Jelev.info
Veselin Jelev's Blog

Архив September, 2013

Сега пак ще направя нещо неразумно. Ще се изкажа за последния български сериал – “Четвърта власт”.

Работя като журналист във вестници и агенции вече над 30 години. Цял ден чета в социалните мрежи оценките за филма на известни и уважавани колеги.

Честно казано, изненадан съм от всеобщата крайна и отрицателна реакция. От тежките присъди, от понякога грубите квалификации.

Няма и следа от съмнение в собствената правота и величие, от опит да видиш нещата от друга гледна точка. Което е задължително в нашия занаят.

Колеги, или животът много ни е озлобил (има с какво), или се вземаме много насериозно. И очакваме и изкуството да ни третира така.

Спомням си от учебника по литература – за 8-ми клас май беше – че несъответствието между претенции и възможности е един от източниците на комичното.

Спомням си и думите на големия Исак Паси: “Истинската интелектуалност е скромна”.

Дали нашите всекидневни опуси са толкова съвършени, колкото очакваме от едва започналия сериал? Не е ли рано да обръщаме палеца надолу още от първите му два епизода?

Как изглеждат вестниците ни в очите на актьорите, режисьорите, сценаристите? Не видях някой от тях да ни съди толкова безапелационно, макар всеки ден да даваме поводи за това и вие, особено старите вестникари, добре да го знаете.

Иначе обичаме да говорим за баланс, безпристрастност, вярност на фактите и пр. хубави неща.

Да започнем с това, че става дума за сериал. Това не е социална драма или политически трилър. Сериалът е развлекателен жанр. Той не тревожи хората с действителността , а им помага да я преживеят по-лесно. Прави им кеф, а не катарзис – да го кажем с актуалната терминология. Това е хуманна и обществено-полезна функция.

Вие от Севдето Шишманова и Найо Тицин катарзис ли очаквахте да ви правят? Според мене те не са ви мислили такива работи.

Хората правят боза, а вие сте дошли с чашите за ракия. И бъркате бозата със спиртомер. И псувате, че не се вдига градусът. Опасявам се, че ако има излъгани очаквания, те са проблем на очакващите.

Да оставим жанра и да си спомним, че драматургичната логика обикновено не е като житейската. Това е така, за да не започнат обикновените зрители да се прозяват след петата минута. Като видят, че и във вестниците е като в тяхната фирма или учреждение, ще превключат на телевизия “Планета”.

Благодарение на драматургичната логика в “Четвърта власт” с изненада открих колко интересно нещо била планьорката (редакционното заседание, където си мерят на кой му е по-голям материалът или източникът – б.а.).

За мене планьорката (бил съм на хиляди сигурно) е едно от най-досадните събития в живота ми, достойно за редовете на Христо Фотев – “единственото нещо на света, което в стихове не се превръща”.

Все пак отдалечаването от житейската правда трябва да е с мярка. Тя май малко е изгубена във въпроса към новата колежка: “Ти би ли спала с източник?”

Мъжът, пък бил той и редактор, не може да третира такова създание само като средство са производство. На мястото на хубавата блогърка аз бих се обидил. Че ме инструментализират. Вместо естествено да ме пожелаят. Както всъщност става по редакциите.

Ако в първите две серии нещо ме накара да се усмихна (нито горчиво, нито злобно), то е как са ни идеализирали. Напълно незаслужено. Може би понеже продуцентите са колеги, са искали да кажат: Журналистите имат трески за дялане, ама като цяло не са лоши хора.

Най-романтичната ни черта е, че разследваме разни лоши хора (дебели, грозни, зализани, арогантни и цинични с пари и власт) хващаме ги на калъп, обаче те използват парите и властта си и се измъкват, а нас ни го… Ама ние сме моралните победители. А в последната серия може да сме и реалните. Ще видим. Хубаво е, бе колеги. Защо не ви харесва?

Или искате грубата шаячна правда? Че като съсловие сме колективно корумпирани. Защото ни плащат заплатите, за да слушкаме. При това ни плащат мизерно. С неизвестно чии пари. Слушкаме без много-много да папкаме. Или така е само в моя вестник? Който аз иначе обичам.

Севдето и Найо трябва малко да посмалят това с конспирацията на тайните служби срещу разследващите журналисти, дето се занимават с “щрак министър на портрет”.

В реалния живот никой в тайните служби не се хаби да прави контра-компромати. Просто министърът вдига телефона на главния редактор и му казва кой материал да свали. И той го сваля.

Ако главният не слуша, се обажда на издателя. Ако и той не слуша, се обажда на следователя или прокурора и те слагат край на всички тези безобразия.

Ако и това не помага, кредиторът или разпространителят дърпат шалтера – и кой откъде е.

Ама от това сериал не става.

Кой казва, че вотът нa недоверие не се е състоял?

Състоя се и още как.

Недоверието е всеобщо. Безсилието – също.

Управляващите имат мнозинство, но нямат кворум.

Опозицията може да направи кворум, но не го иска, защото няма мнозинство.

Балансьорът може да направи кворум, но нито едно мнозинство в него, не му харесва. Идеята за избори – също.

И най-важното е, че целият този абсурд е напълно законен. Следователно законът е абсурден.

Дълг на суверена е да го промени.

П.П.:

 Докато Белгия 541 дни нямаше редовно правителство, парламентът работеше и междувременно страната председателства шест месеца Европейския съюз, бомбардира Либия, организира вътрешен облигационен заем, актуализира бюджета си. В България има правителство, но парламентът го няма.

 Докато Белгия нямаше редовно правителство, държавата функционираше. В България нищо не функционира и когато хората питат, къде е правителството, няма кой да ти каже. Носят се слухове, че подало оставка.

Да кажеш нещо ново по темата за предизвестената смърт на вестниците е трудно. Фактите са известни. По цял свят тиражите и рекламните приходи падат. Издателите спират заглавия, режат работни места.

Причините също са известни. Интернет праща “Гутенберговата галактика” в историята. Хората стават все повече зрители и все по-малко читатели.

Това не е ново. За него канадският мислител Маршал Маклуън пишe още в 60-те години на миналия век. Оттогава вестниците все умират. Ако е вярно, то е много бавен процес.

Вестниците са корави създания. Те са като Нелсън Мандела. Когато близките чакат благоговейно в болницата, когато редакторите са подготвили некролозите, а политическите кабинети – съболезнователните телеграми, изведнъж Ройтерс съобщава, че Мадиба се оправя и след няколко дни ще го изпишат.

Все някой ден краят идва, разбира се. Но днешните слухове за него ми се струват силно преувеличени.

Класическият хартиен вестник няма да умре, просто защото като носител на информация е многократно по-бавен, по-скъп, по-малко гъвкав и с по-малък капацитет от конкурентите си в Интернет. Това според мене са причини само той да се промени в сравнение с това, което е днес.

Главната грешка на пророците на неговата смърт е, че го разглеждат единствено като технически носител на информация, като контейнер за букви и образи. Който можем да хвърлим и да заменим с по-нов модел контейнер. Вестникът е повече от това.

Модерният вестник възниква горе-долу заедно с парния локомотив, но, както виждаме, не си е отишъл с него. Въпреки че кандидат-заместителите на вестника са дошли също горе-долу заедно с дизеловите и електрическите локомотиви.

Вестникът не е просто опаковка на информацията, превозно средство за съдържанието, което можем да заменим с нещо по-евтино, по-бързо, по-голямо, по-ефикасно. Той, за разлика от парния локомотив, е сраснат със сетивата и възприятията на човека от индустриалната епоха. И, струва ми се, докато този човек съществува, ще има и вестници.

Всъщност, това е революционната теза на Маклуън от 1964 година: The medium is the message. Средството е съобщението. Медиите не просто пренасят съдържание. Те формират начина, по който възприемаме. Те ни правят четящи хора, слушащи хора, гледащи хора, сърфиращи хора. Днес ние сме по малко от всичко това, като някой от елементите преобладава.

Човешкият избор на средства не винаги е рационален. Защо тежкото, чупливо и скъпо стъкло продължава да е преобладаващият носител на виното? Защо това не е леката, здрава и евтина пластмаса? Тя разваля вкуса, ще ви кажат винарите. Да, но съвременната химия със сигурност има средства да отстрани този недостатък. И защо не пием виното в порцелан? Той не разваля вкуса.

Просто вино се налива в стъкло. Защото виното не е само течност. То е ритуал със строго определени атрибути. Средството е съобщението. Същото е с вестника.

Той е част от всекидневния ритуал на градския човек и е вписан  в навиците му. Неизменно например върви със сутрешното кафе и отиването на работа.

Вестникът не само е всекидневната връзка на индивида с  обществото. Той е белег за индентификацията ни в това общество, център на общност в него. Има читатели на “Таймс” и на “Гардиън”, на “Монд” и на “Фигаро”, на “Капитал” и на “Телеграф”.

Ако телевизията е за всички, вестникът създава около себе си група. И струва ми се, че болшевишкият вожд Владимир Илич Ленин е имал нещо съвсем практично предвид, когато го е нарекъл “колективен организатор”.

Разбира се, за да върши всичко това, вестникът няма нужда да е непременно на хартия. По същия начин той действа и на компютъра, и на таблета ни. За разлика от тях обаче периодичният печат е съществувал много по-дълго (от ХV век до днес) и е твърде вкоренен в бита и в чувствителността ни. Целият въпрос за бъдещето му е с каква скорост те се променят и какво запазват от миналото.

Компютърът и таблетът са много по-функционални, но те не заменят чувството от разгръщането на страниците, мириса на прясното мастило, пробягването с поглед по заглавията. Те не заменят ритуала на четеното на истински вестник.

Електронните носители на информация остаряват и си отиват много по-бързо от класическия вестник. Компакт дискът вече прилича на воденичен камък в сравнение с ю ес би-то. Ай-падът масово измества лаптопа, а вече се задава и конкурент – ай-уоч (почти същото устройство, но на мястото на ръчния часовник).

След няколко години всички тези джаджи вероятно ще ни изглеждат анахронични. Те се сменят толкова бързо, че нямат време да пуснат корени в живота ни.

Може би не е далече времето, когато информацията просто  ще се появява в пространството пред нас като холограма – текст и жив триизмерен образ. Като призрака на Оби Уан Кеноби в “Междузвездни войни”. Щракваш с пръсти и ти се явяват Делян Пеевски, майка му, или Николай Бареков. И почват да те “страхуват”. Примерно.

Чудя се обаче, дали това окончателно ще убие навика на част от човечеството да седне на креслото в тиха стая и да разгърне страниците?

Електрическият локомотив ускорява пътуването с влак, но почти не променя ритуала му от гледна точка на пътника. Чакаш на перона, качваш се на вагона, сядаш в купето и слизаш на твоята гара.

“Майкрософт” промени драматично ритуала на четенето. Седиш пред екран, отваряш “прозорци”, “клик”- аш, “скрол”- ваш. Клавиатурата, Shift, Control, Alt, Enter, F1  и  пр. опосредстват контакта ти с текста. Това са коренно нови не само читателски, но и цивилизационни навици.

Една от гениалните черти на ай-пада и ай-фона на “Епъл”, както и на всички тъч-скрийни е “разлистването”. Стийв Джобс ни позволява да “пипаме” текста, както са го правили предците ни от индустриалната и прединдустриалната епоха.

Защо Джобс се е отнесъл с такова внимание към този архаичен навик на четящото човечество? Според мене – пак защото the medium is the message.

Гледайки далече напред, той не е забравил какво оставяме назад.

Дори в “Уиндоус”, когато искате да смените прозореца, или да осъществите някаква функция, стрелката на курсора се превръща в ръчичка с протегнат напред показалец, готова да прелиства. Още един остатък от Гутенберговия човек, който не иска да си отиде от нас. В тази ръчичка с протегнат показалец, за мене има искрица надежда за периодичния печат.

Класическите вестници са осъдени на смърт, ако се вкопчат в историческата си функция да носят вести. Името им, което идва от нея, е  вече символично. Тук не могат да се конкурират с електронните медии.

Те обаче остават място за дебат и за идеи. И в тази област най-силният им конкурент са социалните мрежи. Анахроничното във вестника не е толкова хартията и тромавата периодичност, колкото неговата еднопосочност и неинтерактивност. Малка група от професионални комуникатори облъчва със съобщения маси от реципиенти.

Още през 1960 г. Джоузеф Клапър доказва, че последните не са пасивни потребители на съдържанието, а го възприемат селективно, съобразно индивидуалните си нагласи, груповите норми и лидерите на мнение. В тази епоха обаче възможностите на аудиторията да реагира и да индивидуализира общуването, да избира канала му и съдържанието, са много по-малки от днес.

Сега всеки може да пише във “Фейсбук” или “Туитър”, да има блог. Т.е. не само да пречупва индивидуално съдържанието, но и да създава съдържание.  Сигурни ли сме обаче, че това би изместило професионалните комуникатори и организациите, чийто предмет на дейност е да информират обществото? Съмнявам се. То винаги ще има нужда от лидерство, включително в мненията и тук ролята на традиционните медии, включително на вестника остава. Те са институциите на общуването на надиндивидуално и групово ниво.

Струва ми се, че ако вестникът не оцелява като място на публичен дебат, причината не е толкова в материалната му същност, колкото в съдържанието. Ако имате наистина оригинална идея, ако направите наистина потресаващо разкритие и на глинена плочка да го издълбаете, хората ще го прочетат. Въпросът е, че при такива изисквания към качеството количеството на вестниците не може да остане същото. Вероятно ще оцелеят малкото най-добри.

Пиша всичко това, не за да обясня, защо умират българските вестници. Както вярно отбеляза наскоро Евгени Дайнов, повечето от тях умират, защото сами се отказаха да бъдат вестници. Те умират като стари предизборни плакати и като амбалажна хартия. Защото са подобие на вино в подобие на стъклена чаша.

Какви вестници има едно общество зависи от самото него. Нереалистично е да очакваме истински вестници, ако няма истински избори, истински институции, истински партии, истинска съдебна система. Малък е шансът хората да пият истинско вино, ако всичко друго в живота им е менте. Няма как да спуснеш в такава среда истинска журналистика. Ако я има, тя живее като диверсант. Кратко и трудно.

 

Цялата парламентарна група на “Атака” е в Брюксел от вторник. Тръгват си утре. Днес се срещнаха с журналисти пред заключената централа на Европейската народна партия (ЕНП) и поискаха тя да им се извини, защото депутатката ѝ в Европейския парламент Дорис Пак (Германия) ги нарекла расисти и ксенофоби. ЕНП не отговори. Според атакистите Пак не може да ги нарича така, защото баща й бил нацист. Те не приведоха факти за това и посъветваха медиите да попитат. Пак не беше в Брюксел. В кратък мейл до автора на този блог тя отказа да коментира твърденията както и да оттегли квалификациите си за “Атака”, които беше направила на пресконференция в София. Депутатът от “Атака” Десислав Чуколов пусна в пощенската кутия на ЕНП оплакване срещу Пак и програмата на партията си (т.нар. “План Сидеров”). Обеща да им изпрати и доклада на временната парламентарна комисия, която разследва полетите на правителствения авиационен отряд – “за да видят къде е ходил и какво е правил Бойко Борисов”. Колежката на Чуколов Магдалена Ташева поясни, че атакистите били евроскептици, но не били расисти и ксенофоби. Тя оправда искането на френския вътрешен министър Манюел Валс България и Румъния да си приберат ромите от страната му.

Тук ви предлагам избрани цитати от Ташева:

“Дорис Пак нарече партия “Атака” ксенофобска, с расистки прояви и евроскептична. Да, ние сме евроскептици както много други партии в Европа, както много министър-председатели и президенти в Европа, например, ако щете, Виктор Орбан (министър-председател на Унгария – б.р.), например чешкия екс-президент Вацлав Клаус. Ние сме евроскептици. Ние не сме расисти. Ето, затова сме донесли програмата на партия “Атака”, преведена на английски, френски и немски, за да се види, че там нито веднъж не се споменава думата “ром”, “циганин”, “турчин” и т.н. Ние искаме 500 лева минимална пенсия и 1 000 лева минимална заплата за всички в България. Ние констатираме, че липсата на действителна, функционираща пазарна икономика в България ощетява всички. Всички сме бедни, всички сме на дъното на европейската стълбица и искаме радикална социална реформа. Това, разбира се, възмущава лица като Дорис Пак, която не е нищо друго освен един лобист на корпорациите. Затова тя идва и сочи с пръст кой – добър, кой – лош. Кой на нея ѝ харесва, кой не ѝ харесва. Значи, Дорис Пак, еврокомисар Вивиан Рединг, господин Ханес Свобода (лидер на групата на алианса на социалистите и демократите в Европейския парламент – б.р.), г-н Вилфрид Мартенс (лидер на ЕНП) трябва да свикнат с мисълта, че в България живее един суверен народ. И да уважават неговия вот. Народът казва кой ще управлява, кой ще влезе в парламента и кой – не. И ако техните пионки, например изчезващата синя дреб там – СДС и прочие – събрани в реаниматорския блок сега, или мутрополитиката, тая партия, т.нар. ГЕРБ, не са влезли в парламента, то е по волята на негово величество българския избирател. Ако, както е в случая с ГЕРБ, тя е влязла, но не е могла да състави правителство, това е по волята на българския избирател. Дорис Пак и останалите трябва да се съобразяват с това. Да, ако “Атака” разширява влиянието си, корпорациите, които плащат на такива особи ето тук, в тая сграда (сочи сградата на ЕНП – б.р.) ще бъдат внимателно в началото, а после може би и невнимателно, отстранени от България. Например ЧЕЗ, например веригите “Кауфланд”, “Билла”, “Лидл” и т.н., ЕВН, картела между трите комуникационни оператора – “Глобул”, “М-тел” и “Виваком”. Те ще бъдат отстранени. Ще бъде спрян дъмпинговият внос, който разори българското земеделие. О кей? Това ще стане. И това пречи. Ние разбираме, че това пречи. Това обаче не ни прави расисти. Коя е тя, да дойде и да казва: Аз смятам, че с този трябва да управлява правителството, а не с този? Дорис Пак иска да направи една широка тройна коалиция със смазващо конституционно мнозинство, между БСП и ГЕРБ вероятно и на нея “Атака” ѝ пречи. За съжаление, това е волята на българския народ… Тя е родена през 1942 г. в едно малко градче (Шифвайлер, Саар), където – аз проверих –   нацистката партия е била най-силна. Мога ли да попитам, какво правеше таткото на Дорис Пак през 1942 г.?  Да е чувал така нещо за СС, Абвер, Гестапо? Коя е тя, да учи другите и да ги сочи като неонацисти или расисти, след като нейният собствен произход сочи, че тя не е била чужда, най-малкото, в битието си на дъщеря на такъв? Те нямат право да клеветят и да обиждат партиите, които на тях не са им изгодни…

Въпрос: Ще коментирате ли изявлението на френския вътрешен министър Манюел Валс за българските и румънските роми?

Ташева: Да, казал е България и Румъния да си приберат ромите.

Въпрос: Е, вие какво мислите?

Ташева: Ами, мисля, че този човек защитава националния си интерес…Което трябва да прави всеки. А вие помислете, защо тази общност никъде не може да бъде интегрирана? Обвиняват нас, че ние не ги интегрираме. Ами хайде Франция, мосю Валс, да отговори какви трудности той среща в интегрирането им.

Отговор на Дорис Пак:

“Нямам никаква причина да оттегля коментарите, които направих за “Атака” на пресконференцията в София. Това, че “Атака” сега се опитва да отвърне с лични нападки, говори само за себе си.  Не си струва да коментирам в подробности тези твърдения и това ниво на грубост.”

Искам да споделя две съобщения, които получих преди малко.

Първото е от пресцентъра на “Атака”:

“Здравейте, утре “Атака” прави пресконференция пред централата на ЕНП (Европейска народна партия- б.а.) на ул. Rue du Cоmmerce 10 (в Брюксел- б.р). Ще се внася сигнал срещу Дорис Пак (немска евродепутатка от ЕНП-б.р.) , а после ще се коментира провалът на вота на недоверие.

 Другото е от ЕНП:
Уважаеми колеги,
Във връзка със съобщение, появило се в някои български медии, относно предстояща пресконференция на Парламентарната група на ПП АТАКА на 26 септ. (четвъртък) в централата на Европейската народна партия (ЕНП) наRUE DU COMMERCE 10 в Брюксел, бих искам да ви информирам, че такава пресконференция на „АТАКА“ никога и с никого не е уговаряна, не е предвидена и няма да се проведе в посочения ден и час в централата на ЕНП.”