Jelev.info
Veselin Jelev's Blog
cheap windows 7 key office 2016 key windows 10 product key windows 10 serial keys

Архив June, 2016

Това е публикувано в сайта на списанието, за което работя (Клуб Z), защото в него са добре дошли различните мнения. Не мога обаче да скрия изненадата си от пошлата пропаганда и пълното неуважение към фактите с подписа на преподавател в Софийския университет. Вижте този абзац:

“Гигантска европейска бюрокрация, донорстване на страни в Източна Европа като част от кохезионната политика (както се изрази премиерът Борисов), централна банка, предизвикваща дългови кризи, демократично- неизбрани лидери с огромна власт, константни декрети от Брюксел за това колко и какво да пушиш, ядеш, пиеш, колко мощна да ти е пералнята и др.”.

Тук всичко открай докрай е лъжа. Хайде да сравним “гигантската европейска бюрокрация” с тази на големите държави-членки. Няма да е в тяхна полза. Така например британските държавни служители (Civil Service) през 2015 година са били близо 440 000, т.е. над десет пъти повече от европейските. Европейската бюрокация (малко под 33 000 души) е по-малка и от българската (130 000), дори от тази на най-голямото българско министерство – МВР (над 50 000).

Eвроскептичната интернет платформа Open Europe не се доверява на числата, съобщавани от Комисията. Според Open Europe европейската бюрокрация е почти двойно по-голяма (54 000), като се включат в нея служителите в Европейския парламент, в Европейската служба за външно действие, различните европейски агенции и наетите с външни договори (contract agents). Но дори да не е два а три пъти по-голяма, тази администрация по брой пак остава по-малка от британската и малко по-голяма от българската. Населението на UK e 63 милиона , на България – 7,2 милиона, на ЕС – 505 милиона.

Справедливо някои поставят въпроса за заплащането на европейските чиновници. То настина е високо обаче едва ли достига стандарта на италианския мениджър в публичния сектор, който по данни на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР) получава 650 000 щатски долара годишно (данни от 2013 г.), т.е. почти три пъти средното за колегата му в клуба на 34-те най-развити свободни икономики.

Точно държавите-членки на ЕС, чиито правителства, медии и политици често се изкушават да сочат с пръст “тунеядците от Брюксел”, са одобрили т.нар. регламенти за персонала (staff regulations), които определят колко е той, на какви степени се дели, колко получава служителят във всяка от тях. Тези държави с единодушие приемат и бюджета на ЕС, който представлява 1 на сто от БВП на ЕС и едва 6 на сто от този бюджет се харчи за бюрокрацията.

“Донорстване” не е точна дума, защото и нетните получателки от бюджета на ЕС, сред които е България, внасят пари в него. Нетните донорки в европейския бюджет са заинтересовани тези страни постепенно да се доближат социалноикономически до по-напредналите, защото големите различия са в основата на миналите конфликти на континента. По-богатите страни са заинтересовани да имат и платежоспособен пазар.

Не си спомням Европейската централна банка да е предизвиквала дългови кризи. Точно обратното, едно изявление на нейния председател в средата на 2012 година беше повратна точка за решаване на тези кризи в някои страни на Еврозоната.

Европейската бюрокрация и нейният т.нар. “демократичен дефицит” не са се създали сами. Те са дело на държавите-членки, включително на Великобритания. Точно Великобритания беше против успешния опит през 2014 година изборът на председател на Комисията да стане по-демократичен, т.е. той да бъде кандидатът на тази европейска партия, която има най-много гласове в изборите за Европейски парламент. Камерън и Виктор Орбан бяха единствените, които настояваха по старому 28-те национални лидери да назначат председател, за който се договорят на тъмно и независимо от волята на европейските избиратели.

За какви “константни декрети” ни говори уважаемият “експерт”? ЕС няма такива актове. Той има първично право – договорите и вторично – регламенти, директиви, решения. Нито една директива или регламент не могат да минат без съгласието на държавите-членки, представени в Съвета, където Великобритания е една от страните с най-голямо относително тегло на гласовете. По ключови въпроси като външна политика, отбрана, ситурност, бюджет, разширяване тя има право на вето.

Държавите заедно с Европейския парламент са законодателите на ЕС. Те приемат законодателстовото му. Комисията не пише декрети. Тя само предлага законопроекти (много често по искане на държавите), после държавите и парламентът ги променят, както им харесва и когато ги приемат, Комисията следи за изпълнението им. Накратко, те са работодателите на Комисията. Тя не е нито тиранин, нито “златолюспест гигант” със седалище в мрачния Брюксел.

“Какво да ядеш, пушиш и пиеш” – тук експертът е слязъл съвсем на таблоидно ниво. Чувал ли е за принципа на субсидиарност, т.е. че ЕС се занимава само с това, което неговите членки му възложат? А за принципа на пропорционалност? Че ЕС се меси само в степента, която неговите членки намерят за необходима. Чувал ли е, че в сравнение с предишната Комисия сегашната съкрати законодателните си инициативи над пет пъти?

Всичко това са базисни факти, които всеки европейски репортер без претенция за експертност знае на сън да го бутнат. Ако това е нивото на “експертното”, университетско мислене в България, изпитвам ужас от популярното, дето пълни урните. Слава Богу, има и образци на добро познаване на ЕС.

Не слушайте пишман евроскептиците у нас, дето сега пишат, че британският вот бил последствие от политиката на Германия (Меркел) в Еврозоната и по миграцията. Великобритания не членува нито в еврото, нито в Шенген, така че няма как политиката на Меркел да я засегне. Великобритания има много по-стара несъвместимост с Европа. Затова запази и границите, и валутата си, бидейки част от ЕС. Тя се раздваше на най-много изключения от общите правила (opt outs) включително с крамолната си отстъпка (rebate) от бюджета на ЕС. И нито едно от тях не я опази нито от икономическата, нито от миграционната криза. Тя си беше вън от най-дискусионните форми на европейска интеграция. Ще видим дали сега ще ѝ е по-лесно. Европа, най-ефективното оправдание за вътрешните проблеми няма да го има. Ще бъдат сами със суверенитета си и без общия пазар. Приемниците на Камерън ще трябва да поемат цялата отговорност сами. И няма как за всяко нанагорнище по пътя си да обявяват референдум. Единствената им надежда според мене остава Тръмп да стане президент на САЩ. Тогава ще имат сродна душа across the water.Не слушайте пишман евроскептиците у нас, дето сега пишат, че британският вот бил последствие от политиката на Германия (Меркел) в Еврозоната и по миграцията. Великобритания не членува нито в еврото, нито в Шенген, така че няма как политиката на Меркел да я засегне. Великобритания има много по-стара несъвместимост с Европа. Затова запази и границите, и валутата си, бидейки част от ЕС. Тя се раздваше на най-много изключения от общите правила (opt outs) включително с крамолната си отстъпка (rebate) от бюджета на ЕС. И нито едно от тях не я опази нито от икономическата, нито от миграционната криза. Тя си беше вън от най-дискусионните форми на европейска интеграция. Ще видим дали сега ще ѝ е по-лесно. Европа, най-ефективното оправдание за вътрешните проблеми няма да го има. Ще бъдат сами със суверенитета си и без общия пазар. Приемниците на Камерън ще трябва да поемат цялата отговорност сами. И няма как за всяко нанагорнище по пътя си да обявяват референдум. Единствената им надежда според мене остава Тръмп да стане президент на САЩ. Тогава ще имат сродна душа across the water.

Знаете ли коя дата е днес?

Правилно, 14 юни. Денят, който накриви шапката на Делян Пеевски. Преди три години.

Но 14 юни е и друга дата. На нея преди 93 години пада главата на Александър Стамболийски.

Не знам колко от българите вече правят разлика между Стамболийски и Стамболов, но на тези, които я правят и най-вече я преподават, бих казал, че не си говорим достатъчно и честно защо са убивани български министър-председатели. Включително Стамболийски. Защо едни българи са клали други българи, “тъй както и турчин” не ги е клал.

Не мога да оправдая политическо убийство. Но смятам за задължително да го обясним.

Стамболийски  е убит, защото настройва цяла България извън Земеделския съюз против себе си в един особено болезнен за нея момент – когато тя оплаква над 100 000 загинали в Първата световна война, когато територията й е разкъсана, армията – унищожена, когато е обезкървена от репарации.

Стамболийски е убит, защото е селски диктатор (Оранжевата гвардия, съдебната разправа с опозицията, побоищата срещу учредителите на Конституционния блок) и национален предател (Нишката спогодба). И той, между другото, си е служил с референдум, за да легитимира режима си. Да посочи опозицията като виновна за дереджето и да я вкара в затвора.

Стамболийски е убит, защото за разлика от един по-късен селски диктатор няма външна суперсила, която да го крепи на власт.

Най-поучителното в гибелта на Стамболийски за мене е, че тя го е сполетяла, макар да е оглавявал най-многобройното съсловие в тогавашна България – над четири пети от нея са живеели в селата. Два месеца по-рано неговата партия печели предсрочните избори с 52 на сто, взема 212 от 245 места в парламента.

Превратът на 9 юни 1923 година показва какво може да направи системно погазваното чувство за справедливост, било то малцинствено и преследвано. Преди 93 години то е било смазано – веднъж от катастрофата на идеала за национално обединение, втори – от условията на Ньойския диктат, трети – от дружбашкото “народовластие”.

Деветоюнците са били малцинство от знаещи “кое копче да натиснат” – действащи и запасни офицери, местни гарнизони, част от градските съсловия, ВМРО, дворецът. Но с тях е била силата на оръжието и на свършилото търпение. Българското търпение свършва много бавно. Така че злоупотребяващите с него забравят какво се случило при предишното му изпчерпване. И повтарят историята, дори случайно да са я чели.

Между “бийте думбазята” и “вие сте прости и аз съм  прост” има много години, но няма много история. Няма и между 14 юни 1923 година и 14 юни 2013 година. Юни се очертава като месец на свършилото българско търпение, на възпламенения гняв.

Единственото масивно парче история, което прави разлика между тези две дати, е членството на България в НАТО и в Европейският съюз. Както казва специалистът по преврати, диктатури и преходи проф. Драгомир Драганов, преврат в България вече е невъзможен по “технически причини”.

Не съм сигурен обаче, че липсват другите предпоставки. Гневът от потъпканата справедливост десетилетия се трупа у наглед мълчаливо мнозинство българи и клапата му отдавна не е отваряна докрай. България е тялом в тези организации, но духом в много отношения остава в миналото си.

България не е разчистила сметките си с него, затова чувството за неправда и желанието за възмездие са силни като след предишните национални катастрофи. Няма нито наказани, нито покаяли се за лагерите на смъртта, за предателството “16-та република”, за т.нар. “Възродителен процес”, за т.нар. “Голяма екскурзия”, за кражбите масова приватизация, “Мултигруп”, “Орион” и КТБ, за поръчковите убийства от 1990-те, за смутното време на групировките,  на което краят още не се види, няма нито един висш корумпиран, нито един организиран престъпен бос в затвора. Само българите са са с 2 милиона по-малко отколкото при последния, този път безкръвен преврат на 10 ноември 1989 година. И това – без война. И всички, при чието управление се случи то, претендират да са били “национално отговорни”.

Затова класата на забравилите (се), независимо на кой паметник се кланя – на Александър Стамболийски, на Съветската армия или на Тодор Живков –  днес трябва да благодари (дори да е наум) на НАТО и на ЕС.

Да им благодари, че армията няма роля в политиката, че е поставена под граждански контрол (по ирония на коалицията – земеделски :) ), че е по-малка от ловно-рибарския съюз и малко по-добре въоръжена от него. Иначе един списък забравили (се) точно както преди 93 години плачат за своя капитан Харлаков. Но причината да не си го намерят не е изцяло в България.

Митьо Очите е прострелян в пикочния мехур, но състоянието му е стабилно. Това беше първата новина в късната емисия на Българската национална телевизия, в деня, когато Европейският парламент аплодира речта на президента Росен Пленвелиев в Страсбург. Митьо Очите беше първият и май единствен досега престъпен бос, който полежа малко в затвора и ако се вярва на БНТ са го простреляли, защото май пак се занимава с това, за което лежа. Плевнелиев е държавен глава, бивш министър, направил доста повече от Митьо, за да заеме България достойно място в Европа. Плевнелиев беше шеста новина в късната емисия на БНТ. Освен Митьо пред него се наредиха атентат в Израел, спрян от движение пътнически автобус, обир в Хасково, повишение на най-малките пенсии от 115 на 118 лева (това не е за новина, а за фейлетон) и спрян проект за кариера в село край София. Приоритетите на обществото са ясни. Телевизията е тяхно огледало. Защо Плевнелиев не се кандидатира за втори мандат? Защото е президент-емигрант. Той е чужденец в страната, която представлява. Европа може да го аплодира, България нехае за главата си и за това, което тя говори. България е република на задниците. Включително на тези, които пеят, че нямало такава държава и късат снимката на президента си. Защо ги има, обяснява подреждането на новините в БНТ. “Прочетох за изказването на Плевнелиев пред Европейския парламент по-рано днес и за пореден път изпитах неудобство, че този човек представлява и олицетворява България пред външния свят”, написа доскорошният лидер на БСП Михаил Миков. Той укори Плевнелиев, че критикувал Русия и смятал Крим за украински. Затова пък социалдемократът Мартин Шулц, председател на Европейския парламент, подчерта, че огромното мнозинство от депутатите са приели радушно речта на Пленвнелиев, която била по думите му “смела”. Това само по себе си говори доколко в крак е БСП с основната европейска левица. А лидерът на Партията на европейските социалисти Сергей Станишев, добър приятел на Шулц, е по тодорживковски снишен и тих. Управляващите, чийто министър беше Плевнелиев и които го издигнаха за президент, мълчаха, сякаш той никъде не ходил и нищо не е казал. Зер, види се краят на мандата му, той е прочетен вестник. Цялостната реакция на българското общество показва тежка безхаберност и неадекватност. Ние нехаем за малкото добро унас, което Европа оценява. И претендираме да сме част от нея. Тази реакция показва, че хибридната война на Путин в България е била успешна. Миков да не се тюхка, може да е доволен. Що се отнася до държавните медии, поведението им е обяснимо. Плевнелиев повече няма да назначава членове на СЕМ. Той нищо не може да им направи. Други сменят началниците им. Значи не е важен. Жалко е, че България се отнася така към единствения си ръководител, когото избира пряко. И който по ирония на конституцията има главно представителни функции и много малко реална власт. На колцина им светва под шапката, че неуважението към президента е всъщност неуважение към самите нас?

Уличният разказвач Петко Благоев – Пандира от родния ми град остави следната история:

“Бургас. Море. По морето плува мина. Един чобан бута мината с гегата. Не пипай! Пипа. Не пипай! Пипа. Не пипай! Пипа… Намериха му гегата. В Пловдив”.

Сега обаче искам да ви питам защо Uber, платформата за споделени пътувания, заради която вече мнозина не викат такси, е важна?

Защото позволява да ползваме по-рационално колите си? Да.

Защото намалява задръстванията в града? Да.

Защото помага въздухът да е по-чист? Да.

Защото улеснява пътуването ни? Да.

Защото го поевтинява? Да.

Защото предлага по-високо качество на услугата? Да.

Защото създава конкуренция? Да.

Защото създава ново търсене? Да

И заетост? Да.

Защото помага да повишаваме доходите си? Да.

Защото тази конкуренция може да е нелоялна? Да.

Защото може да избягва данъци и осигуровки, които обикновените таксита плащат? Да.

Защото не е лицензирана като тях? Да.

Защото не подлежи на същата регулация? Да.

Да, но не това е най-важното. И не става дума само за Uber. Той е може би най-популярният пример на една нова икономика, която стремглаво се развива пред очите на целия свят въпреки съпротивата му, била тя държавна, синдикална, съсловна или стихийна.

Икономиката на споделянето прави поне две важни неща:

(а) ново използване на ресурсите;

(б) ново разделение на труда.

Използването на ресурсите и разделението на труда са в основата на цивилизацията.

Това, което сме днес, е тръгнало на разделението на труда между земеделци и скотовъдци, между воини и производители на храна и други блага.

Следователно икономиката на споделянето засяга най-дълбоките основи на битието ни. Тя има потенциал не просто да промени бита ни, а целия ни живот и света.

Малък пример от днес: “Икономиката на сътрудничеството замъглява границата между предприемач и работник, каза заместник-председателят на Европейската комисия Ирки Катайнен.

Сигурни ли сме, че разбираме социалното значение на този процес и начина, по който той може да преобрази обществата? Как ще изглеждат и как ще функционират те без граница между предприемачи и работници?

Извън това, вижте какво направиха Скайп и Вайбър с начина ни на общуване, с телефона, дори с мобилния телефон. Вижте какво направи интернет с вестниците и социалните мрежи – с т.нар. масова комуникация.

Uber е дигитално приложение, което прави таксито ненужно, или поне по-ненужно отколкото преди. То пряко свързва търсещи и предлагащи транспорт и ги освобождава от зависимостта от лицензирания доставчик на услуга.

Колата е само един от ресурсите, които човек може да споделя, измествайки традиционния бизнес. По същия начин можеш да споделяш имота си и да опразниш нечий хотел, трапезарията си и да опразниш нечий ресторант, домашния си генератор на енергия или отоплителна система и да вземеш клиент на енергото.

Новите енергийни източници, особено водородните клетки, дават възможност за локално производство на енергия и правят потребителите независими от традиционните доставчици.

Същият човек ли ще съм аз, ако съм свободен от вчерашните си зависимости за основни потребности – да се движа, да знам, да общувам, да се топля и да захранвам електроуредите си? Как ще ме плашат управляващите с размера на доходите ми, с цените на тока и на парното, когато вече няма да завися от тях?

И най-важното е, че  когато човек получи една свобода, веднага му се приисква друга – по-голяма. Т.е. приисква му се промяна. Свобода-промяна-свобода прим.

Uber e малко приложение-освободител и усилията то да бъде спряно със силата на държавната репресия са колкото трогателни, толкова и мракобесни.

Със същия успех държавата би пазила производителите на газени лампи от производителите на електрически крушки, производителите на каруци – от призводителите на автомобили, производителите на тефтери и обикновени телефони – от производителите на смартфони.

И ний сме дали нещо на световната съпротива срещу Uber – миналата година Комисията за защита на конкуренцията забрани услугите му в България и го глоби 100 000 лева. Върховният административен съд потвърди решението й.

Как това е засегнало транснационалната корпорация обаче разбрахме вчера от “Ню Йорк таймс”. Тя действа по целия свят и струва над 62 милиарда долара.

Това е повече от годишния брутен вътрешен продукт на България. Uber теоретично може да купи страната ни заедно с комисията й по конкуренцията и с върховния й административен съд.

Европейската комисия мисли близо година, след като властите в различни страни на ЕС – Германия, Франция, Италия и Испания – започнаха административни или съдебни войни срещу Uber. И днес им каза: Не го забранявайте.

Конфликтът между новата икономика на споделянето и традиционната икономика е класически конфликт между модерност и традиция. На кого принадлежи бъдещето е предизвестено. Европа “трябва да застане от правилната страна на историята”, каза Катайнен.

Това се отнася и за България. И ние трябва да осъзнаем, че новата икономика, е възможност, а не опасност. За да не намерят някой ден само гегата ни. В Пловдив.