Jelev.info
Veselin Jelev's Blog

Архив March, 2014

Новото чудо на българската политика, Николай Бареков, съобщи в неделя, че хората му в парламента щели да внесат законопроект за операция „Чисти ръце“.

Аналогията е с мащабното италианско разследване срещу политическата корупция през 1990-те години.

Той сподели и целта на законопроекта: „Ще ги разделим“ – кои от депутатите са за мафията и кои против.

Преди известно време отбелязах, че България трябва да се разбаречи. Защото Бареков е поредното чудо за три дни, чиято основна функция е да разсее протестния вот. Протестен вот в България, колкото щеш, защото това е страната на най-нещастните хора в Европа, където почти никой не е доволен от живота си. Но тяхното недоволство никога не предизвиква промяна, защото се разсейва в различни посоки.

Такива като Бареков (виж преди него Яне Янев, Жорж Ганчев) разбиват протестния вот, като клонират и окарикатуряват каузите, които могат да го обединят. Например „чистите ръце“. Бареков и чистота! Весело. Ако си идиот, гласуваш за него. Ако си нормален, започваш да гледаш със съмнение на всичко, което ти пробутват за „чисто“. И решаваш да не гласуваш. Мисията – изпълнена. Бареков не трябва да спечели, а да развали изборите.

Партията му досега не се е явявала пред урните. Но изведнъж има представители в парламента. И се готви да предложи законопроект. Съвсем чисто. Не споменавам „ръце“, защото не съм сигурен, че този номер се прави с ръце.

Но целта, с която го прави, е още по-впечатляваща – „да ги разделим“. Който не гласува за чистите ръце на Бареков, значи е за мафията. „Или с нас, или против нас!“ В оригинал: “O con noi, o contro di noi“. Този цитат обаче не принадлежи на италианските магистрати с чисти ръце, а на италианския фашистки дуче Бенито Мусолини.

Не е изненадваща спонтанната фашизоидност на Бареков. Тя е неговата функция – да разделя, за да владеят други. Възмутителна е безметежността, с която широката демократична общественост наблюдава как тази политическа цицина се надува и постепенно се превръща в злокачествено образувание. Със самозалепен европейски етикет.

Надуването на Бареков е мерило за липсата на демократична чувствителност у нас. И за импотентността на т.нар. проевропейски партии да наложат наистина европейски норми в политическото говорене. И не само в говоренето.

Текстът е публикуван в Клуб Z. Още от автора четете тук.

Още опорни точки за “Кримската война

Референдумът и след него. В неделя населението на украинската автономна република Крим ще гласува в референдум за присъединяване към Русия. Председателят на местния парламент Владимир Констатнинов прогнозира, че 80 на сто от гласовете ще са “за”. Кримският премиер Сегей Аксьонов съобщи, че гласуването ще стане под “наблюдението” на 150 000 въоръжени руснаци на полуострова, включително т.нар. “отряди за самозащита” на 58-процентното руско мнозинство там. Лоялните към Москва кримски власти днес затвориха частично въздушното пространство над територията като мярка срещу евентуални “провокации”.

Западът обяви референдума за нелегитимен, противоречащ на украинската конституция и на международното право. Г7 поиска Москва да спре анексията на Крим. САЩ отказаха да преговарят с нея в такава обстановка. Днес новият украински премиер Виктор Яценюк ще бъде приет в Белия дом. Държавата му обяви частична мобилизация и това, че създава национална гвардия. ЕС, начело с Германия, предупреди Русия или да започне преки преговори с Украйна за решаване на кризата в рамките на международна “контактна група” и да изтегли войските си от Крим, или да се изправи пред нови, по-болезнени санкции като замразяване на активи и забрани за пътуване. Междувременно НАТО прати разузнавателни самолети АУАКС в членките си Полша и Румъния, които граничат с Украйна. Те могат да засичат цели на 400 километра разстояние. Алиансът започна военновъздушни маневри в Полша с участие на американски и полски самолети и военноморски учения в Черно море с участие на американски, български и румънски кораби. Той вече усили редовните си въздушни патрули над балтийските републики и Полша.

Че референдум ще има, е ясно. Руският президент Владимир Путин иска да постави Украйна и Запада през свършен факт. И след това да преговаря по него. Той изпитва търпението, решимостта и единството на западните съюзници и силата на техните организации – Европейския съюз и НАТО. Докъде би довело това?

Ако референдумът се проведе според предвижданията, в понеделник европейските външни министри се събират в Брюксел и обсъждат втората фаза на санкции срещу Русия – замразяване на активи и забрани за пътувания. От изтекли до днес чернови на решението им тези санкции няма да засягат Путин и външния му министър Сергей Лавров, за да останат каналите за комуникация отворени.

Итересно е как и кога ще реагира Москва. Путин може да приеме преговори в “контактната група” и така да забави европейското решение за втора серия санкции. Министрите също могат да ги отложат, като оставят окончателното решение за тях на редовна среща на върха на ЕС, която е насрочена за другия четвъртък и петък.

Възможно е и друго развитие – референдумът се провежда, Русия анексира Крим и продължава да не преговаря. Въоръжени “отряди за самозащита” превземат институциите на местната власт в източните украински промишлени центрове Харкив (на руски Харков) и Донецк (изборния бастион на сваления украински президент Виктор Янукович). Следват сблъсъци с местните националисти. Такива вече имаше. Над местната управа в Донецк през изминалите дни се вееше ту руско, ту украинско знаме. Путин праща силите си да защитят етническите руснаци и в тази част на Украйна. На дневен ред е въпросът не за откъсване на малка част от нея, а за масивната й териториална подялба.

Как точно би ескалирало напрежението от тази точка на нататък, е трудно да се предвиди. Единственото, което изглежда предвидимо за момента, са по-нататъшни европейски търговски санкции срещу Русия. Според Ройтерс в черновата на заключителния документ на срещата на върха от 20 и 21 март има призив към държавите-членки на ЕС да намалят потреблението и вноса си на природен газ. Русия дава една четвърт от потреблението в ЕС.

Ключов въпрос е, докога украинските власти ще удържат на опитите на Русия да ги въвлече във въоръжен конфликт с предизвестен край, както успя да направи това с Грузия през 2008 година. Как ще реагират украинските гарнизони в Крим, след като той бъде обявен за руска територия? Една пушка може да подпали война.

Това ще е върхов тест за НАТО. Алиансът няма правно задължение да брани суверенитета и териториалната цялост на държава, която не членува в него. Украйна е страна- партньор, която участва в негови мисии по света. Но война в Украйна не засяга само нея. Тя разклаща основите на международния ред в Европа и следователно поставя въпроса за способността на НАТО и ЕС да го гарантират. Доверието в тях е жизнено важен въпрос и за България, която вижда в двете организации гаранти на националната и сигурност и просперитет.

Паралелите. Крим не е Косово. Най-малкото защото украинските власти не са пращали армията си срещу руското етническо мнозинство в региона, както направи навремето Слободан Милошевич срещу етническите албанци. Крим по-скоро прилича на Кипър, където външна сила окупира част от друга страна под предлог да спаси от властите й своята диаспора там. Крим не е нито Косово, нито Кипър, нито бивша Югославия, нито Абхазия, нито Южна Осетия, защото във всички тези случаи става дума за разпадане на по-големи държави, на по-малки части, т.е. за сепаратизъм. В Крим той е само първата фаза, след него става дума за присъединяване, анексия, на територия на една суверенна страна към друга.

В Косово, Кипър, Босна и Херцеговина, Приднестровието, Грузия конфликтите бяха т.нар. proxy wars – войни на наместниците. Там Западът и Русия се противопоставяха чрез местни актьори – косовски албанци и сърби, бошняци, хървати и босненски сърби, грузинци, абхазци и осетинци и пр. Конфликт в Украйна предполага пряко противопоставяне между Русия и Запада, каквото не е имало от времето на Студената война. Такова нямаше дори по време на намесата на НАТО в конфликтите на Балканите през 1990-те години.

Стари муцуни. С ескалацията на украинската криза от спомените за Студената война в медиите възкръснаха две емблематични лица от нейните години. Бившият държавен секретар на САЩ Хенри Кисинджър и крайно консервативният политик и публицистът Патрик Бюканън.

“Сега чуваме нови призиви да вкараме Украйна и Грузия в НАТО. С акъла си ли са тези хора?” написа в неотдавнашна статия вторият. “Петима американски президенти, които бяха изправени пред много по-силови действия на много по-опасен Съветски съюз – Труман, Айк (Айзенхауер – б.а.), Джей Еф Кей (Джон Фицджералд Кенеди – б.а.), Джонсън, Рейгън – отказаха дори да заплашат със сила Русия за каквото и да е източно от река Елба” (границата между Германия и Полша – б.а.).

“Ето моето виждане за изход, съвместим с ценностите и интересите на сигурността на всички страни”, предложи в своя статия във “Вашингтон пост” Кисинджър:

“1.Украйна да има право свободно да избира своите икономически и политически съюзи, включително с Европа.
2. Украйна не бива да влиза в НАТО…,
3. Украйна трябва да е свободна да създаде всякакво правителство съвместимо с изразената воля на народа си. Мъдрите украински лидери тогава трябва да изберат политика на помирение между различните части на тяхната страна. Международно те трябва да следват позиция сравнима с тази на Финландия. Тази държава не оставя съмнение за яростната си независимост и си сътрудничи със Запада в повечето области, но внимателно избягва институционална враждебност към Русия.
4. Несъвместимо е с правилата на съществуващия световен ред Русия да анексира Крим. Трябва обаче да е възможно да се поставят отношенията на Крим с Украйна на по-спокойна основа. За тази цел Русия би трябвало да признае суверенитета на Крим. Украйна трябва да засили автономията на Крим в избори, проведени в присъствието на международни наблюдатели. Този процес би трябвало да отстрани всички двусмислия за статута на Черноморския флот в Севастопол”.

Далече съм от мисълта да споря с такива титани на мисълта и дипломацията. Това обаче не ми пречи да имам мнение по тезите им.

И двамата, Бюканън открито, Кисинджър – по-завоалирано – изхождат преди всичко от американския интерес. Той е – как да решим кризата в Украйна, без да се сблъскваме с Путин. Единият предлага САЩ изобщо да зарежат Украйна и да не навират влиянието си под носа на руснаците, а другият – да им предложат някакъв компромис: “Тестът не е абсолютно удовлетворение, но уравновесено неудовлетворение”, пише Кисинджър. Интересите на тези по средата – между САЩ и Русия – не са толкова важни. Украйна, която е в сърцето на кризата, е някак си второстепенна. Тя е средство, а не цел. Позволяват й да се сближи с ЕС, но с НАТО – не. Препоръчват й да прави като Финландия, без да я питат, дали може и дали иска. Струва ми се, че статутът на велика сила предполага не само собствени интереси, но и отговорности за световния ред и за по-малките и по-слабите.

И двамата говорят от позицията на сила, която раздава свободата и демокрацията по света в удобните за нея граници и дестинации. Може да изнасяме демокрация с танкове и Б-52 за Ирак и Афганистан, но за Украйна – в по-умерени количества. Да не унижаваме Русия, както великите сили унижиха Германия след Първата световна война, за да не насърчаваме нейния реваншизъм както немския през 1930-те години. Да дадем нещо на Путин, за да го усмирим. При това – да му дадем нещо, което не е наше. Това не е много далече от позорната мюнхенска сделка от септември 1938 година, с която Великобритания, Италия и Франция “утешават” Хитлер, като му подаряват населената с немци Судетска област в западна Чехословакия. Година по-късно той окупира цялата страна и прегазва Европа.

Мюнхенското споразумение покрива с позор тогавашния британски министър-председател Невил Чембърлейн. Уинстън Чърчил, който е в опозиция, му казва: “Беше Ви даден изборът между войната и безчестието. Вие избрахте безчестието и ще имате война”.

Четете още по темата в Клуб Z

Санкциите работят. Заплахата с тях накара руския президент Владимир Путин да прекрати военните маневри по украинската граница. За Запада и специално за ЕС обаче е рано да викат: „Победа!“

Руската военна блокада на Крим остава. И след като предизвика най-голямата международна паника от Никита Хрушчов* насам, Путин може би е готов за пазарлък с Европа и САЩ за Украйна. По всичко личи, че такъв пазарлък е целта на цялото упражнение.

Ведь недаром…

Още когато украинците свалиха неговото протеже Виктор Янукович, за Путин беше ясно, че губи Украйна като територия под руско влияние. За Путин това е преди всичко вътрешнополитически въпрос. Руски лидер, който допусне това, е слаб. Той позволява на коварния Запад да се настани пред портите му, там, където са корените на Великата Рус.

Руснаците не биха слушали президент, който губи. На американски – loser, а на български – загубеняк. Следващото нещо, което могат да му отнемат, е неговата власт. Открито авторитарният Путин дължи популярността си на това, че успя да върне на руснаците самочувствието на велика сила, пострадало тежко при Горбачов и Елцин. Може да се очаква, че Путин ще продължи да залага на това, ако реши да се кандитира за четвърти път. За авторитарния управник по принцип наличието на външа заплаха е основен сплотяващ, мобилизиращ и властоукрепващ фактор.

Колкото и мощна да е Русия, тя не може да подценява икономическото значение на Украйна. Тя е пазар с 45 милиона население, тясно свързан с руския. Страната е основна производителка на зърно и на въглища. В нея е стратегическа руска военноморска база. Тя лежи на пътя на руските газопроводи към Европа. Ако в нея се настанят европейски пазарни и енергийни правила, за руския бизнес животът става по-труден.

Но и това не е най-лошото. Обръщането на Украйна на запад е застрашително като пример не за Русия като нация, а за нейния режим, политика и икономическа олигархия. Къде отиват те, ако се окаже, че и на тази географска дължина могат да виреят свобода, демокрация, прозрачност, отчетност, върховенство на закона, човешки права? И то не по начина, по който ги разбират в Кремъл.

Като бивш кадър на КГБ Путин вероятно си спомня, че не западните ракети и бомбардировачи, а западната свобода и жизнен стандарт подкопаха и разрушиха някогашния съветски блок. Разянуковичената Украйна би могла да се окаже източник на опасна за днешния руски политически модел зараза.

Заради това да я „даде“ без бой за Путин е немислимо. Целта на цялото упражнение е да минимизира загубите нанесени му от източната политика на ЕС, колкото и противоречиви да са нейните резултати. За властта на Путин е по-изгодна трайно разделена и дестабилизирана Украйна, отколкото стабилна, но прозападна.

Можем да очакваме, че сега руският президент ще приеме западната покана за „диалог“, за който се е подготвил не по-зле, отколкото за военната си операция. Защо САЩ и някои от европейските държави могат да действат със сила навред по света в защита на своите интереси, свободата и човешките права, а той да не може да защити сънародниците си в съседна страна? Защо косовските албанци да могат да обявят независимост след референдум, а кримските руснаци да не могат, като и те са мнозинството от тамошното население? Нима суверенитетът и териториалната цялост на Сърбия не бяха нарушени? Защо суверенитетът и териториалната цялост на Украйна да са по-специални?

САЩ и Европа го критикуват, че нарушава Хартата на ООН. А американското нахлуване в Ирак без санкция на Съвета за сигурност какво беше? Къде са оръжията за масово унищожение, с които беше оправдано? Русия ще иска компенсация за поредната си геополитическа загуба. Може би това ще е Крим, може би – и други части от Украйна. „Диалогът“ няма да е лесен. И тук е втората драма в кризата:

Интереси или ценности?

Тя се отнася за Запада. Украинската криза започна с отказа на Янукович да подпише споразумение за асоцииране и свободна търговия с ЕС на Третата среща на върха на Източното партньорство на ЕС във Вилнюс на 28 и 28 ноември 2013 г. Целта на тази европейска политика, чиито основни инициатори бяха Полша и Швеция още през 2004 г., е да разширява територията на принципите и ценностите на ЕС в бившето съветско пространство.

Сега Европа (заедно със САЩ) е изправена пред изпитание – какво може и иска да направи, за да ги защити? Би ли изтъргувала целостта на Украйна срещу една по-кротка Русия, от чийто пазар и природни ресурси не може да се откаже? Колко европейски правителства биха рискували конфронтация с Москва заради украинците? Колко от тях искат да плащат за приобщаването им към Европа? А колко от обикновените европейци имат желание за това?

Досега ЕС беше муден, безволев и разединен в противопоставянето с Русия за Украйна. Путин й изви ръцете да се откаже от европейското споразумение, като от една страна я заплаши с търговска и газова блокада, а от друга й предложи 15 милиарда долара заем и още 3 милиарда долара облекчения от цените на руския природен газ. На това ЕС не противопостави никакви съпоставими стимули. Той предложи на украинците „дългосрочни изгоди“ с прикачен към тях списък от болезнени реформи.

Къде е Европа?

Докато украинците загиваха по улиците в бой със специалните части, за да свалят Янукович, Европа продължаваше да преговаря с него, след като беше заявила, че той вече е загубил легитимност. Тя още не е уточнила дали бившият украински президент ще бъде обект на санкциите, които ЕС реши по принцип да наложи на страната му, но още технически подготвя. Докато влязат в сила европейските санкции срещу режима, той вече беше паднал.

Европа показа за пореден път типичната за сегашните й институции липса на лидерство, когато Путин прати войски в Крим и руски въоръжени отряди завзеха парламента и правителството на автономната република.

Когато преди пет години ЕС за първи път в историята си избра президент и „външен министър“ (наречен върховен представител), мотивът беше Европа да говори с „един глас“ и да тежи повече в международните отношения. На практика обаче тя се сдоби с три гласа – на председателя на Европейския съвет Херман Ван Ромпьой, на председателя на Комисията Жозе Барозу, на шефката на европейската дипломация Катрин Ащън. Ето какво казаха те, на 1 март, след като горната камара на руската Дума позволи на Путин да прати войски в Украйна.

Ван Ромпьой (чрез своя говорител):

“Председателят Херман Ван Ромпьой разговаря днес следобед по телефона с президента на Русия Владимир Путин. Главната тема беше Украйна. Президентите обсъдиха финансовото положение и сигурността на страната“.

Жозе Барозу:

„Ние бяхме поразени вчера от съобщенията за нарушаване на суверенитета на Украйна. Това са събития, които бихме сметнали за немислими в 21 век на европейския континент. Предизвикателствата в Крим трябва да бъдат посрещнати при зачитане на единството и суверенитета на Украйна. Надявам се, че международната общност също ще се изправи с нас в защита на тези принципи и за гарантиране на регионалния и международния мир“.

Катрин Ащън:

“Съжалявам за днешното решение на Русия да използва въоръжени сили в Украйна. Това е неоправдана ескалация на напрежението. Следователно аз призовавам Руската федерация да не изпраща такива войски, а да прокарва възгледите си с мирни средства“.

Струва ми се, че европейските граждани (да не говорим за украинските) в такъв момент очакват от първенците на ЕС да кажат нещо повече от това, че са си говорили с „агресора“ по телефона, че са поразени и че очакват светът да ги подкрепи.

Нито идея какво да се прави, нито дума за ответни стъпки. Тихият триглас начело на ЕС остави всичко това на държавите-членки да решат след два дни и изцяло оправда коментарите отпреди пет години, че е назначен от тях не да води, а да не се пречка на националните интереси и на националните егоизми в Европа.

Ащън има 3 400 подчинени и бюджет от 58,7 милиарда евро, 6,12 на сто от разходите на ЕС за периода 2014 – 2020 г. По какво проличаха те в украинската криза? Нима си струва такъв разход, за да има Европа международно конферансие? Това ли „лидерство“ ще убеди европейците в смисъла на общия им проект, то ли ще ги изкара да гласуват за своя парламент на 25 май?

Ще има ли санкции?

САЩ днес изредиха конкретни икономически санкции, с които биха могли да накажат Русия – от замразяване на руски авоари и ограничаване на инвестиции до забрани за пътуване. Европа остава обаче колеблива. Дори най-евроскептичният и лоялен към САЩ национален лидер, британският премиер Дейвид Камерън, е против търговски ограничения, защото те биха навредили на банките в страната му, стана ясно от правителствен документ, изтекъл до медиите. Очевидно тук чувствителностите и различията между държавите-членки са такива, че въпросът остана за разглеждане на извънредна среща на върха на ЕС в четвъртък.

Кремълският съветник Сергей Глазиев вчера предупреди, че ако Русия стане обект на американски санкции, може да смени долара като резервна валута и да спре да изплаща заемите си към американски банки, както и да разпродаде американския дълг, който държи, нанасяйки ответни финансови щети на САЩ.

Евентуално икономическо и дипломатическо надцакване между Запада и Русия е игра с неизвестен край. Руските фирми изгубиха близо 60 милиарда евро от борсовата си цена само в понеделник заради Путиновата демонстрация на сила, рублата падна с над 10 на сто спрямо долара.

От друга страна обаче политическият риск повлече надолу и котировките в цяла Европа. Освен това поскъпна петролът, на който Русия е основен износител и чиято цена е свързана с тази на природния газ. Скъпият долар би й навредил, ако тя внасяше енергоизточници. В случая той увеличава приходите й, а слабата рубла е добра за износа й изобщо.

Извън чисто икономическите съображения Путин едва ли иска международна изолация. Но и едва ли се е стреснал, че Европа може да спре да му говори. Ако газът секне, ще трябва да му проговори. От друга страна обаче, както ЕС не може без руски газ (между 25 и 30 на сто от потреблението) , така и Русия не може без европейския пазар и приходите от него.

Де е България?

Засяга ли всичко това България? Естествено, че да. Най-непосредствената опасност е да ни спре парното, което гори руски газ, минаващ през Украйна, предупреди вчера вътрешният министър.

За един риск обаче никой не говори – рекордната за ЕС енергоемкост на българската икономика. За седемте години членство в ЕС темите за въглеродните емисии и енергийната ефективност остават западноевропейска екзотика за България. Ние продължаваме да произвеждаме най-малко с най-много в Европа, което означава преди всичко тежка енергийна зависимост от Русия. И ако по нещо си приличаме с Украйна, то е, че и у нас има политици, които се стараят да не загубим тази зависимост.

* През октомври 1962 година тогавашният съветски лидер Никита Хрушчов се подготвя да разположи руски ядрени ракети в Куба в отоговор на опитите на САЩ да съборят комунистическото й правителство и на разполагането на насочени към СССР американски ракети в Турция и Италия. Ядреният конфликт е избегнат след споразумение между тогавашния американски президент Джон Кенеди и Хрушчов за изтегляне на съветските ракети в края на същия месец.

Статията е публикувана в “Клуб Z”. Прочетете за последните развития по темата там.