Jelev.info
Veselin Jelev's Blog
cheap windows 7 key office 2016 key windows 10 product key windows 10 serial keys

Архив September, 2015

24.09.2015

Опасно място е Европейският съюз. И особено неговият Европейски съвет, където седят 28-те най-важни европейци.

Ето на, днес, в малките часове, Ангела Меркел, канцлерката на Германия, за малко, без да иска, да свали най-приятелското ѝ правителство в Източна Европа, това на Бойко Борисов.

Тя го цитира пред журналисти, че поискало ЕС да създаде в страната му приемен център за мигранти. В утринното публично пространство на татковината настана антиправителствена врява  и олелия.

Борисов, според един вестник – „видимо гневен“, обясни пред стъписаната общественост, че думите му били извадени от контекста и че имал предвид европейската помощ, която такъв център („гореща точка“, оттук нататък г-точка) предполага, ако миграционният натиск върху страната ни се усили както върху Италия и Гърция.

В гнева си Борисов не уточни кой е извадил думите му от контекста им, прибягвайки до удобния страдателен залог. Те „са извадени“, вместо „еди-кой си ги извади“.

Меркел каза на пресконференцията си, че е доволна от извънредната среща на върха на ЕС по миграцията снощи и увери журналистите, че присъствалите лидери за всичко са се разбрали.

Ако са се разбрали обаче така, както тя и Борисов, ЕС и неговият Европейски съвет наистина са опасни места.

Но има и по-опасни. Например България. Нейните медии тази сутрин в хор цитираха евродепутатката от ГЕРБ Ева Паунова, която е превеждала на част от срещите на Борисов, да отрича, че той е искал г-точка в страната ни.

Тук вече компотите изцяло прераснаха в компютри. Паунова наистина вчера е превеждала на Борисов на част от разговорите му преди Европейския съвет, а именно – на срещата на националните лидери от Европейската наподна партия (ЕНП), която традиционно предшества заседанието на Съвета.

На последното обаче присъстват само държавните и правителствените ръководители. Не им превеждат депутати от техните партии, а щатни преводачи на Съвета, които са положили клетва за конфиденциалност, що се отнася за дискусиите в закритите заседания.

Самата Паунова коректно каза пред националното радио: „Това, с което аз съм запозната, на срещите, на които аз съм присъствала в Брюксел вчера, от българска страна не е поискано България да става “гореща точка” и да имаме разпределителен център“.

На пресконференцията си Меркел говори именно за обсъжданията по време на самия съвет, а не – на предшестващите го партийни форуми.

Но именно в позицията на националните лидери от ЕНП, приета на вчерашната им сбирка се казва: „Насърчава Европейската комисия и държавите-членки бързо да създадат „горещите точки/ центровете за обработка в държавите-членки от първата линия и в страните от Западните Балкани“.

Това, разбира се, не означава, че Борисов е обсъждал темата и че е предлагал България като домакин на такава точка на партийната среща.

Забележително е и че всички се обърнаха към Ева Паунова и никой – към Щефен Зайберт, говорителят на Меркел.

Ако това е нивото на информираност на информиращите, Делян Пеевски блестящо е изпълнил мисията си. Българската публика е на тъмно. Могат да я лъжат и да я водят за носа към зеления хайвер, както си искат.

Следователно България също е опасно място и би трябвало да се разглежда не като дестинация, а като източник на миграция, на хора, които бягат от лъжата и от мъглата.

Цялата врява щеше да бъде спестена, ако Борисов, подобно на Меркел, беше дал пресконференция и беше изяснил позцията си в правилния контекст. Той има основание, че т.нар. г-точки не са непременно нещо лошо.

Те означават, че страната, която ги има, получава финансова и кадрова подкрепа от ЕС, за да приема, установява идентичността, регистрира, взема пръстови отпечатъци на мигрантите и да отсява тези с право на международна закрила от тези, които подлежат на връщане съгласно споразуменията за реадмисия със съответните държави на произход.

Обратната страна на г-точките обаче е, че те потенциално могат да се превърнат в притегателни пунктове на нова миграция – когато в страните-източници научат, че там някъде на Апенините и на Балканите има няколко места, откъдето могат легално да те пратят я в Германия, я – в Швеция. Жална ѝ майка на европейската страна-членка, набара ли Третият свят г-точката ѝ.

Европейските пари и специалисти за тези центрове са хубавата им страна. Лошата, която е изцяло отговорност на приемащата държава, а не на ЕС, е че за целия поток кандидати за убежище и пренасочване тя трябва да създаде битови условия, които да гарантират тяхното „достойно съществуване“ и обществения ред и безопасност.

Казано без политическа коректност, тази страна трябва да направи дългосрочни бежански лагери на своя територия. Ако те са от затворен тип, ще струват скъпо (оборудване, охрана, изхранване и бит на лагерниците) и ще са постоянна заплаха за бунтове или за критики и правни процедури, що се отнася до спазването на човешките права.

Ако са от отворен тип, това означава непредвидимият им брой обитатели да плъзнат навред из страната и отвъд нея с всички възможни последствия.

Това са очевидните причини Унгария да се откаже от предложената ѝ европейска солидарност – от територията ѝ да бъдат пратени в други страни от съюза 54 000 нелегално влезли мигранти. Срещу тази услуга, тя трябваше да приеме да ѝ поставят г-точка. Пред нея правителството на министър-председателя Виктор Орбан предпочете само да се оправя с мигрантите.

Това обаче не означава автоматично, че г-точката би била лоша за България. Смисълът ѝ до голяма степен зависи от географското положение на съответната държава.  Унгария е централноевропейска страна. Тя се оказа „фронтова“ за миграционните вълни, само защото Гърция, затънала във финансови проблеми и управлявана от серия слаби правителства, се оказа неспособна, а май и не особено мотивирана, да пази външните граници на ЕС и на неговата зона без вътрешен граничен контрол, известна като Шенген.

Пропуснати бепрепятствено през Гърция, мигрантите прецапваха през нечленуващите в ЕС западни Балкани и се оказваха пред стените на Будапеща както османците през „Великолепния век“.

Прави чест на българските правителства, включително на това на Борисов, че в голяма степен затвориха България като предпочитан маршрут за нелегалната миграция.

Страната ни безкористно пазѝ от нашествието Шенгенската зона и нейните свободи, без да се ползва от тях. Членки на зоната като Гърция и Италия не го направиха и продължават да не го правят, макар да са доста по-богати и по-облагодетелствани, що се отнася до еврофинансирането. Когато обаче го направят, Унгария наистина няма да се нуждае от г-точка. Тя ще престане да бъде „държава от първата линия“.

За разлика от нея България, точно като Гърция и Италия, е на тази линия. Тя „фронтова държава“ по географско положение и не може да избяга от съдбата си. Г- точката ѝ, освен притегателен център, би била поне някакво средство за управление на миграционния поток и гаранция, че поне част от него ще бъде преразпределяна за останалата част на Европа или връщана.

Всичко това трябва своевременно и ясно да се „комуникира“ (съобщава) на българската общественост. Правителството разполага с достатъчно кадри и финансови ресурси за това. Да ги използва. Не бива да очакваме от бундесканцлерката да свърши тяхната работа.

Министър-предеседателят на Унгария Виктор Орбан е десен популист. Евроскептичната му риторика, дебатът да върне ли смъртното наказание, критиките към бюрократите в Брюксел и към „големите“ в ЕС, които налагат волята си на „малките“, са част от флирта му с избирателите.

За бежанската криза обаче Орбан е прав и е естествен съюзник на България. Нейното правителство не бива да робува на политическа коректност и на страхове от Берлин, Париж и Брюксел, а да потърси коалиция с Унгария и с другите източно и централноевропейски страни, за да спре предложението за приемане на още 120 000 нелегални имигранти, което  Европейската комисия се очаква да направи в сряда.

То трябва да бъде спряно, защото е несправедливо, контрапродуктивно и опасно. То няма да реши проблема с бежанската вълна, а ще го задълбочи, превръщайки го в предизвикателство за ЕС съизмеримо с кризата на еврото.

 

Несправедливо

 

Имиграционната и интеграционната политика на Европа след Втората световна и след Студената война може да бъде обоснована с морален дълг, следващ от сделки като Мюнхен, Ялта и Малта, с ужасите на Холокоста и на тоталитарните режими. Трудно е да се обоснове подобен морален дълг с Арабската пролет. Повечето от държавите в ЕС, особено в източната му част нямат никаква заслуга за нейните причини, нито за кризите в Африка и в Близкия изток. Те обаче са патетичо поканени да споделят цената на последствията им.

Между тях няма нито една бивша колониална метрополия и нито един световен полицай. Те нито са бомбардирали, нито са експлоатирали някого, не са установявали, подкрепяли и сваляли режими в държави недорасли за демокрация. Не е техен проблем и отговорност, че ресурсът на тези режими е свършил и че страните им нямат алтернатива освен фундаментализма.

Европа правилно стисна кесията си по-рано тази година и отказа да опрощава още дълг на Гърция. Необяснимо днес тя е готова на много по-голяма щедрост не към своите граждани, а към тези на провалени държави, за чиито провал малка част от европейските страни споделят отговорността.

Европа не иска да допусне България и Румъния в зоната си без граничен контрол, известна като Шенген, защото се страхува те да не я заразят с корупция. По същата причина не иска да сподели с тях Шенгенската база данни.

Тя обаче не се страхува да приеме в тази зона само да един ден 10 000 души, които идват от световните котила на тероризма и чиято идентичност дори не е в състояние да установи със сигурност. И прави това, след като потомци на такива имигранти избиха десетки хора в Париж през януари, след като Белгия дни по-късно разкри мрежа от потенциални терористи подготвяли подобни атентати.

България и Румъния вече шеста година чакат Шенгенската зона да ги признае за годни да пазят границите ѝ, докато в същоно време най-големите пробиви в тези граници допускат две шенгенски държави – Италия и Гърция. Именно Гърция позволява на хиляди бежанци да влизат в територията ѝ от Турция, пропуска ги до Бившата югославска република Македония, откъдето през Сърбия те стигат до Унгария – също шенгенска държава. По подобен начин Италия позволява на пристигналите с гемии и с лодки през Средиземно море да отиват във Франция.

Ако България правеше същото, Европа щеше да я съсипе от критики. България откъсна от мизерния си залък, за да построи ограда на границата с Турция, за да пази от бежанци границите на зоната, в която не я пускат. Да охранява чуждата свобода на движение, която по-богатата част на Европа не иска да сподели с нея. И за това пак я критикуват. Като няма ограда – защо няма? Като има – защо има?

След като нешенгенска България затегна граничния си режим, нелегалният миграционен поток се пренасочи през шенгенска Гърция и Западните Балкани. Вместо обаче да санкционира Гърция, ЕС се чуди как да ѝ помага. В близките дни Атина ще получи 33 милиона евро, за да се справи с миграционния натиск, съобщи гръцкият еврокомисар Димитрис Аврамопулос (който по случайност отговаря за миграцията и убежището). И това е само първи транш от над 400 милиона евро,  които безнадеждно задлъжнялата му родина ще има на разположение да се справя с миграционните проблеми в близките години, каза той на пресконференция на остров Кос на 4 септември.

Между 2012 и 2014 година България има близо 500 на сто увеличение на незаконните влизания през границата ѝ с Турция, но европейската помощ, която е получила за това е 5,6 милиона евро през 2013 година. За новия бюджетен период на ЕС (2014-2020 година) за България за тези цели са предвидени 82 милиона евро, от които 4 милиона вече са одобрени за отпускане.

Страната ни не е призната за „фронтова държава“ за разлика от Гърция и Италия и следователно не може са се облагодетелства като тях от европейската солидарност. Тъкмо обратното – трбява да я проявява към държави, които са в пъти по-богати от нея.

Европа ревниво пази пазарите си на труда и социалните си системи от гражданите на своите нови членки на изток, и най-вече от българите и от румънците. Тя иска да ограничи правото им на свободно движение и достъпа им до социални придобивки. Тя обаче е готова щедро да сподели благосъстоянието си с африканци и азиатци, които не говорят нито един от нейните езици, нямат нищо общо с нейната култура и цивилизация, нямат никакъв принос към изграждането ѝ, нямат нито образованието, нито квалификацията да допринесат нещо за нея и да се издържат. Тя се държи като майка с чуждите и като мащеха със своите.

Европейските сили не му мислиха много, преди да се намесят военно в Либия и в Мали. Освен режими, въоръжени групировки и беззаконие, тези две африкански страни са известни с нефта и с урана си. Странно защо Европа не прояви същия ентусиазъм да се намеси военно в Сирия и в Ирак, където днес процъфтява Даеш (Ислямска държава) – главният фактор за сегашната миграционна вълна?

Европа е много твърда и сурова, когато иска да мачка по-малките и по-бедните си членки и необяснимо мека и плаха, когато трябва да респектира някой диктатор или международен бандит. Нейната „мека сила“ е политически перверзна. Януш Бугайски е прав, че тя е „повече мека отколкото сила“. ЕС не посмя да защити украинците от Путин и сирийците от Башар Асад, Ал Кайда и Даеш. Може би, защото и върху двете страни пада сянката на руската армия.

ЕС прекарва месеци в пазарлъци как да разквартирува нарастващия брой бежанци, но не смее дума да отвори за справяне с проблема в корена му – за налагане на зона за сигурност в Сирия и в Ирак, която да спре масовото бягство на населението оттам. За това Турция пледира още от началото на сирийския конфликт.

От ден на ден става все по-безпощадно ясно, че въздушните удари срещу Даеш не вършат работа и че трябва сухопътна военна операция. Само че в ЕС – с цялата му Обща външна политика и политика за сигурност, с Общата му политика за сигурност и отбрана, с трихилядната му дипломатическа служба и с върховната му представителка по външната политика и сигурността – никой няма дупе за такава акция. Куражът им стига да измислят имигрантски квоти и да извиват ръцете на националните правителства да ги приемат.

 

Контрапродуктивно

 

Напливът от бежанци през Средиземно, Егейско море и през Турция и Балканите не е спирал още от 2011 година. Кога обаче беше последният му пик? Когато през юни ЕС реши, че е готов да преразпредели 40 000 нелегални имигранти от Италия и от Гърция и да приеме още 20 000 бежанци от държави извън него. Лозунгите за хуманност и солидарност останаха за вътрешноевропейска консумация. Проваленият свят, източник на миграцията, прочете в решението друго послание: Идвайте, приемаме ви, ще ви поделим и ще ви настаним.

Африканска дипломатка в Брюксел се пошегува, че нещастните хора в страната ѝ са готови да посрещнат подобни решения с улични тържества. Ако бях трафикант на хора и аз бих ликувал. Какъв пазар ми отварят само? И какво търсене? Което вдига цените.

През уикенда бях в импровизиран бежански палатков лагер в един от парковете на Брюксел в съседство със службата по миграцията и убежището. Той приютява около 1 000 обитатели от Сирия, Ирак, Афганистан, Сомалия, Еритрея. Разговорите ми с тях ме убедиха колко добре организирана и доходна индустрия е миграцията към Европа. Седемнадесетгодишно момче от Афганистан ми разказа (с преводач от диаспората в Белгия) как вуйчо му платил на един човек в родината му и оттам нататък то безпрепятствено стигнало с още 30-на души до Брюксел по дълга и явно добре организирана верига за трафик през Иран, Турция, България, Сърбия, Унгария, Австрия, Италия и Франция. „Само казвах името си и ведната имаше кой да ме поеме, беше платено на всички по веригата“, каза Хамидула. Пътували са къде пеша, къде с коли и ванове и на нито една граница не са имали проблем. (Подробностите можете да прочете в следващия брой на списание „Клуб Z”). За една седмица обитателите на лагера са нараснали четворно, разказа един от хуманитарните доброволци там.

 

Опасно

 

Бежанската вълна може не само да доведе терористи в „зоната на свобода, справедливост и сигурност“, каквато претендира да е ЕС. Тя също ще подложи на изпитание социалните, образователните, здравните системи на приемащите страни. Тази година в ЕС се очаква да влязат над 1 милион кандидати за убежище (800 000 очаква само Германия). Какво ни гарантира, че при тази щедрост догодина те няма да са 3 милиона и да се увеличават всяка следваща година?

Моля някой да обясни на европейския избирател, защо българският или румънският „социален турист“ са заплаха за неговата икономическа сигурност, а сомалийският или афганистанският бежанец с многобройното им домочадие не са.

Освен социалната и икономическата сигурност миграционната криза руши и доверието в Европа, в способността ѝ да охранява живота, имота, интересите на своите граждани, а не само абстрактни принципи, които могат да бъдат тълкувани и използвани манипулативно. Например солидарността. Защо Великобритания не иска български работници, но иска сирийски бежанци? И какъв е смисълът да си европейски гражданин при това положение?

Подозирам, че след трафикантите на хора днес най-големи фенове на Ангела Меркел и на Франсоа Оланд трябва да са Марин Льо Пен и Найджъл Фараж, както и британските тори, които искат да извадят страната си от ЕС.

Политиката на безкритично отворени врати и налагане на имигрантски квоти, на двойни стандарти, мекушавост и безхарактерност, на кабинетни солидарност и хуманизъм  работи за евроскептиците и за еврофобите. Глупостите и провалите на Европа са техни победи. За да обичат европейците Европа, трябва да я чувстват своя. Предложението, което Брюксел се готви да направи утре, не помага за това.

 

На последния Европейски съвет по въпросите на миграцията министър-председателят Бойко Борисов възрази срещу изключването на България от „фронтовите държави“ и извоюва намаляване на бройката бежанци за страната ни от 788 на 450.

За разлика от него Орбан, в момента черната овца на европейското семейство, успя да издейства за Унгария пълно изключение от приемането на нелегални мигранти от Гърция и Италия.

България избра балансиран подход – да не отказва солидарност, от която един ден сама може да се нуждае, но и да не се оставя да злоупотребяват с нея.

Оттогава досега обаче положението се влоши и има изгледи още да се влошава за неопределен период. Време е София да втвърди тона и да потърси единодействие с естествените си съюзници в Източна и Централна Европа. Това са държавите от Вишеградската четворка – Полша, Чехия, Словакия и Унгария както както и Румъния и Словения, които също не искат нови имигрантски квоти.

Не е толкова страшен броят имигранти, който могат да ни зачислят, а прецедентът, който би отворил вратата за следващи, които постепенно да превърнат по-бедната периферия на ЕС в санитарен пояс за прииждащата от третия свят миграционна вълна.