Има ли дата в българската история, която да ни обединява?
Съмнявам се.
Може би 19 февруари – денят на обесването на Васил Левски. Или 2 юни – гибелта на Христо Ботев. Те ни обединяват в скръбта. И затова не стават за национален празник.
По всички останали исторически дати изглеждаме разделени. Дори по 24 май -доколкото разбирам от дискусиите около предложението той да замени 3 март.
Затова ми се струва, че тази светла дата може да продължи да разделя българите въпреки солидните аргументи в полза на обединителния ѝ потенциал (“че и ний сме дали нещо на света”, че сме “държава на духа”).
Датите сами по себе си не са нито добри, нито лоши. Те стават такива в отношението на хората към станалите на тях събития. Затова, да се лекуват човешки отношения с дати, ми се струва безнадеждно усилие.
Коренът на разделението на България не е в календара, а в хората ѝ. И по-конкретно – в част от политическите им организации и лидери, които не могат да съществуват без разделението.
Социалистите, които продължават да бъдат просто преименувани комунисти, нямат смисъл без идеологията си за класовото разделение и класовата борба.
Ултранационалистите с тоталитарен уклон от “Възраждане” са немислими без вътрешния и външния враг. Липсата на такъв просто ги закрива.
За съжаление, не са само те. Да не забравяме колко радикални бяха т.нар. “партии на протеста”, които искаха “да изчегъртат” несъгласната с тях част от България.
Мислите ли, че тя ще плесне с ръце и ще се прегърне с тях под образите на светите братя? Аз не мисля така.
Колкото Българии има на българската територия, толкова и национални светци и герои и разбирания за тях има.
Миналото няма да ни обедини. Освен славно и героично, то е кърваво и трагично и може само да ни разделя.
Не предлагам да го забравим, а да не му позволяваме да диктува бъдещето ни.
Няма да се уморя да повтарям мисълта на Ортега и Гасет, че не “маниите на миналото”, а “общият проект за бъдещето” прави нацията.
Точно такъв проект липсва на днешна България. Който го създаде, ще бъде обединителят.
В светлината на такъв проект, много вероятно, ще осмислим по новому цялата си история и ще я разкажем така. Тогава няма да ни бъде трудно да се съгласим кой е най-българският ден в нея.
Но преди да стигнем до такъв проект, първо трябва да се освободим от лидери и групи, хранещи се от разделението и агресията, от тези, чиято причина да съществуват е наличието на враг и дори той да липсва, те го измислят.
Това няма да стане като ги забраним, а като ги обезсмислим. Партиите на разделението са обикновено партии на унижените и на оскърбените, на тревожните и уплашените, на неуспелите, на гневните и губещите, на онеправданите, на недоволните и нещастните хора.
Техният проект за бъдещето са възмездието и отмъщението и в тяхно присъствие за национално обединение не може да се говори.
Тези хора трябва да бъдат спечелени обратно за обединителни и градивни каузи. Това няма да бъде бързо и лесно.
Затова изборът на национален празник трябва да бъде в края на списъка на приоритетите. Преди него трябва да бъдат делниците, които да намалят до минимум броя на последователите на разделящите партии. Трябват много време и работа с други думи.
Затова нека не пускаме всичката пара в свирката. Нека не позволяваме въпросът за националния празник да измести реформите, които ще създадат предпоставките за повече по-богати, по-щастливи, по-доволни от живота си и по-горди със страната си българи. Те самѝ ще си изберат празника.