- 3.2 Цитатът
Всеки репортер знае, че едно от първите неща, които редакторът иска от него, изпращайки го на събитие, е цитат.
В журналистиките с изразено разделение на труда в новините, каквато е американската, репортерът не е автор в европейския смисъл на думата. Той не пише окончателния текст, нито оставя свой уникален отпечатък върху него.
Новината често е неподписана и не е словесна творба с неповторим индивидуален почерк, а деперсонализиран, стандартен информационен продукт, отговарящ на технологични изисквания.
На репортера се пада само част от подготовката на окончателния текст, а именно – да тича по събития, да гони действащи лица и да носи прецизни, безпристрастни описания и точни, уместни, разбираеми и изразителни цитати.
Те са „суровината“, без която редакторът не може да сглоби годен за публикуване текст.
При отразяването на важни събития големите медии често разчитат на екипи, в които ролите са разпределени така:
- writer – писач, т.е. опитен журналист – кореспондент или редактор, който пише и редактира окончателния текст;
- reporter – репортер, който присъства там, където се развива действието (напр. срещи, пресконференции, демонстрации, атентати, бедствия, аварии) взема интервюта, задава въпроси, установява факти, записва детайли, подготвя елементи от текста;
- runner – бегач, който тича подир източниците на информация и събира точни и подходящи цитати;
- fixer – организатор, който се занимава се с логистиката по отразяванета на събитието – урежда акредитации, срещи, интервюта, контакти.
Без цитат четирислойният „ембрион“ на обърнатата пирамида е недоразвит. Без цитат разказвачът не може да убеди читателя или слушателя си, че казаното в лийда е вярно и че той е бил пряк свидетел на случилото се. Не може да потопи аудиторията в неговата атмосфера.
В писания текст цитатът прави това, което саундбайтът (синхронът) прави в радиото или в телевизията. Функциите му при класическия резюмиращ новинарски лийд са две – да потвърди формулировката на новината, дадена от журналиста и да придаде на разказа автентичност.
Тези функции са рационалната и емоционалната страна на достоверността – убеждаване и усещане. Цитатът казва на ума: Да, това наистина е станало, а на чувствата: Ето как е станало.
Два примера:
Обединеното кралство ще напусне Европейския съюз без сделка, ако британският парламент не одобри постигнатото споразумение за Брекзит до крайния срок 29 март, предупреди днес френският президент Еманюел Макрон.
“Трябва да бъдем наясно със себе си, с нашите британски приятели и с нашите народи”, каза Макрон, пристигайки на среща на върха на ЕС в Брюксел. “Първо, ние договаряхме споразумението за напускане две години. То не може да бъде предоговаряно. Второ, в случай на още един отрицателен вот в Британия, тръгваме към напускане без сделка. Всички го знаят”.
-0-
Президентът на САЩ Доналд Тръмп и новият бразилски крайнодесен лидер Жаир Болсонаро изградиха връзка въз основа на общата си марка на консервативна и популистка политика във вторник, като Тръмп обеща САЩ да дадат по-голяма подкрепа за глобалните амбиции на Бразилия.
Говорейки на съвместна пресконференция в Белия дом, Тръмп каза: „Както казах на президента Болсонаро, аз също възнамерявам да определя Бразилия като основен съюзник извън НАТО – или може би съюзник в НАТО. Ще трябва да говоря с много хора, но може би съюзник в НАТО – което значително ще подобри сигурността и сътрудничеството между нашите страни“.
-0-
В първия пример цитатът ни въвежда в атмосферата на среща на върха на Европейския съюз с думи на един от ключовите участници в нея, който адресира главния въпрос на дискусията – как Великобритания ще напусне ЕС.
Думите на Макрон потвърждават тезата на лийда, че Британия може да се раздели с ЕС без споразумение, ако парламентът ѝ за пореден път отхвърли трудно договорения текст. Но тези думи не просто илюстрират едно твърдение. Те му придават авторитет, защото принадлежат на важно действащо лице – лидера на едната от двете най-силни държави в ЕС, без чието съгласие не минава почти никое решение в съюза.
Ако се позове на договора на ЕС и на досегашното развитие на събитията, журналистът може и сам да заключи, че същестува вероятност за Брекзит без споразумение. Това заключение обаче има много по-голяма тежест, когато го прави един от хората, които вземат решенията.
На второ място, този цитат показва как точно френският президент се аргументира – споразумението е договаряно две години и не може повече да се предоговаря. Такъв е срокът за постигане на споразумение между напускаща държава членка и останалите страни в ЕС според член 50 на Лисабонския договор.
„В случай на още един отрицателен вот в Британия, тръгваме към напускане без сделка. Всички го знаят“. Няма как да се каже по-ясно. Това изречение „циментира“ лийда.
Във втория пример цитатът не само потвърждава „химията“ между двама популистки лидери и желанието на единия да подкрепи другия, но и допълва портрета на Тръмп като президент невеж във външната политика – Бразилия не може да стане членка на НАТО, защото е извън географския обхват на този политико-отбранителен съюз, определен от неговия учредителен договор.
Конфузното, некомпетентно изявление носи освен това небрежния, народняшки стил на Тръмп, който е негова „търговска марка“. Нито лийдът, нито цитатът твърдят, че президентът на САЩ е изрекъл поредната си глупост. Те го демонстрират.
Цитатите са „мускулите“ на текста. Те показват това, което прилагателните казват.
По-добре е да илюстрирате съждението си с цитат, отколкото да правите оценка, която му придава субективност. Например – с прилагателно.
Пряката реч, когато е ясна, въздейства по-силно от преразказа, който ни отдалечава от персонажа или събитието и носи субективността на разказвача.
Монологът или диалогът са жива картина, в която има герои и пряка реч. Преразказът на пряката реч е в една или друга степен абстрактно отражение.
Мислете за цитатите като за снимки. Те правят речева характеристика на говорещия, той се оглежда в тях.
Не от всяка пряка реч става цитат за новина. Той трябва да отговаря на ред изисквания, за да изпълни ролята си:
- Точност – без нея няма достоверност. Цитатът трябва да съдържа само точните думи на говорещия, ако трябва – с правоговорните му грешки и с несъвършенства на изказа. Не го поправяйте, не го редактирайте. Ако не се разбира какво точно иска да каже, не го използвайте.
- Релевантност – цитирайте само необходимото, не всичко, дори красноречието на говорещия да ви изкушава. Дългият цитат разсейва читателя отклонява го от линията на разказа. Вашата цел е да разкажете история, а не да предадете нечие пълно изказване, колкото и добро да е то.
- Коректност – не вадете избраните от вас думи от нечие изказване от техния контекст. Това може да промени смисъла им и да ви създаде етичен или правен проблем.
- Авторитет – източникът на цитата трябва да съответства на темата, да бъде разпознаваем и вдъхващ доверие.
- Достъпност – цитатът трябва да бъде разбираем. И най-компетентното изказване няма смисъл, ако на широката публика ѝ трябва речник, за да го разбере. Това важи особено за разговорите със специалисти – финансисти, лекари, юристи, учени. Карайте събеседниците си да обясняват сложните неща просто, на популярен език. Способността на човек да прави това е белег на действителна компетентност. Цитатът трябва да обяснява вашия разказ, не вие да обяснявате какво значи даден цитат.
- Краткост – когато стигне до края на цитата, читателят трябва да помни началото му. Иначе цитатът се превръща в протокол, който пречи на вашия разказ, вместо да го изгражда.
- Изразителност – цитатът трябва да подчертава съобщеното в лийда. Идеалният случай е да въздейства и върху разума, и върху чувствата. В него е героят ви. Цитираните думи трябва да бъдат тези, които ще накарат читателя да го разбере, но и да го усети.
Как да цитираме?
- Цитатът винаги трябва да има източник. Без него няма достоверност, няма авторитет. От вида на източника зависи доверието на читателя в разказа.
- Позоваването на източник е задължително за всички информации „от втора ръка“, критики, мнения. „От втора ръка“ ще рече информации, чийто източник не е репортерът, а друго лице.
Например: Фискалният резерв в момента е 9 милиарда лева, каза управителят на централната банка. Репортерът не е гледал лично отчетите на банката, той се доверява на нейния управител, защото длъжността му предполага висока степен на обществено доверие. Ако такова длъжностно лице скрие или изкриви истината, последиците за него, за институцията, която представлява и за страната могат да бъдат сериозни.
- Позоваване не е необходимо за общоприети и очевидни факти. Няма нужда да се позовавате на някого, за да напишете, че Земята е кръгла.
В международната практика има утвърдени начини за цитиране в медиите. Те са следните:
- On the record или „за протокола“ (не се превежда така буквално). В този случай журналистът може да използва всичко, казано от източника му и да го назове по име. „За протокола“ се изказват обикновено длъжностните лица по време на формални събития, които предполагат осведомяване на широката общественост – например публични заседания или други събития; пресконференции.
- Off the record или „извън протокола (също не се превежда буквално). Журналистът може да използва казаното от източника, без да го назовава. В този случай обикновено източникът посочва начина на позоваване, което журналистът може да използва – например: „правителствен източник пожелал анонимност“ или „дипломат, говорещ под условие за анонимност“.
Типичен пример на информиране „извън протокола“ е, когато длъжностни лица разговарят с журналисти неформално, извън рамките на официалното събитие – например в кулоарите или на специално свикан брифинг, за който е обявено предварително, че споделената на него информация не може да бъде свързвана с източника.
Често източниците използват извънпротоколните брифинги в чувствителни ситуации – когато искат определена информация да стане публично достояние, но по някакви съображения предпочитат тя да не бъде свързвана с тях.
- On background или „на заден план“, „в сянка“. Журналистът не може да използва никакви цитати – било с поименно или с анонимно позоваване. Казаното може да му служи за собствена информация. Ако реши, може да го напише от свое име, поемайки цялата отговорност. Информацията, събрана „на заден план“ обикновено служи като изходна точка в проучване на тема, в набелязване на план за интервюта, проучване на документи, командировки и пр.
Типичен пример за информиране „на заден план“ е т.нар. правило на Чатъм хаус в британската практика. Чатъм хаус или къщата Чатъм (Chatham House) е сграда в Лондон, където се намира Кралският институт по международни отношения.
Самото правило, създадено през 1927 г. и актуализирано през 1992 г. и през 2002 г., гласи: „Когато среща или част от нея се провежда съгласно правилата на Чатъм хаус, участниците са свободни да използват получената информация, но нито самоличността, нито принадлежността на говорещия(ите), нито тази на който и да е друг участник, могат да бъдат разкривани“.
Правилото се използва, за да улесни обсъждане и решаване на чувствителни въпроси, като позволи на участниците да изказват свободно гледни точки, без да рискуват отрицателни последствия от тях. Не е необходимо разговорът да се води в Чатъм хаус, за да бъде по нейните правила.
Освен в дипломатическата практика, правилото намира широко приложение на събития с участие на журналисти.
Правилото е компромис между откритите разговори „за протокола“ и тайните срещи, при които не се оповестяват участниците и съдържанието на дискусиите. То осигурява максимално възможната доза публичност и прозрачност по въпроси, чието обсъждане и разрешаване предполага дискретност. Спазването му е морално задължение, от нарушаването му не следва непременно санкция, но обикновено в практиката злоупотребилият с доверието повече не е желан на срещи, провеждани по правилото на Чатъм хаус.