Jelev.info
Veselin Jelev's Blog
cheap windows 7 key office 2016 key windows 10 product key windows 10 serial keys

Архив December, 2015

Подаръкът, който чакаме, не е за послушни деца

България се разделя с поредната си година на недоволство и очакване на криза.

Вече 26 години политиците са ни виновни. Но те не са паднали от небето. Не ни ги е пратило зло зелено човече с летяща чиния. Ние сме си ги отчували и после сме си ги избрали.

С тях сме свързани както образът – с подобието. И както и да въртим избирателна система между тях, тя няма да промени това, което е в двата ѝ края, т.е. хората с право да избират и да бъдат избирани. Най-много да филтрираме външните примеси в подобието и то да представи образа в  изчистен и следователно – в стабилизиран вид.

В редицата крилати фрази на Бойко Борисов на първо място поставям: “Вие сте прости и аз съм прост”.
Ако след 1989 година у нас има народовластие, неговият разцвет е тук и сега. Който не обича Борисов, не обича народа си. Вижте резултатите от изборите и не ревете. Толкова можем.

“Вие сте прости и аз съм прост” казва всичко за дереджето с достойни за уважение точност, откровеност, смелост и лаконичност. Те не са за подценяване и в този смсисъл главният прокурор Сотир Цацаров е прав – не подценявайте Борисов.

В наивните години на моето кореспондентство (такива неизбежно са първити две-три на ново място) бях хванал за интервю един влиятелен германец, когото смятат за високоговорителя на Ангела Меркел в Европейския парламент.

Обяснявах му разпалено за показните арести, за карикатурата Румяна Желева, за липсата на реформи, за натиска върху медиите и бизнеса, за задкулисията, за толерирането на онази медийна група и на онази банка и т.н.

-Вие съзнавате ли кого подкрепяте? –  го попитах в тържествуваща заблуда, че съм го притиснал в ъгъла.

Той невъзмутимо отпи от кафето си и отговори:

-А вие виждате ли в България нещо по-добро, което може да спечели избори? Ние подкрепяме най-доброто, което страната ви предлага и не виждам в това нищо лошо.

По-късно, в един от дебатите по европейския бюджет, друг германец, избран  за евродепутат от Франция, каза нещо вечнозелено за българския контекст: “Ако твърдите, че няма алтернатива, значи твърдите, че няма демокрация”.

Затова, ако имам коледно и новогодишно пожелание, то е догодина България най-сетне да заработи за по-добрата си реална алтернатива. Като междувременно не подритва това, което има. Ключовата дума е модернизация – отдолу нагоре.

Докато хора като Радан Кънев и Христо Иванов са в малцинство, дори в “изолация”, имаме проблем. Докато стабилност се отъждествява с оставане на власт, а икономика – с еврофондове, или с “Южен поток”, имаме проблем. Докато реформа е равно на асфалт и пет лева над пенсията, имаме проблем. И той е в нас. За да получим повече, първо трябва да го поискаме.

Няма как да имаме правосъдие за всички, ако мнозинството е равнодушно към правосъдието и би предпочело да има втори начин за всички.

Ако искаме всичко в нас да остане по старому, а улицата, заплатата, държавата утре да са нови, и дядо Коледа няма как да ни помогне. Подаръкът, който чакаме, не е за послушни деца.

Не съм в час. Мислех, че ще негодуват, а те ликуват. Че Европа може да прати нейни полицаи да пазят нашата граница. Че предлага да ги прати против волята на българската държава. Че иска да ѝ ги натрапи, пренебрегвайки  демократично избраните ѝ парламент и правителство. И че се опитва да направи това само с решение на неизбрани от никого чиновници.

Форумът на Клуб Z наистина не е представителен за общественото мнение в България. Но все пак вижте какво единодушие цареше в него снощи:

ДА!12/15/2015, 8:49:46 PM

С две ръце съгласен. Също и съвместни митнически патрули. Да секнат на гербаво-дупесарите далавери.

+1-0
12/15/2015, 4:38:26 PM

Жив да не бях – конкретно, при това правилно предложение!

+1-0
12/15/2015, 2:05:24 PM

разгеле, видяха очевидното

+4-0
тука е така12/15/2015, 12:12:53 PM
Значи трябваше ви 3г да се сетите,евала!

Не мога да не отбележа, че когато напишем нещо против Владимим Путин, Алексис Ципрас или “Южен поток”, веднага се явява бараж от патриоти, които ги бранят, а нас заклеймяват като:

-соросоиди;

-безродници;

-грантоеди;

-родоостъпници;

-брюкселски натегачи;

-крепители на неолибералния консенсус;

-толерасти;

-бухалки;

-еврогейове.

(Да ме прощават тези, които съм пропуснал).

Когато става дума обаче за най-интимната част от българския (и не само) суверенитет – държавната граница – няма пукнат патриот.

Седя си в мекия фотьойл, в “топлия ми брюкселски офис”, пия “Шиме” (син етикет) и кликам ли, кликам вече час, а няма кой да ме напсува.

Нито от “Атака”, нито от ВМРО, нито от НФСБ, нито от БСП, нито от която и да е партия или коалиция, която има в името си “България” (“силна”, “без цензура”, или каквато и да е там) или недвусмисленото съкращение ГЕРБ. Според грамите на един бивш U.S. посланик в “Уикилийкс” и то имало патриотични конотации.

Британските консерватори в Европейския парламент протестираха, но българските консерватори в тяхната политическа група се ослушват. А са цели двама.

Вярно, че Комисията този път направи съобщението си по ракиено време (по български), ама толкова рано да се отрязват патриотите и другите национално отговорни сили у нас, та чак два реда протест да не могат да съчинят, не вярвам.

А тук жужи като в кошер. А тук медиите са се накокържили. Защото вижте какво предлага Брюксел:

(а) да направи агенция, на която вътрешните министерства на държавите-членки да са дължни да рапортуват за положението по границите си (То не беше ли държавна тайна?);

(б) агенцията да не им приема рапортите на юнашко доверие, а да им праща офицери за връзка, които сами да проверяват истината ли са докладвали националните власти;

(в) после възоснова на докладите агенцията, която никой не е избирал,  да прави анализ на риска и да дава указания на правителствата какво да предприемат за охрана на границите на страните си. (Това, ако го дадем на Конституционния съд, дали ще издържи?)

(г) националните власти да имат избор – или сами да поискат външна граничарска помощ, или Брюксел да им я прати въпреки тяхната воля (Интересно как ще я прати, ако откажем?);

(д) решението за изпращането да се взема по инициатива на Европейската комисия (която също не сме избирали) при одобрение с квалифицирано мнозинство от комитет от експерти (също неизбрани) а назначени от държавите-членки.

(е) ако съответната държава откаже да приеме помощта, да подлежи на санкции;

(ж) изпратеният ни отвън “екип за намеса” (колко уважително звучи за националния суверенитет) да получава достъп до базата данни на националната полиция (като онези от “Червеи”). А ключа за стаята ни с парите не искат ли?

Политически най-коректните, да не кажа най-беззъбите, коментари тук минути след предложенито поставят под съмнение политическата му легитимност и предричат, че то няма да мине нито през Съвета на министрите, нито през Европейския парламент.

Ако съдя по коментарите на нашите читатели обаче, това би ги разочаровало. Те изглеждат нетърпеливи да видят държавата им изгонена от колкото може повече места в техния живот, включително от охраната на границите.

Парадоксалното е, че България е сред добрите примери в ЕС в това отношение и  неотдавна сам британският министър-председател Дейвид Камерън ни дойде на крака да ни го каже.

Безспорен факт е, че заради мерките на българо-турската граница миграционният поток се премести към Гърция. Не България пропуска стотици хиляди мигранти от граница до граница, без да ги регистрира, не тя е причина да се връща граничният  контрол в Шенген и ЕС са се пита ще го бъде ли.

Струва си т.нар. ни елит да се замисли над това, ако му остане време – българите вече отказват да видят дори хубавото в държавата си, което околният свят забелязва. Те искат само някой да ги освободи от нея. Дотам сме се докарали.

Boyko-Jean-Claude-Kiss

Вместо с уводен абзац започвам със снимка. Тя показва защо гледам с известен скептицизъм на очакванията, че следващият доклад на Европейската комисия за правосъдните реформи в България ще бъде много критичен.

Тази снимка е направена на 4 декември 2014 г. в централата на Комисията в Брюксел. Тогава новият ѝ председател Жан-Клод Юнкер прие “стария си приятел” Бойко Борисов като втори път министър-председател и каза: „България не е малка страна. Тя е велика нация и има цяла Европа зад себе си…Обичам дълбоко тази страна, правих там кампания, с министър-председателя ме свързат приятелски, братски връзки“.

На 14 октомври 2015 г. в Европейския парламент, в присъствието на неговия председател Мартин Шулц, на председателя на Европейския съвет Доналд Туск и на стотина души публика на изложба на златното съкровище от Варненския некропол Юнкер нарече Борисов “златното момче на България” и завърши речта си с: „Да живее Варна! Да живее България! И министър-председателят!“

Който след всичко това очаква “унищожителен доклад” от Брюксел, вярва в Дядо Мраз.

Да видим най-напред дали наистина ще има доклад през януари. Ако България се окаже пред предсрочни избори, нищо чудно Комисията да го отложи.

Когато и да се появи, докладът ще съдържа това, което винаги е съдържал – фактите, които не могат да се отрекат. Както и при предишните доклади те са такива, че говорят сами за себе си. Взависимост от собственото си отношение към тези факти едни в България ще викат, че докладът е “твърд”, други – че е “мек”. От което на Брюксел му е все тая.

Не че няма за какво да се напише критичен доклад. Няма как.

На прощалната си пресконференция на 29 октомври 2014 година предшественикът на Юнкер Жозе Мануел Барозу заяви: Не бяха България и Румъния тези, които провокираха проблемите, пред които трябваше да се изправим”. И беше прав. България и Румъния може да са и европейски проблем, но не те са проблемът на Европа.

Колкото и голямо зло да ни се вижда т.нар. “КОЙ” от София, отвън той трудно се забелязва на фона на Гърция и на още неотминалата заплаха за еврото; на замразения конфликт в Украйна и опасността той да се възпали отново до война на границата на Европа; на войната в Сирия, тероризма и миграционната криза, които поставят под въпрос самата основа на ЕС – свободата на движение.

Комисията би изглеждала нелепа, ако на фона на всичко, което се случва сега в Европа и около нея, вземе, та нарита точно България. България ли заплашва единната валута? България ли е задлъжняла до уши? България ли не си пази границите? България ли застрашава Шенген? В България ли антиевропейска партия е на крачка от властта? България ли е тръгнала да напуска ЕС и да го раздрусва изоснови?

Българското правителство е сред оредяващите, които не се стесняват да кажат у дома, че са проевропейски. Да се хвалиш с одобрението на Брюксел в страни като Испания, Гърция, Кипър, Франция, Обединеното кралство, Унгария, Австрия, Италия, е рецепта да загубиш избори. У нас е още знак за качество.

Юнкер, който сам определи днешния ЕС като “Европа на последния шанс” и чиято комисия подобно на българския кабинет е рожба на исторически компромис, трябва да е луд, за да се скара с един от намаляващите си фенове сред държавните и правителствените ръководители. Не е от екстравагантност, дето прегръща и целува Борисов, колчем го види, и не е от чиста куртоазия, дето всеки път му пуска душове от похвали.

Борисов с домашните му компромиси е съвсем смилаем за Европа, която години наред преглъщаше приятеля му Силвио Берлускони – с присъдите и със секс скандалите му. За Брюксел Борисов е дете за пример, с бели чорапки, пред политическия хулиган Виктор Орбан, премиер на Унгария, който всекидневно къса нервите на Комисията и заедно с британския си колега Дейвид Камерън гласува против номинацията на Юнкер за неин председател.

Ако някой у нас се вълнува как Европа си затваря очите за безобразията на един депутат от българската турска партия, да си припомни как Европа си ги затваря за всички безобразия на Турция – беззаконията, цензурата, потъпкването на човешките права, конфликта с кюрдите, 41-годишната окупация на северен Кипър – и ѝ обеща 3 милиарда евро за бежанците, безвизов режим и ускоряване на преговорите за членство.

Който може да преглъгне Ердоган, няма да се затрудни с Доган. Нито с наместниците му.

Всъщност какво е доказано до днес за онзи депутат, освен че е дебел? Това не е основание нито той, нито страната му да бъдат порицавани и лишавани от еврофондове.

На който му се зловиди безпринципността на българската коалиция, да се запита доколко бяха принципни коалициите в Германия, доскорошната във Великобритания, в Гърция, във Финландия, в Белгия, предпоследната в Холандия. Как християндемократи и социалдемократи се споразумяват за бюджетната строгост? Или за миграцията и убежището? Как евроскептици управляват заедно с проевропейци? Какво общо имат крайната проевропейска левица с крайната антиевропейска десница? И каква е политическата физиономия на правителство от шест или от четири партии, които покриват целия или поне по-голямата част от политическия спектър на дадена страна?

Ако Борисов и компромисите му все пак са проблем, в актуалната обстановка той не се класира за европейски, а само за български. На Брюксел не е позволено да се бърка във вътрешните проблеми на държавите-членки. Това следва от субсидиарността – основополагащ принцип на ЕС. Той означава, че съюзът се занимава само с това, с което страните сами не могат да се справят. Ако другите в Европа са признали, че България отговаря на политическите критерии за членство в ЕС, това означава, че тя трябва да може сама да се справя с проблеми като локално обозначавания с въпроса “КОЙ”.

Тук ще разкажа една история. През декември 2008 година Ив Льотерм, тогава министър-председател на Белгия, подаде оставка в обстановка сходна с днешната в България. Една висша магистратка, на български “кака”, го обвини, че се е опитал да окаже на натиск на съда в решаването на дело свързано с фалита на най-голямата банка в страната. Правителството беше спечелило на първа инстанция делото водено от част от акционерите срещу национализацията на банката и продажбата ѝ на чужд инвеститор. Апелативният съд отмени решението на първата инстанция.

Нямаше никакви доказателства за обвиненията на “каката”. Веднага щом плъзнаха в медиите обаче, министърът на правосъдието Жо Вандьорзен подаде оставка, а около час след него – цялото правителство начело с Льотерм. То също като днешното българско беше коалиция договорена за повече от година с родилни мъки. Всичко това се случваше в разгара на започналата от САЩ банкова криза, Белгия беше в трудно финансово положение и последното, от което се нуждаеше, беше политическа дестабилизация. Въпреки това премиерът реши, че е по-важно да бъде разследван и да изчисти името си. Това и стана. Имаше разследване и то отхвърли обвиненията. След година той пак се върна на министър-председателския пост.

През декември 2008-а обаче правителството му си отиде, само заради подозрения, защото те минаваха общоприетата граница на допустимото. Оказа се, че обществото е по-склонно да приеме държавният бюджет да плати за банковия фалит и да се издъни, отколкото да да го управляват хора, на които то не вярва.  Падането на Льотерм отрази градация на ценности, която е далечна за България. Фолклорната мъдрост, че “никой не е по-голям от хляба” очевидно не е в основата на белгийското богатство.

Льотерм падна жертва на демократичния консенсус – споделяни от всички политически играчи принципи, ценности, правила. Такъв у нас, струва ми се, липсва. Това, което другаде в Европа е отдавна консенсус, в България все още е самотен, макар и силен глас. Ако беше дръзнал да остане на власт при такива обвинения, Льотерм щеше да подпише политическия си некролог и вероятно да предизвика още по-голяма криза. Опозицията и медиите щяха да го изгризат като пирани, страната нямаше да го толерира, щеше да излезе по улиците. Тук с търпението на хората не смеят да си играят.

Европа не може да ни направи такъв български консенсус, колкото и да наблюдава българското правосъдие и вътрешни работи, колкото и доклади да напише за тях. Европа може да наказва всички българи заради шепата феодали, които те волски търпят – като реже еврофинансиране, или като не пуска България в Шенген.  Но ако българите се чувстват добре с олигархията си, тя няма да дойде да им я “изчегърта”. Това е българска работа, не е европейска.

Евронаблюдението може да помогне да си направим демокрация като другите, но то няма да ни я направи. Както и еврофондовете могат да ни помогнат да си направим икономика като другите, но няма да заместят нашата собствена икономика.

Още няколко думи за Льотерм. Той управлява с прекъсвания от средата на 2008 до края 2011 година, една от най-дългите кризи в белгийската политика. В последната ѝ фаза, начело на служебно правителство продължило рекордните 589 дни, председателства ЕС, актуализира бюджета на страната, направи облигационен заем, бомбардира Либия в рамките на международната коалиция свалила режима на Моамар Кадафи.  За тези четири години три пъти подава оставка, мотивирайки се с невъзможност да изпълни мандата даден му от избирателя. Кралят я прие два пъти.

Льотерм беше типичен пример за лидер в трудни времена – избран отговорно от хора, които знаят защо са му дали гласа си и държан отговорен от тях за това, което са му възложили. Българинът, макар в зората на свободата си да е копи-пействал белгийската конституция, а заедно с нея – и девиза “Съединението прави силата”, все още не избира лидери, които да държи отговорни, а главатари, които да го освободят от неговите отговорности на гражданин и да го “оправят”.

Те това и правят. Както могат. И ще го правят, докато оправяните не вземат делото по оправянето си в собствените си ръце.

Баба Европа не е Дядо Иван и няма да ни освободи. Трябват повече “луди” като Христо Иванов, Радан Кънев, Лозан Панов.

ЕС може да не доживее финала ѝ

Когато България влезе в ЕС, той изпълняваше Лисабонската стратегия и се готвеше да се бори с промените в климата. България правеше съдебна реформа.

После дойде финансовата криза и ЕС забрави за Лисабонската стратегия. Започна да оправя финансовите си правила. И продължи да се бори с промените в климата. България пак правеше съдебна реформа.

След финансовата криза дойде икономическата. ЕС се съсредоточи върху нея и върху промените в климата.
България остана фиксирана върху съдебната реформа.

След икономическата криза дойде кризата на еврото. Европа се бори три години да я потуши. И не изостави климата.
България продължи невъзмутимо да прави съдебната си реформа.

Тъкмо затихна кризата на еврото, избухна украинската. Майдан, Крим, Донбас, санкции, контрасанкции изместиха всичко друго от дневния ред на Европа.В дневния ред на България продължаваше да бъда съдебната реформа.

Дойдоха Минските споразумения и Европа поотмести Украйна от масата си. Тогава обаче дойде криза на еврото 2.0 заради Гърция. Тя трая цялата първа половина на 2015 година. И през нея България продължи с всичка сила да прави съдебна реформа.

Тъкмо угасна гръцката криза и ни връхлетя миграционната. Тя е първата, при която толкова много хора прогнозират, че ЕС може да не оцелее такъв, какъвто го знаем. Само на българина не му пука. Той си прави съдебната реформа.

За нея Европейската комисия досега е написала общо 16 доклада – 9 политически и 7 технически.

За последните девет години ЕС се борѝ с шест кризи. България продължава да прави една реформа – майката на всички реформи.

Ако продължава със същото темпо, не е сигурно, че като я завърши, ще има ЕС, който да я забележи и да напише за доклад за края ѝ. А след това – да прекрати наблюдението върху българската реформа.

Гледам и се радвам, че съм далече.

Говоря с роднините и те ми викат: “Стой си там!”

Не е необходимо да ми обясняват защо. Разбираме се двусрично, като в най-краткия виц от времето на комунизма:

“- А бе…

– А де!”

Чудя се кой ли още ме слуша. Непрекъснато чета лични разговори в медиите. Затова не казвам нищо годно за публикуване.

Обажда се жена ми. Тя е за малко в България. Извадила чисто новата ни кола от гаража, за да отиде някъде. После я паркирала пред блока и на сутринта я намерила полята с киселина.

Това е първата кола първа ръка, която си позволихме след 32 години брак и след още толкова трудов стаж.

“Не искам да живея тук”, казва жена ми и затваря.

А до неотдавна ѝ беше мъчно за ясното слънце на родината. За високите сини планини и за небето като от коприна.

Днес нищо не е останало от нейната носталгия. Иска да е тук – 2 000 километра на северозапад, където три четвърти от годината вали и си захлупен от ниски сиви облаци. И всичко е 2-3 пъти по-скъпо.

Споделям случилото се с приятел. Той мисли положително. Окуражава ме. Добре, че са полели колата, а не жената.

Пускам телевизора да се разсея. Канал 1. Всъщност, каквото и да пусна, все излизат “двете каки”. От това, дето са си говорили, разбирам, че няма смисъл. Да се оплаквам и изобщо.

Ако искам възмедие за унищожената ми първа нова кола преди пенсия, да не търся държавата. Добре поне, че има застрахователи. Бил съм в Третия свят. По работа. Не сме стигнали още там. Но се стараем.

После ми разказват за бюджета на правителството. Критикува го един, дето го знам от 1996-97, когато беше министър на икономиката. В правителството, което предизвика хиперинфрацията. 570 процента за година. Доларът за няколко дни мина от 30 на 3 000 лева.

Той ми говори за бюджета. По телевизията. В прайм-тайма. САЩ били страната на неограничените възможности. Не е вярно. България е тази страна.

Това Енчо Господинов ми го каза, още докато бях студент по журналистика, а той водеше упражнения във факултета. Ама май го чух само аз. Бил е точен. А като гледам състоянието на българската журналистика, все едно, че е правена във Факултето.

Атентатите в Париж . Бях там. През януари и през ноември. Канал 1 са поканили да ми ги разясни първият шеф на МВР след комунизма и един началник от контраразузнаването от това време. И двамата кадри на ДС.

Вторият обяснява, че за цялата работа е виновна Европа. Тя ни натискала да поискаме “Хизбула” да влезе в европейския черен списък и ние сме се огънали и сме поискали. Но после Европа курвенски е отказала да вкара там шиитската групировка.

Това е лъжа. Европа обяви “военното крило” на “Хизбулла” за терористична организация през юли 2013 година. Отговорност за атентатите в Париж от 13 ноември 2015 г. пое Даеш (т.нар. Ислямска държава). “Хизбула” в момента се сражава против нея в Сирия. Това просто са едни терористи против други терористи.

Не е изненада, че бивше ченге лъже. Изненада е, че в прайм тайма на националната телевизия няма кой да му възрази. При това не идеологически, а фактически. Всъщност изненада ли е?

После ми разказват за съдебната система. Там са актуални “двете каки”. Тяхната афера показва, че в България не разследват и не съдят, а “опраскват”.  Как ли се превежда това на английски? А на френски? А на руски? А на севернокорейски?

Все едно. “Опраскването” е процес, който върви отгоре надолу. Преку разделителните линии между властите. Ша прощаваш Монтескьо. Не Лола. Истинския Монтескьо. Макар че Лола е по-четена от него у нас. И аз я обичам.

Моето наблюдение обаче е, че освен низходящото официално “опраскване” има и спонтанно фолклорно “опраскване”, което върви отдолу нагоре. Негова жертва е, надявам се, моята кола. Става дума за две движения – формално и народно. И двете са хайдушки. С какво заслужих толкова история в този “кратък, кратък свой живот до днес”? (цитатът е от Христо Фотев).

Изключвам телевизора. Влизам в интернет.

Там пише: “#КОЙ?”.

Вече три години всички знаят кой е той, но продължават да питат. През това време той си върви, а те си лаят. Жена ми е права. Както винаги. Няма смисъл.

Въпреки това политическият дебат продължава. С пълна сила. Ако нямат какво да кажат на опонента, му казват, че е гей.

Да си гей е по-лошо отколкото да си обрал банка – с пистолет или с молив.

Българите се делят на гейове и на патриоти. Който не е против Европа и против НАТО, също е гей.

А който е против главния прокурор, освен че е гей, е и превратаджия. Пълзящ.

Да си патриот също значи да мразиш турците и циганите.

Едно нещо не ми е ясно – много патриоти, които познавам, с радост слушат Азис. Той хем е циганин, хем се облича като жена, хем се държи като гей. И не му пука.

Не я разбирам тази държава. И, честно казано, ме плаши. Затова се радвам, че ме няма там.

Тук затвориха метрото. Затвориха и училищата. Забраниха мачовете, концертите, изложбите, спектаклите. Затвориха супермаркетите. И някои заведения. Всичко това за няколко дни. Нищо не се случи.

Над мене живеят цветнокожи. Под мене – араби. Не се страхувам. Нямам проблеми с тях. Поне засега.

В София плащам за охрана. И това не стига.