Jelev.info
Veselin Jelev's Blog

Архив October, 2014

БРЮКСЕЛ–Няма нищо страшно. От снощи България прилича на Белгия. Засега главно по броя партиите в парламента. Белгия е пример, че колкото и много и скарани да са те, решение може да се намери при определени условия.

Вече виждам как скептикът вади поредното “нерде…нерде…” – за тяхната история и за нашата, за тяхната икономика и за нашата, за тяхната политическа култура и за нашата.

Да, Белгия е индустриална сила от 17-ти век, добре е забогатяла през колониалния си период в Конго (1885-1960 г.), била е една от основателките на това, което днес е Европейският съюз, граничи с двете най-големи икономики в него – Германия и Франция – които като локомотиви теглят износа й, има девет пъти по-висок брутен вътрешен продукт от България и десет Нобелови лауреати.

Освен това Белгия е монархия, България – република. Белгия е федерация, България – унитарна държава. Те имат двукамарен, ние – еднокамарен парламент. У нас, падне ли правителството, Народното събрание се разпуска. В Белгия продължава да работи и при служебен кабинет.

Така е. С Белгия обаче ни свързват повече неща, отколкото обикновено си представяме. На повърхността това са Търновската конституция, която е заимствана от белгийската от 1831 година, лъвът като хералдически символ, Сакскобургготската династия, девизът “Съединението прави силата” и биреният лозунг “Мъжете знаят защо”.

Нищо обаче не ни свързва така с белгийците както разделението на нацията. Следствие, на което е девизът за съединението и силата. Има още много хляб да ядем, докато се разделим като тях. Ако отворите книга по белгийска история, веднага ще се натъкнете на понятието “партикуларизъм”, т.е. раздробеност.

Белгия съществува като държава от приемането на конституцията си, година след като извоюва независимостта си от Холандия. По-рано на това парче от картата на Европа е имало съвкупност от провинции, принадлежащи към т. нар. Ниски земи и преминавали от империя в империя през вековете. И до ден днешен тук много хора се чувстват по-свързани с местната си общност, отколкото с националната. Един от неотдавнашните премиери, Ив Льотерм, дори си бе позволил да каже, че нещата, които държат страната му цяла, са кралят, бирата и националният отбор по футбол.

За разлика от нас белгийците освен политически, са разделени и езиково на фламандци, които говорят холандски и валонци, които говорят френски. Съответно всичките им партии – християндемократи, социалисти, либерали, зелени, националисти (крайни и умерени) имат фламандски и валонски вариант и се случва единият да не иска да има нищо общо с другия.

Най-силната партия в Белгия иска да закрие държавата. Новият фламански алианс (НФА), които освен сепаратисти са и републиканци, искат да направят федералната държава конфедерална като стъпка към окончателното й разделяне на две държави по сегашната езикова граница. НФА печели най-много гласове на изборите през послените години, но недостатъчно да управлява сама.

Белгия е три пъти по-малка по територия от България, но има сигурно тридесет пъти по-сложно държавно и административно устройство, плод на серия реформи и компромиси между различните й групи. В рамките на федералната държава съществуват три езикови общности – фламандска, валонска и германска, четири административни региона – Фландрия, Валония, Брюксел (със смесено население) и малка германска общност около Ойпен. Всяка от тези единици има свое правителство и парламент. Официалните езици са холандски, френски и немски.

И всичко това работи добре. Белгия е между 15-те най-богати страни в Организацията за икономическо сътрудничество и развитие, тя е сред държавите с най-висок жизнен стандарт в ЕС.

Също както в България, от 2007 година насам изборите в Белгия произвеждат раздробени парламенти – с по седем, осем партии. Коалиционните преговори са трудни и дълги. Последните парламентарни избори бяха заедно с европейските на 25 май. Оттогава досега четири от партиите преговарят за съставяне на кабинет и според медиите вече са близо до финала. Преговорите за досегашното правителство, водено от валонския социалист Елио ди Рупо, поставиха световен рекорд по продължителност – 19 месеца.

Политическите кризи съвпаднаха с кризата в еврозоната. Държавният дълг достигна 100 процента от БВП, две от най-големите банки фалираха, струвайки десетки милиарди евро на бюджета, сепаратизмът стигна исторически високи нива на подкрепа. И все пак решения бяха намерени. И то – от същите стари муцуни – главните играчи в белгийската политика не са се сменяли поне през последните десет години. Само си разменят постовете в различни коалициии.

Всичко това е често обект на критика или присмех в местните и световните медии. Безпристрастните коментатори обаче разбират, че раздробеността е исторически унаследена особеност на страната и че ако можем на нещо да се научим от белгийците, то е как в такива условия се прави проспериращо общество и държава.

Какво става тук, когато избирателят не посочи ясен победител?

За разлика от другите монархии в Европа белгийската има не само декоративни функции. При трудност да се сформира управляващо мнозинство кралят – от миналата година Филип, а преди него баща му Албер II – се консултира с лидерите на парламентарно представените партии. След това той посочва политик, който да води преговорите между тях за съставяне на кабинет.

Този политик не е непременно следващият министър-председател. Кралят му възлага ясно определен мандат на “проучващ” (explorateur), информиращ (informateur), посредник (médiateur). Неговите задачи са: (а) да формулира какво ще прави следващото правителство (б) да намери достатъчно партньори да го подкрепят и да поемат отговорност за изпълнението на програмата му. След това идват дискусиите за това кой да е премиер и как да се поделят министерските постове и други високи длъжности.

Участниците в евентуалната коалиция се движат от общото към частното. Първо се споразумяват за общите политики и принципи, които споделят. След това преценяват, докъде полето им на общност им поволява да стигнат и започват детайлни преговори по всички области на управлението, включително за всеки ред от бюджета. Ако отворите днешния брой на всекидневника “Соар” например, ще видите, че те са преговаряли върху промени в стандартните договори между пивоварните концерни и кварталните бирарии.

Така коалиционното споразумение е подробен писмен план за управление през мандата. Веднъж сключен, той става публичен, но предварителните преговори се водят при закрити врати.

През това време държавата работи. В Белгия властта е силно децентрализирана и голяма част от функциите, свързани с всекидневния живот на хората с в ръцете на местните общности. Освен това, като отбелязах, в условията на служебен кабинет парламентът работи и може да взема спешни решения, ако това е необходимо.

Така например, когато правителството падна през април 2010 година, министър-председателят Льотерм управлява служебно през коалиционните преговори до декеври 2011 година. През това време Белгия председателства Европейския съюз шест месеца, справя се последствията на банкова криза, участва в международната коалиция, която бомбардира режима на Моамар Кадафи в Либия, организира облигационен заем в подкрепа на бюджета си, актуализира го. Човек разбираше, че има правителствена криза, само ако чете или гледа новините.

Тези преговори доведоха на власт шестпатрийно правителство, включващо основните фламандски и валонски играчи от почти целия политически спектър. Обединяващият фактор беше страхът им от фламандските сепаратисти и реалната опасност от разцепление на държавата.

България също е “благословена” с общи страхове. Остава да прояви и култура на преговорите. В момента тя е на изпитание. Дори да се окаже, че липсва, положението позволява на избиратели и избраници да научат на собствен гръб един полезен урок – колко струва липсата на култура – в политиката и изобщо.