Jelev.info
Veselin Jelev's Blog

Архив July, 2014

“Георги Първанов каза още, че близки до Делян Пеевски фирми участват в изпълнението на „Южен поток“.
Това е цитат от днешна дописка.
Най-интересните думи в нея са “фирми близки до”.
Най са ми интересни, защото казват докъде сме стигнали в прозрачността на собствеността за 25 години преход, който според някои е свършил.
В търговското право и в публичните регистри няма “фирми близки до”. Има фирми собственост на.
Личният ми опит от последните години обаче недсвусмислено ме убеждава, че “близки до” може да е по-важно от “собственост на”.
Една такава фирма “близка до” доскоро беше собственик на вестника, в който работех допреди шест месеца. Този, на когото беше близка, не фигурираше никъде. Само дето я държеше за дълговете. Не знам на кого е близка новата фирма-собственик и дали наистина е собственик, или играе такъв.
Докато работех там, ми обясняваха, че не бива да се изказвам напреки на близкия нам държател, защото той ни държал също и за разпространението.
Хем на книга не ни е никакъв, хем в живота ни е сайбия. Двойна реалност. Една де юре, друга де факто. Юре-то е параван на факто-то.
Ето, затова ЕС ни наблюдава вече седем години и няма изгледи скоро да престане, защото фирмите и близките до тях не са това, което са. Спомняте ли си “Зоната на здрача”?
И ако бяха само фирмите, с мед да ги полееш. Ама има и институции “близки до”. И служби “близки до”. И партии “близки до”. За медиите е излишно да говоря.
Добре би било да знаем, кой какво агентурно минало е имал.
Още по-добре обаче е да научим, кой на какво икономическо настояще се радва.
Само си въобразяваме, че го знаем.

За хубавите неща, които са доплували у нас по Дунава

България получава независимостта си през 1878 година от война между две деспотични полусредновековни империи. Русия е отменила крепостничеството едва 13 години по-рано. До падането на халифата и трансформацията на Османската империя в светска република остават 35 години.
Откъде да дойде в България свобода? Откъде да дойде демокрация? От освободителите? Или от тези, от които те ни освобождават?
Не че е нямало откъде. Трябва обаче да си даваме сметка за източниците.
Това е първичната “демокрация” на селската патриархална община. От нея сме наследили любовта към равенството и нуждата от Тато. И аксиомата, че никой не е по-голям от хляба. Дори свободата.
Родната българска свобода е свободата на хайдутина. Тя е алтернатива на смъртта. Тя е свобода от държавата. Следователно тя е антидържавна и често – антисоциална. Протестна свобода. Тя е красива и романтична, но се изражда в диктатура, когато потисникът и изедникът вече ги няма и хайдутинът е дошъл на власт. Тогава той развъжда контрахайдути. И коли народа си, както и турчин не го е клал.
Мисля че разликата между хайдушко движение и организирана престъпност е чисто хронологична и терминологична. Не е обаче същностна. И двете са отрицание и подмяна на държавата и силово налагане на личната свобода. И на закрила алтернативна на държавната.
Всичката останала свобода и демокрация, която сме видели в Третата българска държава, е доплувала у нас по Дунава. И каквото сме прихванали от нея – това е. Тя не е местна порода. Затова периодично е била отглеждана и унищожавана. От вътрешни и външни сили, които понякога са действали заедно.
Успешното решаване на един въпрос обикновено тръгва от правилното му формулиране.
Въпросът: “Как да се оправим?” не се превежда:”Кога ще сме демократични?” или “Кога ще сме свободни?” Щом са ни пуснали в Европейския съюз, значи сме такива в задоволителна степен. Въпросът е: “Докога това, което ни прави част от Европа, ще доплува до нас по Дунава?” Докога свободата и демокрацията ни няма да са хайдушки и постхайдушки, а граждански? Кога те ще имат автентична българска почва?
Ако бях кандидат на следващите избори, ключовата ми дума щеше да бъде “модернизация”. Тя предполага, че моята свобода не означава непременно нечия смърт. И че чуждата свобода не е непременно за сметка на моята.

За трети път България ще номинира европейски комисар. И за трети път това става повод за национален скандал, а не за национално съгласие.
В устата на мълвата са две имена – Кристалина Георгиева и Сергей Станишев. За първата говорят в Брюксел, за втория – в София.
Говори се, че в дискретните консултации между държави, европейски партии и институции за подялбата на висшите постове в ЕС българските власти били запитани, дали биха номинирали сегашния български комисар Георгиева. И те още мълчали.
Извинявам се, че пиша в преизказно наклонение. Но не ми остава друго при “прозрачността” на процеса.
За това че Георгиева е обсъждана като вариант за висш пост в определена конфигурация на следващата комисия, съм сигурен. Казаха ми го двама дипломатически представители на други държави-членки, запознати с разговорите хора от сегашната комисия и от Европейската служба за външно действие – дипломатическото ведомство на ЕС. Написа го и френският “Монд”.
Прави впечатление, че за евентуалната кандидатура на Станишев се заговори в България, едва когато името на Георгиева влезе в обръщение, след като прозвучаха положителни оценки за нея от Брюксел.
Наблюдавайки цялата хореография около поредната подялба на властта по върховете на ЕС, трябва да отбележим, че понякога имена се споменават, за да бъдат елиминирани, или за да бъде тествано общественото мнение. Течовете на информация са премерени и целенасочени.
Става дума за подялба на четири поста: председател на Европейската комисия, председател на Европейския парламент, председател на Европейския съвет и върховен представител на ЕС по външната политика и сигурността /”външният министър” на съюза/.
Първите две позиции са вече разпределени: кандидатът на победилата в евроизборите Европейска народна партия Жан-Клод Юнкер беше номиниран за председател на Европейската комисия. Конкурентът му Мартин Шулц от Партията на европейските социалисти /ПЕС/ – втора на изборите – беше преизбран във вторник за председател на Европейския парламент.
Дотук всичко върви гладко – ЕНП и Социалистите и демократите /политическата група на ПЕС в парламента/ имат мнозинство готово да одобри Юнкер за председател на Комисията.
Остава той да напише програма, която ПЕС да представи пред електората си за свой успех и лявоцентристите да получат поне един от незаетите два висши поста.
Говори се, че тяхна кандидатка за председател на Европейския съвет е Хеле Торнинг-Шмидт, министър-председателката на Дания. Тя беше на сгледа при германския канцлер Ангела Меркел преди две седмици. Говори се също, че социалистите искат и “външният министър” да е техен. И за тази длъжност се спряга външният министър на Италия Федерика Могерини.
Основателни са съмненията, че могат да получат всичко, което поискат, при резултата си на изборите – от една страна.
От друга обаче те държат ключа към единственото възможно в парламента политическо /не аритметично/ проевропейско мнозинство в полза на Юнкер.
Подялбата трябва да включва и антидискриминационни ритуали – равностойно представяне на жените и на Източна Европа. Някои разбират първото като 2+2=4. Двете “мъжки” места вече са раздадени. Другите две са за жени. Ако едната е Шмидт /лява от Западна Европа/, другата трябва да е дясна от Източна Европа. И като най-отговаряща на изискванията за момента се очертава Георгиева.
Излишно е да споменавам, че преди да се отчетат половите, политическите и географските признаци е задължително кандидатът /кандидатката/ да има качествата за длъжността. С 18-годишната си кариера в Световната банка, с петте си години като комисар по хуманитарната помощ и отговора на кризи /което е част от общата външна политика на ЕС/, Георгиева попада в категорията, която може да се състезава за тези длъжности.
Друг кандидат на Изтока е полският външен министър Радек Сикорски. Той обаче има недостатъка да е мъж. Освен това неотдавна в медиите изтекоха негови подслушани коментари, които го обрисуват като двуличен в отношенията си с ключов западен съюзник – САЩ.
Препятствията пред евентуалната кандидатура на Георгиева са поне две – Италия и България. Очаква се италианският министър-председател Матео Ренци да се бори за едно от високите места в Брюксел. Той успя ловко да си вдигне цената, докато се водиха преговорите по кандидатурата на Юнкер. Италия последна от държавите с най-много гласове в Европейския съвет обяви подкрепата си за него, създавайки впечатлението, че тя е наклонила везните. Преди това Ренци се изказваше двусмислено. За известно време беше заподозрян като единомишленик с британския премиер Дейвид Камерън, който беше открито и последователно против Юнкер. От 1 юли до края на 2014 г. Италия председателства ЕС, което й дава лостове да прокарва интересите си.
Да се дава постът на европейски външен министър на България – малка, слаба, с репутация на приета “по милост” в ЕС, гледана от мнозина като “троянски кон” на Русия – точно сега, когато отношенията на ЕС и Москва са в най-ниската си точка от десетилетия, може да не изглежда съвсем разумно в някои столици.
Има обаче и друга логика – Георгиева познава Русия по-добре от Могерини, не само защото е българка, но и защото е представлявала Световната банка в Москва. Могерини има скромен международен опит в сравнение с Георгиева. Последната е безспорно по-подготвената да се разправя с руснаци, украинци и други източни партньори на Европа. Българката има и предимството, че може да разговаря с руснаците без преводач. Това е подробност, но важна подробност.
Най-важният недостатък на Георгиева в момента е, че не се знае, дали има подкрепата на държавата, която представлява в сегашната комисия. Ако правителството в София откаже да я номинира, тя излиза от играта. Т.е. министър-председателят Пламен Орешарски, доколкото той решава тези въпроси, може да направи услуга на Ренци. Има и известен мотив за това – Ренци е единственият досега европейски правителствен ръководител, който публично оспори искането на Комисията да бъде замразен проектът “Южен поток”. Неговият национален интерес съвпада с политическите интереси на българската левица. И обратното.
Дори да не се класира за върховен представител в тези обстоятелства, ако бъде номинирана, Георгиева има шанс за влиятелен портфейл в следващата комисия, който най-малко би направил България по-видима.
Българската левица, която все още де юре има правото да номинира следващия комисар, мълчи двусмислено. Около евнтуалната кандидатура витаят спекулации. Номинациите на кандидатите за шеф на Еврокомисията бяха по-прозрачни от номинацията на българския комисар.
Едни в БСП /Георги Пирински/ казват, че ако България има шанс с Георгиева, трябва да го използва. Други /Гуцанов/ препоръчват да бъде номиниран Сергей Станишев. Това предизвиква предвидими отрицателни реакции отдясно.
Ако човек се опита да се отърси от пристрастията, трябва да признае най-малко три обстоятелства: Станишев има биография, която му позволява да бъде еврокомисар – бил е министър-председател, лидер е на ПЕС. Той може да издържи и публично изслушване в Европейския парламент – има и компетентност, и отличен английски. Образът му в Брюксел е далече по-положителен отколкото в София.
Той обаче е уязвим по няколко пункта: /а/ не се ползва с достатъчно доверие в страната и в партията си. Изгуби поредните избори, има вътрешна опозиция в БСП, която иска оставката му /пиша това преди пленума на партията в събота, 5 юли/; /б/ с подкрепата за “Южен поток” такъв, какъвто го иска Кремъл, партията му и подкрепяното от нея правителство дискредитираха България и я поставиха в изолация в ЕС; /в/ съставеното с мандата на БСП правителство дълго се ползваше с негласната подкрепа на “Атака”; /г/ протестите срещу сегашното правителство и връзките му с олигархията, случаят “Пеевски” са силно дискредитиращи.
По всяка от тези точки Станишев, а в негово лице и България, може да очаква остри атаки по време на парламентарното изслушване. Ако изобщо стигне до него, защото не се знае, дали Юнкер би приел толкова рискова кандидатура. Той има правото да я върне. Би било лош прецедент втори поред комисар номиниран от българско правителство да бъде бламиран от Европейския парламент.
Най-сетне, след предсрочните избори България може да се окаже с правителство, което е против номинирания от нея комисар. Когато през 2009 година ГЕРБ номинира спорната Румяна Желева, председателят Комисията Жозе Барозу имаше очевидни резерви спрямо нейните качества и безупречно досие. Той обаче прие кандидатурата й, писмено заявявайки, че това е суверенното право на демократично избраното българско правителство, т.е. Желева въплъщаваше волята на народа и Брюксел не пое риска да се изправя срещу нея. Казано иначе, Барозу, реши да не влиза в конфликти нито със София, нито с ЕНП и остави на евродепутатите да го отърват от нежеланата кандидатка.
Струва ми се, че случаят със Станишев няма да е същият. Той вече трудно може да мине за избор на българския народ. Подкрепя го Мартин Шулц, но не изцяло БСП и България.
Но дори да беше ангел, ако бъде номиниран от сегашното правителство, той ще носи клеймото му. А това е нерадостното клеймо с главно “К” на въпроса “кой?” Кой номинира Пеевски? Кой даде без търг договора за “Южен поток”? Кой толерираше сметките на държавните предприятия в КТБ? Кой назначаваше хора с досиета?
С Желева България вече има горчивия опит от партийната кандидатура издигната на инат на всички останали. Тя катастрофира позорно. Грешката беше твърде голяма и твърде близка във времето, за да не вземем поука от нея. Разбира се, има и друга, деструктивна логика – след като ГЕРБ могат да номинират комисар на инат, защо БСП да не могат?
Ако България се опита да отчете единствено националния си интерес, трябва да заложи на сигурно – т.е. на кандидати, които са добре познати и познати с добро в Европа. Това са двете ни досегашни комисарки – Меглена Кунева и Кристалина Георгиева.
Първата отговаряше за най-близкия до ежедневието на хората ресор – защитата на потребителите. Ако днес авиокомпаниите не могат да ви лъжат,когато си купувате билети онлайн, това е нейна заслуга. Ако можете да върнете дефектната стока в срок от 14 дни и да си получите обратно парите, това също е нейна заслуга. Кунева защити интересите на европейските потребители в един от най-тежките търговски спорове – с Китай за произвежданите там опасни играчки.
Георгиева представляваше най-безспорната и положителна страна на Европа – на водещия в света хуманитарен донор – точно когато кризата сериозно разклати международното доверие в ЕС. Самият факт, че е сред спряганите за външен министър на съюза, е достатъчна оценка и за качествата, и за работата й.
България обаче има удивителния талант да не се възползва от човешкия си капитал. Поради което той изтича, или се похабява.