Jelev.info
Veselin Jelev's Blog
cheap windows 7 key office 2016 key windows 10 product key windows 10 serial keys



Готвят ни ЕС 2-ра класа. На някого пука ли му?

Все по-често европейски лидери говорят за Европа след “Брекзит” и все по-често в този дебат от миналото изплува модела на ЕС на две скорости, от ядро и периферия. Такъв модел може да има тежки последствия за България, но по лоша традиция остава извън нейния политически дебат, включително през предизборната кампания.

Симптомите

Те се появиха още преди британския референдум на 23 юни 2016 г. като отговор на предшестващите го кризи в Еврозоната, Украйна и с бежанците. През юни 2015 г. тогавашният френски министър на икономиката Еманюел Макрон и германският вицеканцлер (сега външен министър) Зигмар Габриел излязоха с обща статия в британския “Гардиън”, в която се обявиха за по-интегрирана Еврозона с общи правила и органи за управление на икономиката, бюджет, конвергенция на данъчните и социалните политики и по-тесен политически съюз, включително формирование на Еврозоната в Европейския парламент, комисар за еврото.

Почти по същото време ЕС прие т.нар. доклад на петимата председатели, т.е. ръководители на основните институции на ЕС, който също набелязва стъпки и срокове за по-интегрирана Еврозона като вътрешно ядро на ЕС.

Днес френски сондажи сочат Макрон като възможен победител във втория тур на президентските избори във Франция през май, ако подкрепата за кандидата на “Републиканците” Франсоа Фийон продължи да се срива. Габриел, е лидер на германските социалдемократи, чийто кандидат за канцлер Мартин Шулц също води в рейтингите за германските избори през септември. Шулц като доскорошен председател на Европейския парламент е един от авторите на доклада на петимата председатели.

От началото на серията кризи в ЕС белгийски лидери неколкократно призовават за по-малка и по-интегрирана Европа, основаваща се на 19-те държави от Еврозоната. За това са се изказвали предишният федерален министър-председател, социалистът Елио ди Рупо и сегашният Шарл Мишел, който е либерал.

В съвместно изявление от 3 февруари т.г. Мишел и колегите му Марк Рюте от Холандия и Ксавие Бетел от Люксембург говорят за “различни пътища на интеграция в ЕС” след “Брекзит”, които да осигурят “ефективни отговори на предизвикателствата, които  засягат държавите-членки по различни начини”.

Документът е адресиран до среща на върха на ЕС, насрочена през март в Рим, където той ще отбележи своята 60-годишнина и се очаква да вземе стратегически решения за бъдещето си след напускането на Обединеното кралство.

Най-сетне, миналия петък, в интервю за белгийския бизнес всекидневник “Еко” валонският министър-председател Пол Манет заяви, че “един Полекзит, Унгекзит, Румекзит и Булекзит са желателни” в бъдещия ЕС след напускането на Великобритания.

Същото Манет каза за други членки на съюза, например Дания и Швеция, които не участват в общата валута. Те по думите му заедно с централно- и източноевропейски държави трябва да сключат споразумения за свободна търговия с ЕС, но да прекратят членството си в него.

Мотивите

“Европа на две скорости” не е нов лозунг. Но “поликризата” на ЕС го прави актуален. С “Брекзит” и Доналд Тръмп в Белия дом е ясно, че съюзът не може да продължава както досега. Може да се очаква въпросът за промени на Лисабонския договор или за нов договор за влезе в дневния ред.

Мотивите за това са различни. Например, че Европа от 28 или 27 членки трудно се управлява. Тя не може да реагира бързо и адекватно на външния свят. Тромавите й механизми да законодателства и да решава я правят неравностоен и непредсказуем партньор на другите световни сили.

Както обича да казва Шулц, ЕС може толкова, колкото му позволят неговите държави-членки. За да отговори на днешните предизвикателства, той трябва да може повече. Но не всички са съгласни да му дадат толкова власт. Оттук по-силен ЕС означава по-малък ЕС, сведен до тези държави, които споделят разбирането за допълнителния суверенитет, който трябва да отстъпят – в икономиката, външната политика, отбраната, правосъдието и вътрешните работи.

Кризите на еврото, в Украйна и с миграцията показаха как полето на споделените на дело ценности, правила и цели на 28-те се свива и разминава с декларираното в договорите им. Разбиранията за това какво трябва да прави Европа се разделиха и размножиха. Да дисциплинира или да спасява длъжниците? Да интегрира бившето съветско пространство или да го игнорира, оставяйки го на Русия? Да се погрижи за своя отбрана, т.е. европейски стълб на НАТО, или да остане досегашната “мека сила”? Да развие обща и отворена политика на миграция и убежище, или да ги остави във властта на отделните си държави и да пази само външните си граници като крепост? По всички тези въпроси единството е все по-симулирано, а противоречията – все по-видими. Решаването им става неизбежно.

За “Брекзит” има две възможности- или цивилизован развод по взаимно съгласие, който да продължи с приятелски отношения, или враждебна раздяла с мъчителна имуществена делба, взаимни отмъщения, вероятна търговска война, от която имат да губят много и двете страни. Изглежда по-логично да се стремят към първото. От континента Обединеното кралство иска само достъп до единния му пазар и правото да ограничава свободата на движение и установяване на работната сила в него. “Широк” ЕС – втора класа – би удовлетворил и двете британски искания, бидейки сведен само до митнически съюз и свободна търговска зона, докато четирите свободи, включително на движение и установяване на хора, останат неразделни само в рамките на “тесния ЕС”. Мнозинството от европейските трудови мигранти, които Великобритания иска да спре, са именно от бедния и новоприет “широк ЕС”. Неговите правила може утре да й позволяват да не ги допуска.  Гастарбайтери и “социални туристи” от старите и богати държави-членки Островът не посреща и едва ли очаква. Спрямо тях той може да запази пълна свобода на движение. Британия няма интерес да се откаже от висококвалифицирани, платежоспособни германци, французи, италианци или холандци, които биха потърсили работа, или биха инвестирали в нея. Накратко, разделянето на Европа на първа и втора класа е потенциален път към гладък и безболезнен “Брекзит”. “Стара Европа” също не е заинтересована да губи достъп до лондонското Сити, до пазара на втората си индустриална сила, в който вече е инвестирала стотици милиарди евро, да обтяга отношенията си с една от двете си ядрени сили и постоянни членки на Съвета за сигурност, която при това има и специални отношения със САЩ. Ако сте староевропейски лидер, бихте ли жертвали тези интереси на държавата си, за да запазите правата и свободите на новоевропейците, на които на всичко отгоре вашите данъкоплатци са нетни донори? Някой може да възрази, че десет от страните в “широка Европа”, т.е. всички новоприети без България, Румъния и Хърватия, са вече в Шенген, европейското пространство без вътрешни паспортни проверки, и няма как да бъдат извадени оттам. Така е, но междувременно Шенген от месеци функционира частично – заради миграционната криза контролът по някои вътрешни граници в зоната беше възстановен. Всяка от шенгенските държави може да временно да възстановява контрола, ако прецени че това е необходимо за вътрешната й сигурност. Бившият френски президент Никола Саркози настояваше, че за да бъде спасен, Шенген трябва да бъде предефиниран.

Рисковете

Първият е икономически. Ако “тясна Европа” създаде свой бюджет, очевидно ще има по-малко пари за общия европейски. Оттук тя няма да може да поддържа досегашната си политика на социално-икономическо сближаване. Може да се очаква европейската финансова помощ да изисква по-голям ангажимент на получателя към общия бюджет на ЕС. Въпрос е и доколко тази помощ ще продължи да е чисто грантова и доколко в нея ще се увеличава делът на различни видове кредитиране чрез европейски финансови инструменти. Различната степен на икономическа интегрираност очевидно би означавало различни отговорности, а оттам – и различни предимства за “тесни” и за “широки” европейци.

Вторият риск е вътрешнополитически. Ако “широка Европа” остане преди всичко единен пазар, в нея на заден план биха останали политическите ангажименти, свързани с функционирането на демокрацията. Брюксел би запазил в рамките на европейското ядро функцията си на “ръчна спирачка” за отклонения от демократичните стандарти, за потъпкване на върховенството на закона, за погазване на права, за ограничаване на свободи, за заглушаване на медии, за корупция. Но тази функция е жизненоважна именно за новоприетите държави, където демокрацията не е укрепнала, носталгията по миналото, авторитарните и реставраторските тенденции са живи. “Широка Европа” би отдалечила новите си членки и би ги приближила към Турция. ЕС не иска да губи Турция като търговски партньор, пазар, санитарен кордон между Европа, Азия и Близкия изток, но не може и да я приеме като равностойна демокрация и култура. С какво от староевропейска гледна точка българската и румънската корупция, полските и унгарските автократични и антилиберални залитания, словашката и унгарската ксенофобия и национализъм са по-приемливи от турските им аналози? Защо Ердоган да не е в ЕС, а почитателят му Орбан да е?

Третият риск е геополитически. Дори утре във Франция да управлява Льо Пен, във Великобритания – Фараж, в Италия – Бепе Грило, в Холандия – Вилдерс, тези държави винаги ще останат Западна Европа. Те могат да бъдат по-малки съюзници на САЩ в НАТО, по-малки търговски партньори на Америка, но няма да бъдат безгласни сателити на деспотична и корумпирана източна империя. А и нейните сили и амбиции не се простират до тях. Те просто географски са се паднали откъм по-добрата страна на историята. Дания и Швеция, които не участват в еврото, няма за какво да се притесняват от Европа на две скорости. Те нямат нито кого да догонват икономически (по ред показатели са по-напред от най-големите европейски държави), нямат и да укрепват демокрациите си и върховенството на закона, напротив – смятат, че сегашният ЕС има в това отношение по-ниски от техните стандарти. Крайнодесните и крайнолевите елити в западноевропейските държави са готови на напълно безпринципни сделки с Русия, ако така гарантират националните интереси на страните си. Не може да се каже същото за подобните елити в България. Тяхната връзка с Москва гарантира не национален, а само техния кастов интерес. Да не забравяме думите на вожда и учителя им Георги Димитров за вечната дружба, която е “като слънцето и въздуха за всяко живо същество”. Те не могат да управляват по друг начин освен като очевидна или маскирана колониална администрация за сметка на демокрацията, на правата, свободите и благосъстоянието на гражданите си. Ако има нещо общо между тях и западните им аналози, то е, че не искат обединена Европа. Тя не просто им пречи, а ги лишава от бъдеще. Красноречиво за разликата между нашите и западноевропейските  еврофоби е нежеланието на Льо Пен да я свързват с българската “Атака”. Льо Пен може като Сидеров да взема руски пари, но не поставя Русия пред Франция.

Допълнителна сложност е, че само малка част от антиевропейския елит в България открито се обявява за такъв в лицето на партия “Атака”. По-голямата част от него е разпръсната в почти всички парламентарни партии – БСП, ВМРО, НФСБ, ГЕРБ, ДПС. Има поредица от примери, които характеризират тези партии като проевропейски на думи и евроскептични или антиевропейски на дело. БСП например води кампания против европейските санкции срещу Русия, под решенията за които стоят подписите включително на неин премиер и външен министър – Пламен Орешарски и Кристиан Вигенин. Ръководството от “Позитано” е в противоречие с европейската левица по политиката към мигрантите и бежанците. То скастри свои евродепутати, за това че подкрепиха резолюция на Европейския парламент по този въпрос. Навсякъде, включтелно и в кампанията на президента Румен Радев, БСП винаги противопоставяше членството в ЕС на отстояването на “правата, интересите и достойнството” на българския народ, т.е. с ясната презумпция, че самото пребиваване в ЕС означава заплаха за тях. Лидерът на ВМРО Красимир Каракачанов беше гост и оратор на конгрес на яростно еврофобския френски Национален фронт. За бежанците и мигрантите неговата партия и НФСБ са по-близо до Виктор Орбан, отколкото до европейските консрерватори и реформисти, където членуват евродепутатите на т.нар. патриоти. ГЕРБ е може би най-проевропейската на думи от големите партии. Не може да се каже същото обаче, когато става дума за делата в борбата с корупцията и за реформите в съдебната система. Същото се отнася и за “либералното” ДПС. Когато обсъждаме колко проевропейски са тези партии, трябва да си спомним за спонтанната коалиция от евродепутати от ГЕРБ, БСП, Патриотичния фронт и ДПС, които в хор с главния прокурор Сотир Цацаров поискаха край на европейския мониторинг върху правосъдието и вътрешните работи в България. Искането им се оказа обратно на желанието на 72 на сто от българите, регистрирано от Евробарометър. В българския държавен елит има забележима прослойка, която приема ЕС като необходимо зло, защото неговите правила й пречат. За тези евролицемери ЕС на две скорости ще е добре дошъл. В него гражданското мнозинство за външен мониторинг би загубило сегашната подкрепа от Европа.

Какво да се прави?

Преди всичко – България има още малко време. Евентуална промяна в договора и в архитектурата на ЕС е бавен и сложен процес. Да се надяваме, че ако се стигне до него, страната ни няма да е пасивен наблюдател. Тя има средства да защити интереса си. България няма да е единствената губеща от Европа на две скорости или от две класи. В същото положение биха били всичките 13 държави от трите на етапа на петото разширение на ЕС през 2004, 2007 и 2013 г. Т.е. имаме естествени съюзници и трябва да работим с тях.

Второ, въпросът за бъдещето на ЕС и мястото на България в него трябва да заеме централно място във вътрешнополитическия дебат. На десетата година от членството си е време да осъзнаем, че европейската политика не е външна, а вътрешна. Европейската тема трябва да промени оптиката на предизборната кампания. Неин главен въпрос трябва да бъде къде ще е утре България, а не бълнувания за АЕЦ-Белене, Южен поток – 2, Бургас-Александруполис и размножителния план на Нинова. ГЕРБ може да я оборва, но вече я остави да наложи конгресните си решения като тема на кампанията, така че те да изместят реалния въпрос – за бъдещото на страната. Дълг на медиите е да учат публиката да гледа по-далеко от един метър пред носа си и гледайки, да вижда. Естественият носител на европейската идея у нас са всички, които се обозначават по един или друг начин като десни. Те са обратното на исторически свързаните с Русия и комунистическото минало на страната ни политически сили. Десните, “автентични” и други, трябва дружно да осъзнаят, че предмет на избора на 26 март не е кой от тях е по-десен, а накъде върви държавата ни. Т.е. да осъзнаят националната си отговорност да водят, а не да тичат на различни страни и да правят избирателите си разногледи. Десницата трябва да осъзнае, че в днешното си състояние не съответства на проевропейското мнозинство, регистрирано от демоскопите сред гражданите и че допуска от него да се възползват псевдоевропейски сили, търсещи изгубените си през прехода доверие и легитимност. Европейската народна партия не е мама на българските десни и не е длъжна да ги отглежда, ако сами отказват да пораснат. Никой в Стара Европа не се интересува от лузъри, особено на фона на рисковете за целия ЕС. Цената на днешното дясно безхаберие може да е утре да се окажем в позицията на кандидати за истинската Европа, загубили важни предимства на сегашния ни статут.  Да, важно е да имаме истинско правосъдие и да нямаме корупция. Но това отдавна не стига като цел и няма кой да ни чака още десет години да го постигнем. Светът препуска напред и в него България не може да остане остров на безкрайна и безплодна съдебна реформа. Тъкмо ще я завършим и тя няма да има никакъв смисъл, защото вече ще сме в европейската втора класа. Тъкмо малцинствените “истински” реформатори ще сменят Висшия съдебен съвет и вече няма да го има този ЕС, който да възпее подвига им в доклад. Не казвам, че амбициите им са погрешни, казвам, че изостават под нивото на предизвикателствата.

Трето, България трябва амбициозно да преследва място в първата класа на Европа, т.е. членство в Еврозоната. Това трябва да е новата национална цел, а не размножаването до 8 милиона. Влизане в еврото означава България да запази финансовата си дисциплина, да създаде благоприятна за бизнеса среда, за да ускори растежа, да инвестира колкото може повече в образование и иновации, да реформира администрацията си и като резултат да повиши конкуретноспособността си. Точно това са неща, които никога не са се случвали при леви управления у нас, показва опитът. Следователно обща задача на всички десни е не да влязат поотделно в парламента, което очевидно не всички могат, а да заедно да предотвратят ново правителство на БСП. Нинова и Еврозона са несъвместими.

Четвърто, България трябва най-сетне да излезе от дефанзивната си и просителска позиция в ЕС. Трябва да си поставим по-високи и по-благородни цели от това повече да не крадем бюджетни и европейски пари. София трябва да формулира и да защитава позиции за бъдещето на Европа, да участва в европейския дебат, а не просто да слуша като аналфабет и да инкасира резултатите му. Но за да прави това в Брюксел, първо трябва да го обсъжда у дома. Това не може да стане, докато европейската тема е “международна”, в края на емисиите и между спорта и кръстословицата във вестниците. България не трябва да мълчи, когато по инерция я сочат като черна овца. Бивш френски президент е подсъдим за незаконно финансиране на предизборната си кампания, бивш френски министър-председател и доскорошен участник в предизборната надпревара е осъждан за злоупотреба с публични фондове, сегашният кандидат президент на френската десница е уличен в същото чрез фиктивни назначения на съпругата му и на децата му на държавни служби. Водачката в предизборните анкети във Франция е също проверявана за фиктивни назначения на нейни партийни активисти като асистенти на евродепутати в твърдяна злоупотреба със средства от европейския бюджет. Белгия, която толкова държи на високите стандарти за законност, в момента се тресе от срамен скандал с екстравагантни възнаграждения на политици за участието им в борд на публично дружество, някои надхвърлящи 500 евро за минута заседателно време. Не България изправи Еврозоната на ръба. Не България отказва да изпълнява решения на Съвета на ЕС за приемане на бежанци. Не в България крайнодесни ксенофоби и фашизоиди водят по популярност в сондажите. Не България пропусна през границите си безпрепятствено стотици хиляди нелегални мигранти. Не българските служби оставиха бойци на Даеш да се разхождат на свобода и да правят атентати. Това България трябва да го заявява високо всеки път, когато някой я посочи като европейски проблем. Да, България има проблеми, но не тя е проблемът на Европа. Това го казвам не аз, а Жозе Мануел Барозу. В същото време политическата ни класа трябва да покаже, че ЕС не е само еврофондове и субсидии, които ни дават, ако слушкаме, а наша кауза, от която зависи животът ни. Това на брюкселски жаргон му казват ownership, т.е. собственост, причастност, споделяне. То значи Европа, това съм аз. Ако наистина искаме да останем в Европа-1, за нея трябва да говорим като за себе си, а не като за “тях”, за “там”, “горе” и “далече”. И за това някой трябва да дава пример и няма кой да го прави убедително освен десницата и няма кога да го прави освен сега.

Leave a Reply