приемаме, че българското правителство е готово да подпише СЕТА, знаят какво има в това споразумение? Може ли конкретните възражения на валонските политици по текста му да са основателни? Е ли тяхно конституционно право да кажат “не”?

Да, Валония е малка (3,5 милиона души) и дори не е държава, а регион на федерална Белгия. Дори и така обаче тя е по-голяма от държави членки на ЕС като Естония, Латвия, Литва, Люксембург и Малта, които имат право на вето на масите на Европейския съвет и на Съвета на Европейския съюз. Никъде в Лисабонския договор правото на вето по въпроси, които се решават с общо съгласие, не е свързано с размера на държавата-членка.

Защо се дразните, че малката Валония използва правото си на вето (по белгийската конституция тя може да забрани на федералното правителство да подпише международно споразумение), а не се сърдите, когато го използва да речем Великобритания? Заради последната ЕС не може да развие своя отбранителна политика във все по-опасния свят, макар Лисабонският договор да позволява това. По-маловажна ли е сигурността на европейците от свободната търговия?

Защо не възразявахте, когато да използват правото си на вето заплашиха България и Румъния, отстоявайки своя интерес Канада да отмени визовия режим за техни граждани. Бълтарският и румънският интерес по-легитимен ли е от валонския и ако е, защо?

Леви ли са валонските претенции към СЕТА? Беспорно. Социалистите и зелените, които управляват традиционно този регион, не са сред най-пламенните привърженици на свободната търговия. Те настояват тя да е и честна. Т.е. да не е за сметка на малките производители, на социалните права, на околната среда, на обществените услуги, на културната идентичност. Това забранено ли е в ЕС? Ако е, какво правим в него ние с гайдите, дето сме много по-бедни от валонците (тяхната средна заплата е близо 3 000 евро на месец)?

Това, което Валония прави, ясно опровергава еврофобите, които обичат да сравняват Европейския съюз с бившия Съветски съюз. Аз живях по времето на последния и не си спомням някога да се е съобразявал с малките, различните и непослушните. Той по-скоро им пращаше танкове. На нас , слава Богу, не прати, защото бяхме малки, но послушни. Както казва продължителят на тази съветска традиция Владимир Путин, “мечката от никого няма да иска разрешение”.

Европа обаче иска. Да, това понякога я прави по-бавна, по-неефективна, по-слаба, по-смешна дори. Въпреки това обаче всички искат да живеят в Европа, а не в Русия, не в Китай, не в Турция. Които са много по-ефективни във вземането и прилагането на управленски решения.

Макар несъгласията на валонското правителство да са безспорно леви, те не са чисто идеологически и голословни за разлика от нападките към него.  То например не се задоволява с общото обещание, че СЕТА няма да отвори пазара на ЕС за генномодифицирани организми (ГМО). Валонците искат гаранция, че ако приемат закон против ГМО, канадските и базираните в Канада американски производители на ГМО няма да могат да го съдят. Ние в България сигурни ли сме, че СЕТА ни дава такива гаранции? Някой пита ли правителството? То какво отговори?

Освен това валонците искат споразумението прецизно да опише как ще бъдат назначавани членовете на специалния арбитражен съд, който ще решава споровете между инвеститор и държава? Някой в България знае ли как ще става това? На кого го е казал? И той/тя какво са му отговорили? Не си спомням такъв разговор. А във валонския парламент той се води отдавна. Той е изразил безпокойствата си още през април.

За какво им се сърдят сега? За това, че си знаят детайлно интереса и го защитават твърдо, с напълно демократични средства? Без истерия, без лозунги, без заклинания, без квалификации, а с факти и аргументи.И Валония, и България са демокрации. Но животът показва, че демокрациите биват информирани и неинформирани.

Друго, което притеснява валонците, е канадското говеждо месо. Да, СЕТА предвижда вносът му да бъде ограничен от годишна квота от близо 50 000 това за целия ЕС. Да, тя представлява едва 0,4 процента от общата консумация в Европа. Само че говеждото е традиционна част от диетата в Бенелюкс и Франция, не толкова на Балканите, в Източна и в Централна Европа. Затова валонците искат гаранции, че канадското говеждо няма да наводни техния пазар,  където месодайното говедовъдство е основен подотрасъл.

Българският министър-председател Бойко Борисов беше разтревожен, че валонското вето създава лош прецедент, че може да стане “мода” и други да блокират по същия начин вземането на решения в ЕС. Бих  желал обаче и той като валонския си колега Пол Манет да е прочел 300-те страници на СЕТА, дори и без анексите от над 1 000 страници и да каже на българските граждани какво значат те за тях. Както Манет каза на валонците. Бих желал ГЕРБ и/или опозицията в парламента да питат Борисов по темата. И той да не отговори само с: имайте ми доверие.

Поправете ме, ако греша, но ми се струва, че главните канадски интереси в България са в областта на минното дело, по-точно – на благородните метали. Някой ще ни каже ли какво означава за тях СЕТА? Министърът на икономиката Божидар Лукарски например. Или ще остави отговора на лидерите на “Атака” и ВМРО Волен Сидеров и Красимир Каракачанов. Да запълнят информационния вакуум с патриотизъм.

Който се интересува от резервите прилагани от България към СЕТА, може да ги прочете тук (стр. 1009-1024). За съжаление по тях дебат у нас нямаше. Дано има преди ратификацията на споразумението от Народното събрание.

“ЕС е силен с единството си”, каза на последния Европейски съвет в Брюксел Бойко Борисов. Прав е. И бившият Съветски съюз беше силен с единството си. Но вече го няма. В химна му се пееше: “Союз нерушимый ресспублик свободных…” (нерушим съюз на свободни републики). Сега от този химн е останала само мелодията (благодарение на Владимир Путин), но стиховете са други. За разлика от Съветския съюз Европейският е силен не само с единството, но и с многообразието си.

Ако оставим настрани емоциите и политическите пристрастия, трябва да признаем, че България е по-близо до Валония, отколкото до големите и силните в ЕС. Ние сме малки и различни. Нашият глас по-трудно се чува. Ние нямаме относителното тегло да налагаме решения, а по скоро сме в отбора на тези, които се присъединяват и търсят съюзници. Затова правото на вето е жизнено важно за такива като нас. Прав е Бойко Борисов когато риторично пита: “Какво по-добро има от Европа?”. Тя дава всекиму, и на най-малкия, правото да дръпне внезапната й спирачка. В Евразия такива права няма.

 

Много съм разстроен. Снощи, както си седях на диванчето и гледах политинформацията по “Референдум”, всичките партии вкупом викат, че се отказали от предизборните кебапчета и минали изключително на идеи. Демек, яденето свърши, остават само глупости. Това се казва остеритет.

Някои от участниците в снощния “Референдум” ги познавам лично. Знам, че обичат кебапчета. Поради что ся срамят тогава? Чунким цял живот трюфели са яли. Един Станимир Илчев отговори честно: “Чакайте да видим къде ще зацвърчат скарите”.

Ако толкова ги е гнус от грил-пропагандата, да заповядат в Брюксел. Тук няма конференция без коктейл. И най-стиснатите черпят поне кафе и кифла. Защото агитацията на гладно е срам за агитатора, риск за пропагандиста и провал за организатора.

Що не питате например евродепутатката от БСП Илиана Йотова, която се кандидатира за вицепрезидент в двойка с о.р. ген. РуменРадев, барбекю се как пече и шампанско как тече в Европейския парламент? Що не я питате как всеки от 751 евродепутати има отделен бюджет да гощава в Брюксел до 100 свои избиратели в годината?

Как хвърчат говежди стейкове колкото шапка на посланичка и как се лее бира в брюкселските шантани… Че и хотел за два дни и самолетните билети на посетителите плаща парламентът. Значи за евродепутати може, а за кандидат-президенти не може.

Питайте я и как се хранят журналисти. Не само български. От личен опит го казвам. И за нас си имат бюджет. Колко политически послания минават и колко “медийни партньорства” се раждат между ордьовъра и десерта? А после влизат в телевизора и се кълнат: Кебапчета ли? Отнюд, никогда, до гроба. Ние я караме само на идеи. Човешко е да се лъже, но да се лъже така, е нечовешко.

А да питам ли колко от бюджетите на някои евродепутати – далече не само български – отиват за партиите им у дома и как с това се отблагодаряват за избираемите места в листите? Те за кебапчета ми говорят. Демонизират сочния балкански деликатес, за да отклонят вниманието на публиката от голямата картина.

Кебапчето е органична част от балканската култура, включително – от политическата. То кара избирателя да си каже: тъй ще е тя, а избраникът – туй ще е то. Всички са доволни. На това в Брюксел му викат win-win situation. Какво е situation се сещате. А за win питайте Христо Стоичков. Ако не ви вдигне, да знаете, че е обратното на “люн”.

Кебапчето позволява на избирателя да вдигне очи над всекидневната мизерия и да се вгледа в хоризонтите на своя избраник. То помага на електората да се настрои геополитически. Тогава всичко можеш да му пробуташ – и реактор, и хъб, и генерален секретар, и обикновен генерал.

Хайде да направим два успоредни митинга. На моя аз ще давам безплатни кебапчета. На вашия вие давайте безплатни идеи. Да видим кой ще събере повече публика. Ще станат вече 27 години, откакто чакам идея, която да накара гладния да забрави за кебапчето. Няма.

Нали всички искат да са обединители на нацията? Хайде тогава да предложат нещо, което се радва на по-всеобщо одобрение от кебапчето. Съдебната реформа? Общата селскостопанска политика на ЕС? Или пък Шенген? Защо тогава се срамуват от най-консенсусния фактор, който имаме? Политиците, правителствата, президентите идват и си отиват, то остава.

Не е срамна силата на кебапчето. Срамна е слабостта на идеите. Сектантската диета няма да им вдъхне сила, а само лицемерие. Не е грешно да те почерпят. Грешно е да се продадеш за почерпка. Независимо дали си избирател, чиновник, журналист.

И едно преходно и заключително съображения за снощния “Референдум”. Един другар от БСП, забравих му името, каза за троловете: “Разбира се, че ще ги използват. Но те не могат да променят нагласите”.

Троловете не служат да променят нагласи, а по-скоро да ги циментират. Особено отрицателните.

Те са като мухите от първа глава на “Швейк”:

“Бретшнайдер замълча и разочарован се зае да разглежда празната кръчма.

— Тук едно време бе окачен портретът на негово величество императора — обади се той пак след малко — на същото място, където сега е огледалото.

— Да, имате право — отговори господин Паливец. — Там бе окачен, но мухите го бяха изпосрали, та го вдигнах на тавана”.

Това работи тролът: Сере по портрети, с извинение. Докато се наложи да ги приберат на тавана. Но партиите не се гнусят от него, а от кебапчето. Как да им вярваш?

 

Какво е общото между тези новини?

-Кампанията на републиканския кандидат президент на САЩ Доналд Тръмп катастрофира заради запис с негови мачистки и нецензурни изказвания за жените;

-Британската лира се срива спрямо долара, след като министърката на вътрешните работи Амбър Ръд предлага фирмите в Обединеното кралство да направят списъци на чуждестранните си работници като част от мерките за ограничаване на имиграцията;

-Пет милиона унгарци бойкотират референдум, който премиерът Виктор Орбан свиква срещу квотите за прием на бежанци и той става правно безсилен, защото гласувалите над 3 милиона са под прага на необходимата избирателна активност от 50 на сто;

-Масови протести на опозицията в Полша принуждават консервативното правителство да изостави законопроект, който забранява абортите.

Общото е, че в рамките на около десет дни наблюдаваме четири различни, но ясни поражения на десния популизъм заливащ света след кризата.

Едва ли може да се говори за някаква повратна точка и „залез на боговете“ на народняшката реторика и лесните решения.

Въпреки това серията ясно показва, че заиграването със страховете на хората и с първосигналните реакции има горна граница на възможностите.

Има предел, до който можеш да ухажваш избирателите с мъжкарско поведение и вулгарност. В един момент те се обръщат срещу носителя си. Това показа препъването на Тръмп. Въпреки географската си отдалеченост то е актуално и в българския контекст. „Вие сте прости и аз съм прост“ работи до момента, в който слушателят си казва: „Да, но аз все пак не съм чак толкова прост, или поне не ми се ще да бъда“. Приличието, интелигентността са универсални ценности. Да преиграваш с пренебрегването им е рисковано.

Политическата и пазарната реакция на идеята на Ръд беше красноречива. Великобритания ще превърне излизането си от ЕС в икономическа (и не само) катастрофа, ако започне да бележи чужденците като отделна категория граждани. Не напомня ли това  малко начина, по който нацистите са белязали евреите принудително с жълти звезди? ЕС и днес потвърди, че няма да позволи гражданите му да бъдат дискриминирани и да се ограничава свободата им на движение заради добрите бъдещи отношения с Лондон. Уплашиха се самите тори и набързо се отказаха от предложението на Ръд. “Рискът не е, че Обединеното кралство ще има рецесия две-три тримесечия; рискът е, че то ще стагнира на 1 процент растеж за идните пет години… и тези, които гласуваха за Брекзит, ще са много по-зле“, предупреди икономистът Нуриел Рубини, който предсказа световната финансова криза през 2008-2009 година.

Кампанията за унгарския референдум, която според опозицията се е основавала на ксенофобска реторика и на разпалване на страхове, в крайна сметка отблъсна 60 на сто от избирателите. Освен това тя излезе скъпо „и хората в един момент осъзнаха, че правят това с техните пари“, каза пред Клуб  Z унгарският евродепутат Петер Нидермюлер (интервютата ми с него и с негови колеги от управляващите и опозицията четете в ноемврийския брой на списанието Клуб Z – б.р.).

Колкото и убедително мнозинство да са ти донесли изборите, не си вездесъщ. При демокрацията мнозинството не те овластява да пресичаш червените линии на човешките права. Това показа съдбата на законопроекта за абортите в Полша.

В България тече предизборна кампания, която също няма да е пощадена от популизма. Това е добър повод да се вгледаме къде е нашият праг на търпимост към него. И държим ли да изтърпим и делата му, след като сме приели думите?