Референдумите в Унгария на 2 октомври и в България на 6 ноември тази година на пръв поглед са несъпоставими. Ако обаче човек се вгледа по-внимателно, ще открие ред прилики. И двата отразяват една и съща европейска тенденция: криза на традиционните елити, възход на популистки групи и каузи, които запълват пространства, освободени от партиите на т.нар. “главно течение”.
Съществуват сериозни съмнения дали това е автентичен или манипулиран “бунт” на масите. Елитите могат да го “откраднат” и да го обърнат в своя полза.
Да започнем обаче с разликите. В Унгария референдумът беше с един въпрос, за политиката на миграция и убежище на страната и на Европа. Негов инициатор беше управляващата партия Фидес на министър-председателя Виктор Орбан.
В България референдумът е инициатива на шоумен с нескрити политически амбиции. Той е самообявила се извънпарламентарна опозиция на цялата политическа система, изживява се като Робин Худ, говорител на “народа” и разрушител на статуквото. Въпросите на референдума са три и се отнасят до избирателната система и финансирането на партиите.
Наглед няма база за сравнение. Под разликите обаче прозират серия прилики.
Всъщност и двата референдума се представят за антисистемни, но нищо не правят на системата. Унгарският е такъв в европейски мащаб, българският – досега – само в национален. Може би, като освободи българите, г-н Трифонов ще отиде да освобождава други народи. Ще видим.
Орбан иска да наложи правила за миграцията и убежището различни от съществуващите в ЕС. Това е афишираната му близка му цел. Афишираната му далечна цел е да промени Европа, като отнеме част от властта на Брюксел и я върне на националните правителства.
И двете декларирани цели са непостижими. Унгария няма тежестта да обърне решенията за миграцията и убежището, подкрепени от мнозинството правителства в Европа. За да отнеме правомощия от ЕС и да ги върне на държавите-членки, Орбан се нуждае от промяна на Лисабонския договор, която той с малцината си слаби съюзници в ЕС (т.нар. Вишеградска четворка) не може да постигне.
Референдумът на Трифонов също експлоатира утопични вярвания. Ако постигне целите си, той няма да промени, а ще циментира статуквото.
Мажоритарната избирателна система със задължително гласуване и орязано публично финансиране на партиите ще остави в парламента само най-големите и финансово най-силни традиционни формации – ГЕРБ, БСП и ДПС.
Тя ще изчисти държавната власт от малцинствени неконформистки групи например като разединения Реформаторски блок. Това ще е задълго, защото партиите, които мажоритарната система облагодетелства, нямат интерес да я променят.
Резултатите и на двата референдума показват почти тоталитарно мнозинство за промяна, което обаче е в рамките на конституционно малцинство.
Подавляващото мнозинство сред по-малко от половината избиратели са настроени антисистемно. Те са много, но недостатъчно, за да сменят системата по демократичен начин. Съществуването им говори само за един безспорен факт – остра поляризация на обществото.
Това мнозинство от малцинството обаче е аморфно. То не е политически организирано. То е ситуативно – около въпросите на референдума вследствие на целенасочено промиване на мозъци в продължение на години. (Кампанията на Трифонов започна далече преди кампанията за референдума.) Това е всичко друго освен мнозинство за парламентарни избори. В него има привърженици на всички политически цветове.
В Унгария 3,3 милиона от над 8 милиона избиратели гласуваха за линията на правителството. Те бяха над 90 на сто от гласувалите, но под 40 на сто от хората с право на глас. Пет милиона избиратели бойкотираха вота. Избирателната активност беше с 10 процентни пункта под задължителния праг от 50 на сто, за да бъде признат вотът за валиден.
В България с “да” на въпросите отговориха средно над 70 на сто от участвалите. На инициаторите обаче не достигат около 13 000 гласа, за да задължат законодателя да приеме произтичащи от отговорите закони.
И двата референдума се основават на език на омразата, експлоатират масови страхове, нагнетяват недоволства, разчитат на пълна или частична неинформираност. Адресат на техните кампании са онеправданите, тревожните, гневните и манипулируемите.
В България Трифонов ги ухажваше дълго със словесната агресия срещу цялата политическа класа. “Поздравявам майките на нашите ръководители. / Довчерашни мухльовци, а днес – дупета…/В тая държава всичко е проституция…На трибуната качва се някакъв педераст./ Педераст, педераст, но облечен във власт…” и.т.н.
В Унгария управляващите раздухваха ксенофобия – бежанците ще заемат работните ни места, ще променят културата ни, ще застрашат сигурността ни, ще ни заразят със страшни болести.
Интересното е, че в България управляващите съвсем не са смутени от езика на своя хулител. Той твърди, че им зашил плесница, а те изглеждат доволни. Като че ли са получили това, което искат. Парламентът охотно гласува референдумът му да се проведе. В същото време оряза въпросите от референдум предложен от държавния глава.
Инициаторите и на двата референдума нямат ясна програма за следващия ден.
Какво ще правим с хроничните проблеми на България като бедност, неконкурентоспособност, корупция, изостаналост (от инфарструктурна до културна), когато промяната ще укрепи досегашната власт?
С какво ще се промени унгарската конституция, когато вследствие от референдума, мнозинството на Орбан запише в нея, че всяка молба за убежище трябва да се оценява поотделно. Такава е действащата европейска норма. Референдумът обаче не отговаря кой ще плаща финансовите санкции за отказа на правителството да изпълни европейско законодателство, което има по-висша правна сила от националното.
И в двата референдума представата за демокрация е сведена до гласуване с мнозинство. Върховенството на закона като ключов компонент на демокрацията се премълчава.
В Унгария Орбан поиска на практика унгарците да гласуват срещу договорните задължения, които държавата им доброволно е поела.
В България се наложи Конституционният съд да обяви за недопустими част от първоначалните въпроси на Трифонов.
В кампаниите и на двата референдума има злоупотреба с медийно влияние.
Правителството на Орбан е обект на многбройни критики заради тоталния контрол, който то установи над обществените и някои частни медии, заради данъка върху рекламата, с който сложи ръка върху приходите на непослушните сред тях.
Трифонов на практика е политически играч, но за него не важат правилата за медиен достъп, на които се подчиняват останалите партии и политици. Всяка делнична вечер той се ползва с по 1 час телевизионно време плюс повторения на предаването през деня.
Интересно е, че нито Съветът за електронни медии (СЕМ), нито някой от системните играчи, които по закон го назначават, не забеляза това обстоятелство. То май не им пречи.
Финансирането на Трифонов не е под наблюдението, което важи за политическите партии и за висшите постове в държавната власт. Някой да е виждал данъчната му декларация? Някой да знае източниците му на финансиране и финансовите му интереси?
Орбан използва средства от държавния бюджет, за да плати както организацията на референдума, така и кампанията на партията си за него. Според представители на опозицията тази кампания е била по-скъпа от британската за “Брекзит” и това е една от причините за масовия бойкот.
Истинските цели и на унгарския, и на българския референдум не са във въпросите им, а в предстоящите избори.
В Унгария гласуването послужи на Орбан да консолидира електората си възоснова на национализма, ксенофобията и страховете от миграционната криза за парламентарните избори, които идват през 2018 година. В изборите през 2014 година той изгуби конституционното мнозинство, което спечели през 2010 година. Сега тези 3,3 милиона гласоподаватели са за него морално основание за властта и за курса му при нарастващато му външнополитическа изолация в Европа.
Не съм сигурен, че Трифонов има собствени политически амбиции, като например да прави партия и да влиза във властта. Но резултатът безспорно показва, че той има влияние, което да търгува.
Освен това, както видяхме по-напред, резултатите от референдума облагодетелстват големите партии с оглед на предстоящи общи избори. Бойко Борисов подчерта, че е гласувал в него и с основание. Мажоритарна избирателна система би го отървала от раздробени парламенти, а следователно – и от тегобата на коалиции като сегашната.
Рискът за инициаторите на референдуми като в България и в Унгария е, че мнозинствата в тях, не са непременно мнозинствата в евентуални бъдещи избори.
В Унгария мнозинството беше на уплашените от миграцията и недоволните от Европа. То включваше части от Фидес, части от лявата опозиция и избирателите на крайнодясната партия Йобик, която официално е в опозиция на Фидес. В България мнозинството на Трифонов е мнозинство на недоволните от живота си и от “тази държава”. Те са в целия политически спектър.
И в двете страни няма партия, която с право да претендира за монопол над този електорат. Същото се отнася за бойкотиралите референдума в двете страни. Те не образуват потенциално мнозинство за промяна.
Ако референдуми като българския и унгарския са обективен измерител на нещо, то е степента на:
(а) недоволство;
(б) тревожност;
(в) желание за промяна;
(г) величина на реалните проблеми
(д) неразбиране на причините им
(е) заблуда за възможните решения
(ж) податливост на демагогия
(з) липса на предпазни механизми на обществото срещу политическо мошеничество
По всички тези показатели резултатът от Трифоновия референдум показва исторически високи стойности. Той не е решение на проблемите, а тяхно отражение, част от тях. Той показва, че не само не сме завършили т.нар. преход, а че сме го проспали.
Казано още по-откровено, референдумът на Трифонов показва, че повсеместната българска изостаналост е съпроводена с и вероятно обусловена от опасно високи нива на масова глупост. А глупостта е доживотна и непобедима. Както казваше покойният Крум Благов, “за да се смени системата, трябва да се смени народът”.
Българинът иска да живее по-добре. Но, както пише Николай Хайтов, “едно е да искаш, второ е да можеш, а трето и четвърто е да го направиш”.